Китка от кръв и барут

През миналата година се навършиха 200 години от рождението на великия черногорски поет, Цетинския митрополит Петър II Петрович Негош (1813-1851). На български език в превод на Андрей Романов излезе най-голямата творба на Негош, националния епос на черногорците – драматичната поема ”Горски венец” (София, 2013 г., издателство ”Ерго”). По-долу публикуваме предговора към това издание.

 

Земьо черногорска,
поздравявам те!
Земьо бедна, горска,
земьо туркоборска,
възхвалявам те!

Този вик се изтръгна преди повече от столетие от гърдите на един хъш, един измъчен и гладен български изгнаник във Влашко. Времената бяха жестоки тогава. Турците току-що бяха потушили Априлското въстание. Народното движение рухна, попарено с кръв, стъпкано в калта, но вярата, духът, мечтата се изправяха още по-метежно, омразата към душманина клокочеше все по-страшно. “Черна гора“ беше тогава нещо повече от географско понятие. “Черна гора“ беше вик, лозунг, парола! “Черна гора“ – черна за турчина, страшна за поробителя!

Поздравявам твоите
голи висоти,
горите, усоите
и във тях героите,
що ги раждаш ти!
Бедна си, безродна,
скръбна си наглед,
дива, непроходна –
ала си свободна
земя в този свет!

И към тази дива и волна, вечно кървава и вечно свободна земя сред фантастични, световъртежни върхове, дом единствено за орли и другари на орли, летяха тогава мислите на оцелелите български четници и хайдути. Защото имаше едно място на тези клети и робски Балкани, където турски крак не бе стъпвал никога, – а ако стъпеше, не се връщаше вече назад!

Теб не омърсява
ни тиран, ни роб.
Врагът в теб не влява,
влезне ли – тогава
ти му ставаш гроб.
Турчинът трепери
от ужас, позор,
колчем с теб се мери.
И вечно се пери
снежний Дурмитор!

Тъй викаше тогава този беглец, този гол хъш в навечерието на Руско-турската освободителна война. Годината беше 1877, голият хъш се казваше Иван Вазов. Над Изтока се сгъстяваха буреносни облаци, святкаха мълнии. Очакваха се големи събития. А чудната, тайнствена Черна гора, тази страна-мит, страна-легенда, си стоеше все така невъзмутима, горда и свободна в сърцето на османското царство и със самото си присъствие даваше сили на сърцето, ободряваше сломения човешки дух.

Планината и нейните чеда

Храбро мрете, трябва ли да мрете!
Негош

Изтерзан, изрязан, лунатичен пейзаж. Тук планетата се е гърчила и играла, оставяйки изблици от камък, скални дипли, каменни вълни, застинали в пространството между небето и земята. Вериги от шеметни върхове, чегъртащи с острите си конуси небесната твърд. Пропасти, тесни дефилета, дълги каньони, над които се вият орли. Сипеи, приличащи на каменни реки, потекли от висините, по които се въргалят скални отломки, големи колкото къщи. Тук-там между тях или високо сред зъберите на някоя шеметна скала-крепост стражари самотен бор като изостанал от армията войник. Неговите сродници са покрили, подобно на безбройна войска, с тълпите си склоновете на планините, гърдите и хълбоците на каменните чудовища. По мъртвешката бледина на скалите, бели като кокали, кръвта червенее особено ярко – докато не я изпере дъждът и грабливите птици не отнесат месата на човека или звяра в гнездата си.

Мрачни, лунатични места, божествена жестокост и първично величие. Сякаш Създателят е захвърлил тук сечивата си, след като е сътворил света. Тук няма игра. Човекът, който се осмелява да живее по тези урви, е първичен и див, незасегнат от никакво лустро на култура, никаква омекотеност, никаква лъжа. Само небето е покрив над главата му и само Господ е негов приятел. Други приятели той няма. Може да разчита единствено на себе си, както някога, когато е изпълзял за пръв път на бял свят от утробата на мрака; да живее само напук на природата и въпреки логиката на нещата; да съществува само на една гола воля. Дори само за да оцеляваш в този суров свят не ти стигат обикновените човешки качества: самото съществуване тук вече е вид героизъм и ти по принуда, по рождение трябва да си герой, да си юнак. Мрачна, сурова и нечовешка, толкова различна от топлите прегръдки на уютните равнини – такава е Черната планина.

