Притчата за блудния син
Есето е отличено със Специалната награда на Библейската библиотека на Богословския факултет на СУ в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние” 2018, във възрастовата група „над 19 години“
Една от известните картини в Ермитажа, Санкт Петербург, е „Блудният син“ на Рембранд. Често наблюдателите пропускат факта, че вместо пет участници, картината засяга поне шестима. Централно място заема портретът на бащата, сложил една ръка върху рамото, а друга на гърба на сина си. Бащата е облечен в червено, символ на царственост, а лицето му, макар и натъжено, е обляно в светлина. Погледът му е сведен надолу, защото синът е долу, коленичил, с продрани, износени дрехи, полубос, с полуобръсната коса, полунахранен. Но ние, наблюдателите, не виждаме лицето му в цялост, а само бегъл, тъмен анфас. Там, склонил глава в коленете на баща си, блудният син изглежда тъжен, но и някак спокоен. Не в мир със себе си обаче е третият образ – по-големият брат. Той е най-високата фигура, изобразена на картината; носи, подобно на баща си, червена мантия, а лицето му е осветено, но само в анфас. По-големият брат също гледа надолу, към блудния син, но не със същия загрижен поглед на баща си. Погледът на по-големия брат е по-скоро дистанциран, почти безучастен. Четвъртият участник са двама слуги – учудени, но милостиви. Петият участник е майката. Рембранд добавя този герой в произведението, без той да присъства в евангелската притча. Вероятно смисълът е свързан с епохата, в която художникът е творил, вероятно с лични негови убеждения, вероятно с вдъхновения свише; но майката е там, макар и като най-трудно доловим, най-отдалечен, най-затъмнен образ. Тя гледа отдалече към блудния си син и… чака. Атмосферата е тъмна.
Шестият участник в тази художествена реалност сме всички ние, наблюдателите. Ако бихме отдали подобаваща роля на сетивата си, бихме чули тихия плач на блудния син, бихме потрепнали от осветеното лице на бащата, бихме доловили чувствата на големия син, бихме познали какво слугите шептят един на друг, и бихме видели в далечината майката. И макар притчите на Христос често да изобличават съвестта и вярата ни, като ни показват конкретно кой герой от историята сме ние, в притчата за блудния син, ние сме всеки един от героите. Би било трудно и нереалистично да бъдем само изгубения син, или само прощаващия баща, или само разочарования по-голям брат, или само жалостивата майка, защото ние всички сме всеки от тях, в различни моменти от живота си, в различни стадии на връзката ни с Христос, в отделни мигове спрямо усещането на Духа Му. Притчата за блудния син е притча за сложността на земния път на всеки от нас, и как този земен път се изгражда спрямо отношенията ни с Христос. Притчата за блудния син всъщност е един събирателен образ за тесния път, който изминаваме към и във вярата и любовта. Тя е не само за загубения, но и за намерения син, не само за безкрайно обичащия и милостив баща, но и за чакащия и прощаващ баща. В един по-общ смисъл, тази съдба завършва с угоено и заколено теле и с голямо празненство, понеже справедливостта и милостта е възможно да вървят ръка за ръка в Божия план, когато ще настъпи краят на тъгуването и смъртта. Това е притча за нашия земен и вечен живот.
„(Иисус) Каза още: Някой си човек имаше двама сина. И по-младият от тях рече на баща си: Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота. И той им раздели имота. И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде в далечна страна…“ (Лука 15:11-13). Като млад човек знам какво означава да искаш да намериш своя собствен начин на живеене, своя уникален, самокомпозиран, и най-вече свободен път за следване. Чувството изглежда някак си естествено и чисто в корена си. То носи убеждението, че самостоятелността и целенасочеността означават независими решения, радикални действия, а понякога и бунт. И признавам, изпитвам удоволствие от големите си очаквания, от на пръв поглед безграничните възможности пред мене. Така мога да видя себе си в желанията на младия син. Припознавам се също в смелостта на героя, който застава пред баща си, искайки онова, което му се полага „по право“. И така, веригата от решения, която следваме в такъв период, изглежда по следния начин: незадоволеността от статуквото води до силни желания за промяна, които в кулминацията си се превръщат в решения, а решенията в действия. Когато за пръв път изпитаме удоволствието от самостоятелно предприети действия, тогава, точно в този момент, имаме усещането за завършеност и свобода.
