Парите срещу канона

Масовото, мирно по своите основни прояви и политическо по същината си движение на българите за църковно-национален суверенитет е един от феномените на Българското възраждане. То плътно ангажира общественото ежедневие на нацията през втората и третата четвърт на ХІХ век, но най-интензивните му и ярки прояви са заключени между Великденската акция на цариградските българи от 3 април 1860 г. и прокламирането на султанския Ферман за учредяването на Българската екзархия на 27 февруари 1870 г.

Споменатото десетилетие от историята ни е изпълнено с многобройни колективни актове, изразяващи воля за общонационално обособяване в пределите на самостойна църковна институция. Голяма част от тези актове са словесни – писмени или устни, но част от проявите на църковното движение приемат други любопитни форми – лобиране пред важни фактори в столицата и в административните центрове в полза на желаната църковна независимост, организиране на представителни форуми по църковния въпрос, юмручни разправи с привърженици на Вселенската патриаршия (предимно гърци), остракиране на патриаршески митрополити и епископи, връзване на митрополитския трон в черквата с ръждясали вериги, изземване сградите и другото недвижимо имущество на митрополията и използването му за общински нужди и др.

В реда на неизчерпателно изброените форми на църковно-националното движение, характерни за 60-те години на ХІХ век, се откроява и едно от най-силните и най-ефективни "оръжия" на всенародното недоволство – почти повсеместното спиране на финансирането на патриаршеската институция. Споменатото явление е познато от времето, предшестващо Великденската акция, но то се превръща в масова практика именно в годините след нея. Защо? Основната причина е свързана с опита на Вселенската църква да принуди българите да участват съразмерно с другите православни християни в Османската империя в изплащането на огромния дълг, който патриарсите са натрупали през предходното десетилетие. В случая "съразмерно", означава именно тогавашните ни сънародници да платят огромната част от огромната за времето си сума. Те отказват – масово и категорично. И за да докажат непримиримостта си мнозинството общини и епархии спират и плащането на регулярно събираните владишки данъци.Така, към средата на 60-те година Патриаршията се оказва в състояние на финансова катастрофа. На опита й да бъде използвана османската администрация за събиране на дължимите суми българите отговарят с масови (включително и улични) демонстрации. Стига се дори до любопитна ситуация, при която в края на 1865 г. няколко богати гърци – търговци и банкери – се включват по своя собствена инициатива в преговорите между българите и патриарх Софроний ІІІ. Само и само въпросът да се придвижи по-бързо, за да си върнат дадените в заем на банкрутиралата Константинополска патриаршия пари.

Няма съмнение, че рязкото намаляване притока на финансови постъпления в касите на Вселенската църква прави патриарсите по-сговорчиви и по-отстъпчиви. В тази насока действат и ред други обективни и субективни обстоятелства, за да се стигне до учредяването на първата българска общонационална институция в Ново време – Екзархията. Доколко появата на тази институция е резултат от широко прокарания в реалността, макар и по балкански попречупен принцип: "Няма данъци без представителство"? Как, успоредно със неплащането на дължимите на Патриаршията пари, се създава алтернативно облагане на населението с църковни данъци? Къде се инвестират средствата от това облагане? Как се управляват тези средства? Как се отразяват споменатите процеси на развитието на модерната публичност, на регионалните институции, на образованието и на самочувствието на българина? Това са основните въпроси, върху които ще си позволя да насоча вниманието на аудиторията. Както – ако това се приеме това за сериозно – и върху проблема доколко "разголването" на църковния въпрос до неговите финансови и политически параметри през 60-те години на ХІХ век създаде предпоставки за отчетлива доминация на светскостта над светостта в пределите на българския църковно-народен живот – не само през остатъка от ХІХ-тото столетие, а и по-нататък.

Водещи на семинара: Румен Аврамов (ЦЛС) и Мартин Иванов (Институт за история, БАН).
На български език.

23 януари (сряда) 2008, 17.30 ч.
зала „Пеша Николова”
Вход свободен