…По тебе не блеят
безбройни стада,
рози не виреят
по твойте бърда.
Златната коприна,
в теб не става тя,
кат мойта родина
ти не си градина,
пълна със цветя.
Нищо не те кити!
Тук само цъфтят
лаври по скалите,
колкото момите
венец да сплетат!…

В този страховит свят няма нищо от онова, което радва човека, – и само едно го топли, облича, храни, дава сили на мозъка му, поддържа живота в жилите му: свободата! Да, тези мрачни мъже имат една мечта и тя се нарича свобода. Те не приемат да бъдат роби също толкова органично, както вълкът и орелът не приемат плена. И също като тях те не могат да бъдат опитомени. В тези корави мозъци, в тези жестоки нрави няма и помен от сантименталност, нищо, което ние бихме нарекли “толерантност“ и “човещина“. Не, те ще се бранят докрай, както дивият звяр брани свободата си, и ще умрат озъбени, свирепи и кървави, но непобедени. Пък и животът им по тези голи, безплодни урви е почти равен на смърт. “Свобода или смърт“ – този израз не е приложим към тях. Свобода и смърт – би следвало да се каже. По тези страшни места, където гнездят само най-дивите орли и небето може сякаш да се пипне с ръка, свободата почти сигурно означава смърт и смъртта е единствената сигурна свобода.

Преди появата на турците Черна гора не е привличала ничий поглед. Този див и самотен край е далеч от вниманието на изтънчените хора и културните огнища на Средновековието. Все пак през Х в. един владетел на тези земи влиза в историята – това е дуклянският княз Йоан Владимир, отведен в български плен от войниците на цар Самуил. Дълги години гние той в подземията на царската крепост в Преспа. Един ден в черния им мрак се появява като героиня от приказките прекрасната Самуилова щерка Косара. Старият Самуил смекчава сърцето си, двамата се женят – и като в трагична легенда разказът завършва с гибел: скоро след Самуиловата смърт кратковременният узурпатор на българския престол Иван Владислав убива вероломно своя зет. Църквата му дава ореола на светец и мъченик.

Може би това е първото знамение за мъченическата съдба на хората в този край. След турската окупация на Балканите Черната планина е включена формално в Скадарския санджак. Но османлиите си правят сметката без кръчмаря – черногорците никога не признават чуждата власт. През XVI в. борбата, свирепа и упорита, се води с променлив успех под водачеството на князете Черноевичи. През XVII като народен вожд е запомнен риечкият войвода Вуйо Райчев. Черна гора така и не става мирна и покорна, и тъкмо тук, под закрилата на Бога и дивия балкан, се стича всичко дръзко, бунтовно и антитурско. Всеки, който не иска да превива гръб пред агата и спахията, бива приеман гостоприемно в този край. По това време светът чува за пръв път девиза на черногорците: “За честний Кръст и златна Свобода!“ Хиляди пъти ще гърми той в битките, ще се пее от майки над люлките на техните деца. Турските отряди, които идват да събират тук данъци за империята, както става например през 1604 г., бягат като попарени от черногорските планини. В началото на XVIII в. начело на народа застава митрополит Данил Шчепчевич, или по други източници Петрович, от село Негуши. Тогава се извършва и онова събитие, което по-късно черногорците ще смятат за начало на своята нова история – т. нар. “Изтребление на потурнаците“. По повик на владиката, който преди това е прекарал дълго време в турски плен, черногорците християни избиват или прогонват потурчените си събратя. Това става рано сутрин на Коледа, 25 декември 1707 г. Случаят е възпят в народните песни и в драмата Горски венец, а Данил Петрович става родоначалник на династията Негоши и основател на онова, което историците наричат “черногорска теокрация“. Отсега нататък, досущ като в Стария Завет, народа ще управляват, съдят и водят в битките в името Божие цетинските митрополити. Тъй се създава тази странна и легендарна монашеска династия, в която короната минава не от баща на син, а от чичо или вуйчо на племенник.