Но свободната воля е като къща. Ако основите, на които градим, не са стабилни, то дори на втората стъпка от строежа крайъгълният камък ще поддаде, центърът ще се измени, симетрията ще се загуби, и възможността за завършване на къщата ще е нулева. А когато къщата не може да бъде завършена, ние бихме се оказали с много загубени средства, време, сили, и надежди. Това се случва и в историята за блудния син. Неговата така желана самостоятелност се превръща в погубващ индивидуализъм, чиито стремежи са податливи още в основите си. При опита да надгради „къщата“ си, центърът продължава да се изменя, а в неговия случай краят на строежа е срутване: “И като иждиви всичко, настана голям глад в оная страна; и той изпадна в лишение. И отиде да се пристави на един от гражданите на оная страна, който го прати на полетата си да пасе свини.“ (Лука 15:14-15) В случая на блудния син падането е голямо, то е отразено във всяка сфера от живота му – неговото наследство е прахосано, неговото легло е опетнено, но най-вече, неговото самоидентифициране с рода на бащата вече не е възможно по тогавашния „правен ред“. По отношение на похотта св. Августин твърди: „Да се отдадеш на реалността на похотните страсти, означава да влезеш в царството на тъмнината.“ Тази тъмнина в разказа на св. Лука е изразена чрез жанра на една ужасяваща драма. Ако обърнем внимание на контекста на времето и обществото в Юдея, бихме осъзнали, че да пасеш свине за някого, а още повече и да ядеш от храната на тези нечисти според еврейския закон животни, е синоним на деградация. Свинете са карнални за евреите, а за да е имал разрешение някой да отглежда такива, то той е трябвало да бъде езичник, понеже според Стария Завет не само консумирането, но и отглеждането на свине, е против Божия Закон. И така, ако синът е в контакт с езичник, отглежда свине и яде от храната им, то той би бил заклеймен от еврейското общество. Ако ние бихме преживели дори половината от подобен срам, всеки от нас в самооценката си би трябвало да се концентрира над два важни принципа: принципа на отговорната свободна воля и принципа на податливата на грехове човешка същност. Според Христос единственият начин за справяне със сложните взаимоотношения между тези два принципа е покаянието.
Историята за блудния син среща ново начало в решението на сина да „стана да ида при баща си“. Въпреки срама пред себе си, пред баща си, и греха „против небето“, синът решава да стане. Ставането тук има смисъла на новорождение в мъки. Филоксен от Мабуг пише: „Въпреки греха на сина, Духът не го е изоставил, и той все още е син, който познава любовта и милостта на баща си.“ Движението като вдъхновено от покаяние и смирение, се среща често в Светото Писание. Например описанието на кръщението на св. Павел в Деяния на апостолите: „И начаса паднаха от очите му като люспи, и той прогледна; и стана та се кръсти.“ (9:18) Или историята в Евангелието от Йоан, когато Иисус среща болен човек, чакащ да се потопи в една чудотворна къпалня, и казва: „Стани, дигни постелката си, и ходи.“ (5:8) Резултатът от това решение е срещата с бащата, другия ключов герой в притчата. За нас всички е някак си ясно, че покаянието като решение е много по-значимо от отделянето, защото покаянието е плод на себеосъзнаване в болка. Така аз продължавам да виждам себе си в блудния син, и в желанието му да се завърне, дори и само като слуга.
Тук си струва да си зададем въпроса кой точно е главният и централен образ в евангелския разказ. Не бихме сгрешили, ако твърдим, че това е бащата. В оригиналния гръцки текст съществителното за „син“ е използвано 6 пъти, а думата за „баща“ 12. Началото, средата и краят на историята са асоциирани с бащата; темите не само за милост, любов и прошка, но също така и принципът за свободна воля, проявен в отдаването на сина на полагащото му се наследство, са сериозни причини да мислим, че главната фигура в притчата на Иисус е именно бащата.