Такива са тези хора, такъв е този уникален оазис на свободата в обширната Османска империя. Заобикаля го равна, почти безгранична шир от покорени земи и народи: Далмация и Босна на север, Сърбия на изток, Албания на юг – все робски, безнадеждно робски страни, кретали столетия под турския бич, свикнали да се подчиняват и да целуват вечно краката на победителя. Навсякъде смирение, покорство, прилежност, труд, турците си гледат вековния агалък, раята се труди безмълвно от люлката до гроба, – и сред тази имперска еднаквост, сред това сиво еднообразие само това огнено, кърваво петно вечно пламти, вечно не се дава, само то си остава винаги непревзето, непокорено, яростно и свободно, колкото и войски да му пращат, както и да го тъпчат, морят с глад, обсаждат, избиват, опожаряват!

Какво толкова – се питат в почуда съседните народи – какво толкова, ако направиш едно темане на турчина? Мигар ще ти падне главата? И агата е човек: ти ще му угодиш, а той ще те пази. Имот и пари можеш да трупаш и в робство; животът може да е приятен дори ако си тече мирно и тихо под дебелата сянка на негово величество падишаха. Струва ли си да гладуваш, да се мъчиш и да мреш – всеки ден в течение на толкоз векове! – само заради една мечта, заради един изтерзан блян, заради кървавия призрак на Свободата? Не са ли това побъркани хора, странни и смахнати, обладани от бесове? Но черногорците не се предават. Техният инат е по-твърд от планините и по-луд от бясно ревящите планински потоци. Те не ценят нито покоя, нито живота; пет пари сякаш не дават за своята кръв, която се лее като вода в безкрайните, никога не свършващи битки, нито за главите си, търкалящи се в изобилие по бойните полета, красящи колове и плетища из арнаутски, сръбски, босненски градове. Да, тези хора са обладани от една мечта, която ги измъчва и гори мозъка им до гроба. Те са побъркани за правда, луди за свобода! Нещата, които вълнуват по онова време хората по света, които ни вълнуват и до ден днешен – покоят, семейството, къщата, щастието, децата, – не са нищо за тях, те сякаш не са ги и чували дори, сякаш не познават тези най-елементарни копнежи на човешкия род! Те се женят и раждат деца, за да има кой да воюва с турците: момчета, за да станат хайдути и борци, момичета, за да станат майки на борци. Нищо друго не ги интересува. Не можеш да се помириш с тях, да се спогодиш с тях – да те оставят най-после на мира, да си гледат и те живота по тези проклети баири! – нито да ги прилъжеш, нито да ги умиротвориш; не можеш и да се откупиш от тях, защото те не се интересуват от пари: дори просяците в тази злокобна страна просят не милостиня, а барут!… Тази шепа хора, тези бесни гяури имат само една цел, хранят само една мечта: да освободят християните, да изтребят всичко, що е турско, султанско, мохамеданско! Нищо по-малко от това не може да ги задоволи! Те и султанът не могат да живеят заедно на една планета. Един от тях трябва да я напусне!

Да, прави са съседните народи. Ужасно е да си черногорец. Ужасен жребий е това. Но прав е и Негош, когато казва: “Да бе животът ни по-лесен, Черна гора нямаше да се нарича черна, а бяла или розова“. Тази чернота е по-светла и по-бляскава от безброй лъскави светлини. Хвала вам, черногорци, братя мои! Виждам ви – осеяли с костите си скалистите пътища на историята, убити, обесени, изтерзани, заклани, изгнили по мъчилища и тъмници, погребани в пропасти и ями, в незнайни кървави костници и безименни гробове. Дори в смъртта си, в черния мрак на забравата оставате спокойни и горди. Непобедени. Непостижими. Умрели, но вечно живи.

Живота ти й жалък,
суров имаш лик,
корав имаш залък! –
Но ти, народ малък,
си народ велик!

Поетът

Балканът пее хайдушка песен…
Ботев

Хладен есенен ден. Над планинското било, по което се е пръснало стадо овце, се вие орел и хвърля жадни погледи към блеещата маса. Овчарче с гега го следи, вдигнало ръка към очите си. Погледът му е дързък, втренчен, див. То е свикнало да живее далеч от хората, в компанията на диви зверове и грабливи птици и не се страхува от тях. Готов е да брани със зъби и нокти стадото си, да удуши врага с голи ръце, ако трябва. Казват му Раде. До него кучето му се залива от лай.

Едва в последния миг обръща глава към виковете, които се чуват в далечината. Някакви хора вървят към него по склона, крещят и ръкомахат. Раде ги изглежда мрачно. Кои са тия? По тези места двуногите са по-опасни от зверовете, а и той е отвикнал отдавна от вида на човешко лице. Кротките овчи космати ликове и свирепите кучешки мутри са му далеч по-мили и сродни.

Но ето че двамата мъже стигат до него. Кучето беснее, готово да ги разкъса, но те не му обръщат никакво внимание. Ела с нас, момче! – заповядват те. – Чичо ти бере душа; ти ще си новият владика!

Кучето лае и хрипти от гняв, Раде гледа злобно неканените гости. Оставете ме – казва той – махайте се! – Млък! – викат мъжете. – Ще дойдеш с нас! Те се препират яростно; извъднъж Раде им обръща гръб и побягва към гората. За миг мъжете са втрещени, но се опомнят веднага. Тичат след него, настигат го, преди да се е скрил сред боровете, извиват му ръцете и го връзват. Младото зверче, което рита и хапе, е доставено в Цетинския манастир, за да получи короната на Черна гора.

Това става през октомври 1830 г. На 16 години овчарчето Раде влиза в историята на Балканите и света с ново име на монах и владетел: Петър II Петрович Негош.

Черна гора е теокрация. Цетинските митрополити управляват в името Божие планинския народ, съчетавайки в едно лице библейския първосвещеник, царя, пълководеца и съдията. Черногорците, тези диви овчари и хайдути, пръснати по планините, свикнали да живеят на родове и племена, както са живели от памтивека, се покоряват простодушно на тази библейска власт.

Има нещо покъртващо и трогателно в това детско доверие на дивите планинци в Бога като техен единствен цар и вожд, – и във владиката като Негов представител на земята. Простодушната им “теокрация“ изразява по един великолепен начин основните неща, с които живее черногорецът – свободата, вярата, християнския фанатизъм, – и неговия див, метежен нрав, който не приема ничие човешко господаруване, никакъв земен авторитет. Черногорецът не превива гръб пред човек, той признава само Небето над себе си.

Владиците, които трябва да водят този лют и войнствен народ, са не по-малко люти и войнствени от него. Евангелските увещания за любов към врага са им напълно чужди, дори и да ги познават; старозаветните нрави и заповедта “око за око, зъб за зъб“ са техният свят и въздухът, който те дишат. Пък и как иначе биха спасили своя народ, който винаги едва оцелява, винаги е на ръба на пълната гибел в едно безмилостно обкръжение, сред пръстен от врагове? И ето че те го водят в битките в своите архиерейски одежди, затъкнали пищови в поясите, и колят турците, пеейки тропари и молитви, приличащи повече на бойни песни! В типично черногорски дух тези Божии служители познават по-добре пушката, отколкото требника, чувстват се по-добре на бойното поле, отколкото в манастира и са повече войводи и пълководци, отколкото богослови. Днес мнозина техни колеги навярно биха се възмутили или повдигнали рамене – но историята оправдава категорично тези сурови мъже в расо: непокорената шепа планинци си е останала непокорена напук на цялата Османска империя. Векове мизерия, глад и кръв, османски походи, никога не спиращи нападения и терор – и векове победи и тежки загуби за врага, тържество и спасение за християните. “За честний Кръст и златна Свобода!“

Чичото на Раде, Петър I Негош (1747-1830), е мъж с изключителни държавнически дарби. На младини прекарва няколко години в Русия, където добива владишки сан. След връщането си в Черна гора, когато наследява престола от своя предшественик митрополит Сава, Петър намира държавата на ръба на пълна катастрофа. През 1785 г. турската войска на Махмуд паша минава с огън и меч през планините, опожарява Цетине и стига до Которския залив. Турските наказателни походи продължават и през следващите години. Но и владиката не се задоволява с пеене на псалми и молитви. През 1796 г. той повежда лично черногорските чети на поход. В битката край Крусе 6 хиляди черногорци избиват 30-хилядна турска войска. Махмуд паша е убит, главата му е занесена триумфално в черногорската столица. През 1803 г. в Цетине се събира за пръв път народно събрание, което приема и първите писани закони. Въпреки този успех съдбата не оставя Черна гора на мира: през 1806 г. тогавашните турски съюзници французите окупират по заповед на Наполеон залива и тръгват на поход към планините. Сякаш не й стига вечният й враг, турчинът, та трябва да се бие и с европейските, с Наполеоновите сили! Но този див и хладнокръвен народ не е свикнал да отказва ничие предизвикателство и не страда от чувство за непълноценност и срам пред “културна“ Европа. Той просто помита французите от морето и планините, изблъсквайки ги чак до Дубровник. През 1813 г. Которският залив е присъединен към Черна гора.