Бащата не става ключова фигура едва по средата на историята, когато вижда блудния си син да се завръща. Още в самото начало се споменава, че той имал двама сина, и че той самият взема решение спрямо по-младия – да даде наследството. Това загатва, че неговото присъствие в историята не свършва дотук; че той отново ще се появи в историята, но по-разгърнат, по-въздействащ: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“ (стих 20). Интересно е да отбележим, че когато четем притчата през съвременния поглед на литературата, идеята за прощаващ баща е някак си изтъркана, някак си неоригинална и непривличаща вниманието. Краткото и почти сякаш претупано описание на чувствата и заключенията, до които бащата е достигнал, за да тича, прегръща, и целува сина си, за някои може да звучи банално и незадоволително. Да, можем да си представим трагичната ситуация на старец, стоящ пред дома си, гледащ в далечината, и съжаляващ за взетите от него решения или за малкото време, което е прекарал с детето си, или с притесненията за живота на детето си. Но нещо липсва за критичния четец. Това, което липсва, е специфичният начин на възприемане на Божието Слово. Както твърдях по-рано, ние всички сме част от тази история, и ние всички можем да се асоциираме с героите й в определени етапи от развитието ни като личности. Но това може да се случи само ако възприемем Писанията като боговдъхновени и поучителни. Ако критиката ни като четци надделява над волята ни да вникнем персонално под кожата на всеки един герой, и да съпоставим себе си с него и себе си и него с Христос, то ние не четем боговдъхновено, а драматично по жанр произведение. Този процес на различаване на боговдъхновено произведение от човековдъхновено такова намира изражение в усещането на изобличение и поучение.
Изобличението не се проявява само у сина, и не само у нашето асоцииране с него. Изобличението ни като четци на тази история идва и от реакцията на бащата, от неговата всеотдайна и всеопрощаваща любов. „Защо не съм и аз такъв, защо не мога да прощавам и обичам като този баща?“, питам себе си. Вероятно защото да прощаваш и обичаш е процес в развитие, а не подарък, даден веднъж. Вероятно защото тези добродетели процъфтявят само в един дълъг, изпълнен с трудности земен път. Но аз вярвам, че за да се случи това, единствено съпровождането на Христос в този процес в развитие би дало трайни резултати. Любовта на бащата е радикална, тя е от типа на божествената агапе любов, която е плод на всеотдайност и благословение. Често между бащата в тази история и Бог-Отец се слага знак на равенство, сякаш бащата е Самият Бог, Който прощава на незаслужилите. Аз обаче мисля, че бащата е по-скоро алегория, само загатване, само доловим преобраз на Божествената любов – агапе като свойство на Отец. В образа на бащата можем да усетим привкуса на онова благословение, което Отец дава в Христос чрез Духа. Бащата може да ни напомни отчасти за любовта в тази Троица, за мистерията на взаимоотношенията в Нея и на взаимоотношенията Й с грешника. Както твърди един от по-късните отци църковни учители св. Петър Хризолог: „Иисусовото описание на действията на бащата е портрет на пълно и тотално благословение, на безусловна любов, която идва към нас чрез Бащата, изпратил Сина Си в плът.“ Не бихме сгрешили, ако добавим, че завърналият се син е събирателен образ за езичниците, към които Бог показва милост чрез жертвата на Христос. Мотивът за опрощаващата любов се среща често както в Стария, така и в Новия Завет. В книгата на пророк Осия Бог се обръща към племената на Ефраим и Юда, и казва: „Защото милост искам, а не жертва. И познаване Бога повече от всеизгарания.“ (Осия 6:6) В Евангелието на св. Лука Иисус се обръща към един фарисей, който Го е поканил на вечеря. Вечерята е прекъсната от жена, дошла при Иисус за прошка. Към края на историята Той казва: „Прощават й се многото грехове, защото тя обикна много; а комуто малко се прощава, той малко обича.“ (Лук. 7:47) Много по-трудно ми е да видя себе си в прощаващия и обичащ баща. Много по-лесно обаче се виждам в бунтуващия се син. Но за Бог нищо не е невъзможно, включително и промяната на човешкото сърце. Освен разкайващо се, това сърце може да бъде и осъждащо.
Идеята за осъждащото сърце се проявява в образа на по-големия син. Той се връща у дома, виждайки голямо празненство, чувайки музика. При новината, че брат му се е върнал, и че бащата е устроил празненство в негова чест, той се натъжава – единственият тъжен герой в притчата: „И той се разсърди и не искаше да влезе и баща му излезе и го молеше. А той в отговор рече на баща си: Ето, толкова години ти работя, и никога не съм престъпил някоя твоя заповед; но на мене нито яре не си дал някога да се повеселя с приятелите си. А щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците, за него си заклал угоеното теле.“ (стихове 28-30) Има няколко въпроса, които можем да зададем спрямо това поведение. Първо, с право ли братът е разсърден, с право ли изпитва ревност за бащината любов? По морален път бихме казали, да, с право по-големият брат търси същата доза внимание от бащата; още повече, той не е разочаровал баща си с прахосването на наследство. Второ, кой е събирателният образ на този герой? Често отците на Църквата пишат, че непрощаващият брат олицетворява садукеите и фарисеите, чието закоравяло сърце в непризнаването на Христос за Месията, е изобличавано от Иисус. Трето, с чие обръщение към по-младия син самите ние сме съгласни – с „този твой син“ или с „този твой брат“?