Владиката Петър е запомнен справедливо като велик владетел. Той заздравява държавата си, разширява неколкократно територията й, бие турците на султана и французите на Наполеон, приема първия законник и свиква първия парламент. По негово време Черна гора става известна на Европа и нейното обществено мнение, създават се връзки с Австрия и Русия, първите наченки на европейската култура проникват сред дивите планински клисури. Скоро след смъртта си той е канонизиран от Църквата и остава в историята като св. Петър Цетински.

Такъв е човекът, който Раде трябва да замести на черногорския престол.

Младият човек, който досущ като библейския Давид е взет от овчето стадо и помазан за цар над човешкото, носи също като него първичност, суровост и поезия в душата си. Той е израснал на воля, под звездите, слушал е звуците на овчарския кавал и песента на вечните гори. Като всички черногорци, и той е направен от сила и ярост, мечта и копнеж; обича най-много две неща: Бога и свободата, и е готов да умре за тях. Кръвта бучи бясно в жилите му и подлудява мозъка му. В него има нещо от сурово ревящите планински потоци, от здравината на камъка и дивата свежест на планинските ливади. Съдбата не е подиграла с Черна гора, когато е сложила този див момък на престола й.

Макар и необразован, Раде притежава изключително подвижен дух, невероятно любопитство и жажда за знания. Към вродената волност и свободолюбие на черногореца той добавя и копнеж по широки хоризонти, отвореност към света, ясен ум и искрен интерес към хората. Очите на тази душа са орлови. Той чете много и със страст; в своята резиденция в Цетинския манастир посреща хора отвсякъде, дипломати, търговци, кралски пратеници, попове, авантюристи: черногорци, турци, херцеговци, арнаути, руси, австрийци, далматинци, венецианци. Разпитва ги любопитно за новините по света, впива жаден поглед в очите им, интересува се от живота на далечни страни, от всякакви нрави и обичаи. Донасят му книги и сам той открива първата печатница на Черна гора. А и времето е не по-малко бурно от душата му. Старият свят се пропуква отвсякъде. Турците вече отдавна не са пълновластни господари на раята: през 1804 г. Караджордже вдига сърбите на бунт срещу тях, през 1823 г. се освобождават гърците; по българските земи тече неудържимият процес на националното възраждане. Цяла Европа клокочи. Това са годините след Френската революция и Наполеоновите войни, яростни и метежни, толкова съзвучни на исконния черногорски копнеж за правда и свобода. В годината, в която поема престола, в Париж избухва революция, след две години още една; през 1848 г., малко след като е завършен Горски венец, Европа изригва като вулкан. За самия млад черногорски владетел тази тревожна епоха е време на всестранно развитие, на трескав труд, борба и растеж. Той научава самостоятелно руски, италиански, френски, увлича се от революционните идеи на епохата, чете европейски философи и поети и мечтае за общо въстание на балканските народи срещу Османската империя. През 1833 г. пътува до Петербург според традицията на новокоронясаните черногорски митрополити, а впоследствие посещава още няколко пъти Русия, Австрия и Италия. Опитва се да наложи европейски дух и наченки на Просвещението на своите диви балканджии. Като държавник се бори с разделението на племена, с обособеността на клановете, с традиционната планинска вендета, строи училища, пътища, въвежда съд и постоянна войска. Той е първият владетел на Черна гора, който се осмелява да наложи данъци на гордите и свободолюбиви планинци, винаги горди с това, че не плащат дан никому, – и въпреки глухото ръмжене на племената ги изисква с желязна ръка. Грижи се за народа по време на глад, разпродавайки наследствените скъпоценности на династията. Воюва с турците и пише поезия в кратките паузи между битките.

Раде Томов или Негош според името, с което остава в историята, е най-големият черногорски поет. И до ден днешен черногорците знаят наизуст голяма част от написаното от него. Поколенията се раждат и си отиват от тоя свят със стиховете му, които са сякаш втъкани в горите и планините и се шепнат от горския вятър. Само дарба, изплувала от най-интимните дълбини на народната душа, може да изрази толкова кристално духа и копнежите на една нация.

Негош не е книжен поет. Той не е ходил на училище и не е прекарал младостта си по библиотеки. Вместо перо е държал пушка и нож, вместо изящни европейски рими е слушал грубите звуци на гуслата и бавното, глухо, тържествено нареждане на слепите певци, разказващи подобно на Омир истории за древни герои и велики походи. От най-ранните си години тази мечтателна, трескава детска главица е попивала жадно песните за Крали Марко и народния герой Милош Обилич, който заклал турския султан в шатрата му, дивяла се е на мъченическия край на княз Лазар и чудните подвизи на хайдушките войводи. Тези песни черногорските майки пеят над люлките на децата си вместо приспивни песни. Тъй варварски-великолепната стихия на народния епос се влива съвсем органично в неговата поезия, за да се избистри в нея и да добие поетична яснота и форма.

Негош започва достатъчно скромно – със запис на отделни народни песни, сякаш с наивното желание да бъде събирач на народното творчество, да го запази за потомството подобно на Вук Караджич или Стефан Веркович. Но той едва ли може да върви по техния път. Прекалено мощен дар му е дал Бог, за да му бъде позволено да остане в ролята на скромен регистратор. В ръцете на стихийния мислител и поет народната поезия бързо се превръща в авторски блянове, лирични и философски размисли, сънища, видения. Това не зависи от него; той просто не може да постъпи другояче. Още в сбирката народни песни Огледало сръбско (1833), която издава скоро след възкачването си на престола, посвещавайки я на Пушкин, трудно могат да се различат автентичните късове фолклор и личните изблици на гения. В следващите му книги авторското начало се налага все по-господарски, както и подобава на самодържавен владетел, който не е свикнал да дава отчет никому. В поетичната форма на народния епос, с който е израсъл, чийто въздух диша, той влага своите собствени мечти и идеите на европейски философи и просветители, както те са се пречупили в неговата девствена и фантастична балканджийска глава. От тази фантастична смес на фолклор и европейски романтизъм, балкански хайдушки дух и Просвещение, четничество, национализъм и революционерство се ражда поезията на Негош. Естествена тема за песните му е бойната слава на Черна гора, победите, походите срещу турците; особено го възпламеняват делата на неговия велик вуйчо, стъпкал завоевателните мераци едновременно на османлиите и на Наполеон; на тях са посветени сборниците Цетинският пустинник (1834), Лек за турската ярост (1834) и поемата Свободиада (1835). Впрочем, още тогава в творчеството му си пробиват път философски и космически съзерцания, мистични унеси, опити за отговор на вечни загадки и преки апели към Твореца. Всичко кипи в тази бурна душа, тя живее като насън, пияна от мечти, бременна със светове. Мистика, философия и космогония виждаме още в първите му стихотворения – Черногорец се моли на всемогъщия Бог, Ода на слънцето, Мисъл, Философът, астрономът и поетът и други. Тази линия в творчеството му добива завършек в поемата Лъч от микрокосмоса (1845), както борбено-патриотичната – в Горски венец (1847).

Зрялата фаза на това творчество, прекъснато за нещастие твърде рано заради ранната смърт на поета, е увенчана с три големи творби като с три планински върха.

Лъч от микрокосмоса е величествен разказ за Сътворението и Грехопадението, чийто най-близък аналог в европейската литература е Изгубеният рай на Милтън. Най-дръзкото Негошево творение, търсещо да надзърне зад вечните завеси, скриващи от нас

тайните на мрака и волята Божа,

поразява и днес въображението на читателите. Не смирено като духовник, не разсъдително като митрополит, а дръзко и пламенно като поет пристъпва Негош към вселенските загадки. Именно върху правата на поетовата душа се позовава той във встъпителната Първа песен, когато се готви да отлети през безкрайното въздушно пространство към небесната твърд и през мрака на времето – към тайнствата на началото на света, първите дни на битието, замисъла на Твореца и бунта на горделивите ангели срещу него. Също като Милтън Негош ни разказва собствена, твърде своеобразна и фантастична версия на случилото се тогава. Както и другите му творби, Лъч от микрокосмоса е написана с десетстъпник, традиционния стихотворен размер на черногорския фолклор, и се състои от встъпление и шест песни.