Присъствието на правото и справедливостта бяха само загатнати досега в есето, понеже те не биха могли да се проявят в силен аргумент, ако липсва ситуация на сблъсък. Но в изказванията на по-големия син има доза справедливост. Най-вероятно не бихме сгрешили, ако кажем, че именно заради любовта към бащата и неговата чест, по-големият син е намразил брат си поради докарания на семейството срам. Но мотивът за търсената справедливост тук е смесен с мотива за ревността, че този по-голям син никога не е получил подобна любов от бащата. Комбинацията от тези чувства има потенциала да бъде деструктивна за някои. Тя може да доведе до силна омраза, до търсено отмъщение, до себеотчуждаване заради пропиляно време в опити за спечелване на нечия любов. Единственият ключ в разрешаването на подобна дилема е именно отговорът на бащата, който казва: „Синко ти си винаги с мене, и всичко мое твое е.“ (стих 31) В този смисъл вторият въпрос, който си зададохме, намира специфичен отговор. Едва ли ревнивият син е само образ, насочващ ни към юдейските учители; той също така е олицетворение на християните, преминаващи през съмненията на вярата, през процеса на научаване как да не бъдем осъждащи ближния, през разбирането на множеството обещания от Отца, за които нямаме търпение да се сбъднат. Така в определени моменти от живота си ние се превръщаме в съмняващия се, отдалечен, осъждащ и ревнив брат. Макар на пръв поглед проблемът да е в приемането на отхвърлените от обществото (или на езичниците, блудниците или бирниците) от страна на фарисеите и садукеите, в по-обширен смисъл темата на тази част от притчата е израстването, моментът между завръщането на по-младия син и на всеопрощаващата любов на бащата. Тази междинна ситуация, може да твърдим, че заема най-дълъг момент от земния ни път. Както Рембранд представя най-високата фигура в творбата в лицето на по-големия брат, така и ние изпитваме най-много трудности спрямо вярата именно във вървенето на пътя с Христос. Но Той ни утешава, като потвърждава, че изпитанията на вярата ни не са напразни, и че отчуждаването от грешниците/неповярвалите не е примерът, който Той ни е показал. Така само и единствено възприемането на нашите ближни чрез любов може да бъде въздействащо и боговдъхновено; само така могат и те да се превърнат в „тези наши братя“.
Притчата от Евангелието според Лука засяга и нашия вечен живот с Христос. Темата за угоеното и заколено теле в чест на завръщането на покаялата се душа е ключов. Още в Стария Завет Авраам пренася на тримата вестители теле за угощение, пророк Захария кади тамян в храма, и пророк Исая говори за Месия на име Емануил. Както твърди св. Иреней за връзката между Стария и Новия Завет: „Угоеното теле, което е трябвало да стане жертва за намирането на по-младия син, вече е било подготвяно.“ Всички тези моменти могат да бъдат асоциирани с Христос, с подготовката за Неговата поява на земята и за жертвата, която Той ще направи. Празненството, за което е убито телето, е предстоящото Божие Царство, в което няма да има грях, и в което Христос ще бъде признат от всеки за Господ. Празненството, което се случва „…защото този твой брат бе мъртъв, и оживя, и изгубен бе, и се намери“(стих 32) е едно есхатологично, вечнотраещо празненство, в което Троицата и творението ще живеят в единство, без бунтове, блудства, безнадеждност, ревност, завист и тъга. Празненството в чест на това намиране на изгубения е празненство на обединената Христова Църква.
Едва ли има по-известна притча от притчата за блудния син, или за изгубените синове и всеопрощаващия Баща. Тази притча олицетворява живота на всеки човек. Тя представлява различни моменти от многопластовия ни път към Христос. Нека станем и да се отърсим от всяка заблуда, която ни държи далеч от Отца, понеже Той ни чака с Любов, и е устроил голям Празник за всички ни. Друг известен творец, Густаве Доре, изобразява ситуацията на завръщане на сина по различен от Рембранд начин. В неговото произведение синът се е хвърлил в скута на баща си, бащата гледа нагоре към небето, а слугите тичат към тях, готови за веселба. Картината е светла. По-голям син липсва.
Библиография
1. Библейските текстове използвани в есето са от изданието от 1940 г.
2. Цитатите от отци на Църквата са по превод на автора настоящото есе от книгата на Томас С. Оден, Ancient Christian Commentary on Scripture, стр. 247-250.