Стихотворната драма Горски венец (1847) е най-известната Негошева творба. В контраст с мистичните интенции на Лъча, тя е посветена на земни, исторически лица и събития. Горски венец съживява суровите времена от началото на XVII в., кървавото раждане на новата черногорска държавност и с величествените си характери и колизии напомня за Шекспировите исторически хроники и трагедии. Третото голямо творение на поета е драмата Лъжливият цар Шчепан (1851). Твърде различна от трагичния и възвишен характер на своите предходници, тя гледа към черногорската история от една сравнително по-ведра и хумористична гледна точка. Става дума за една малко известна случка от XVIII в., когато ловък авантюрист успява да измами наивните черногорци, представяйки се за прокуден от Русия принц. За кратко време, преди измамата да бъде разкрита, той се възцарява над Черна гора и дори успява да й спечели успехи във вечната й борба с Османската империя. Драмата е последното и най-голямо като обем произведение на Негош, чиято смърт идва през същата година (1851).

Негош, който е болен от традиционна за времето си болест – туберкулоза, умира млад, сякаш изпепелен от вътрешния си огън, от трескавия си дух. Погребват го в съответствие с последната му воля на Ловчен – един от най-високите черногорски върхове, възпят в Горски венец, от който се вижда почти цяла Черна гора. Там костите му почиват и днес. За всеки черногорец това е най-свещеното място на неговата малка родина, център на неговия свят, средище на вселената му. Мястото, където почива най-големият й син, е самото сърце на дивата и тайнствена Черна планина.

Венецът

…Колкото момите
венец да сплетат!
Вазов

Горски венец е националният епос на черногорците. Отдавна е влязъл в черногорската плът и кръв, едва ли не всяко негово изречение е станало поговорка, всяка дума и израз – крилати. Някои го смятат за връхна точка на балканската литература. Изпълнен с ярост и гняв, той е посветен на едно от най-стряскащите събития в новата черногорска история – изтреблението на черногорците, приели исляма. Смята се, че това е станало в началото на XVIII век. Инициатор на клането е владика Данил, основател на теократичната династия Негоши. На младини той е прекарал няколко години в плен на турчина Демир паша. Едва спасил се от смърт, той е пуснат след срещу откуп в размер на 600 цехина. След като се връща в Цетине, владиката вдига народа срещу турците и черногорците-потурнаци. По този начин Негош описва събития не само от историята на своя народ, но и от семейната си хроника.

Историята е жестоко нещо, историята на балканските народи – особено. Днешният читател, син на една по-цивилизована епоха, възприема с ужас събития от този род. Но нека да видим как е изглеждало то в очите на хората от осемнайсети век, както и на съвременниците на Негош.

По османско време религията на пророка се разпространява не само с огън и меч: тя пълзи и сама, прескача от къща на къща, от едно село на друго, пропълзява и в сърцето на планината. В тези жестоки времена хората не са чували думата “толерантност“, пък и не различават религия и народ, религия и политика. Да приемеш вярата на турчина означава по това време само едно: да застанеш на турска страна, да бъдеш доброволен агент на султана. От гледна точка на малката свободолюбива планинска общност, бранеща се сама срещу огромната Османска империя, без сили, без опора, без помощ отвън, съществуването на хора в нея, които са приели религията на тази империя, е смъртна опасност за нейното съществуване. Независимо от това дали го искат или не, тези хора са своеобразна агентура на врага, ”пета колона” в сърцето на планината.

Вече казах: в тези кървави мозъци няма място за понятия като толерантност. Времената са сурови. Въпросът изобщо не стои така: коя вяра е правилната, истинската? Въпросът е: кой кого? Кой ще оцелее? Кой ще живее? Кой ще умре? Няма съмнение, че ако черногорците-християни не бяха предприели кървавата си акция, то те след някоя-друга година са щели да бъдат изтребени от черногорците-мюсюлмани. Въпрос на време е кой ще изпревари другия. Колкото и да ни отвращава това, мотото на времето е: или ти, или аз. Убивай, за да живееш. Убий, за да не те убият…

Такава е историческата основа. Негошевата драма осмисля това събитие като един мащабен сблъсък между доброто и злото. То е видяно не толкова през религиозния фанатизъм, чужд на Негош, колкото през ценностите на Просвещението, борческата идеология на борбата за свобода, революционното ”право на народите” и надигащия се балкански възрожденски национализъм от началото на XIX век.

Герой на драмата Горски венец е народът. По своя жанр това е мащабна историческа хроникална трагедия, драматичен епос на народното битие, съпоставима с историческите хроники на Шекспир и Пушкиновия Борис Годунов. Като колективно действащо лице народът изключва всеки частен, фрагментиращ подход към историята. Частните истории на частни лица са изключени. Само най-важните въпроси на народната съдба са на дневен ред. Колизиите са страховити, характерите – могъщи и сякаш изваяни от камък. Няма място за полусенки, емоционални тънкости, лични преживявания. Дори съмненията и колебанията на героите са мащабни като съответните чувства на Агамемнон или Ахил от Илиада.

Да, колективно действащо лице на трагедията е народът и затова в нея няма ”главни” и ”второстепенни” герои. Не случайно сред главните нейни говорители е ”Хорото”. За разлика от античния Хор, Негошевото Хоро не коментира действията на героите и хрониката на събитията, то ги съотнася с вечните ценности на рода и народа. Хорото е колективният ум и колективна памет на поколенията, то е безвремево, постоянно, вечно. На един по-преден план стои колективът на първенците, ”Войводите”. Тук вече могат да се чуят отделни гласове, да се различат индивидуални черти и характери. Войводите, взети като цяло, представляват народа в конкретния момент от неговото съществуване. И най-сетне висша степен на индивидуализация намираме в двата ключови образа на наставниците и водачите на народа – Игумен Стефан и Владика Данил. Но и те представляват колективното цяло, макар и в различни негови аспекти. Владиката е властелинът, господарят, символът на църковната и светската власт, на ума и волята на Черна гора. Буен, горещ, набожен, но и колеблив, доверчив и неопитен, той търси и се лута между различните решения. Нуждае се от мъдростта и направляващата вещина на вечния старец, на Игумена – символа на колективната народна мъдрост, носителя на вечния дух и вечното слово. Ето как от най-обобщеното до най-конкретното, от Хорото до Игумена, смислите и героите на трагедията се разполагат в строга йерархия, представляваща различните форми на индивидуализация на колективния лик. Отвъд нея са образите на чужденците и враговете – турците, пашите и агите, потурнашките първенци, венецианците.

Наричат Горски венец ”енциклопедия на черногорския живот”. И наистина виждаме тук пъстри сцени от народното битие, вярвания, обичаи, обреди, наричания, клетви. Пред очите ни минават игри, състезания, сватба, гадаене, оплакване на мъртвец, празнуване на традиционни народни празници, Коледа и Нова година. Народната душа е дадена като цялостен портрет, с нейната вечна мъка по загиналите, суровост, величие, скръб, но и простодушие, доверчивост и хумор, със суеверията й, страховете и надеждите, вярванията. Виждаме селския поп, вещицата, баенията срещу уроки, заклинанията, които трябва да спасят човека от тайнственото зло, което го заобикаля отвсякъде. В пълно съответствие с народната поетика героите виждат личби по небето, земята и месечината, гадаят по заклани животни, сънуват пророчески сънища, които непременно се сбъдват. Духът на народната поезия се проявява не само в епическия десетстъпник, с който е написана трагедията, но и в сънищата, пророчествата и поличбите като движеща сила на сюжета, в цялостната магично-митична атмосфера на това, което става. Героите на Горски венец не реализират личните си планове и съдби, те следват съдбовни предначертания на висши сили, указания от божествени сфери, които те не могат да променят, дори и да искат, както не могат да променят съдбата си Едип или Медея от античните трагедии. Ориста, съдбата е централен мотор на действието и смисъл на всичко, което става. Тя може да се предвиди и опише в пророчески моменти, може да се обясни от старците и мъдреците, които я познават, но не може да се преодолее с човешки сили.

Светът на Горски венец е безмилостен и суров. В него действат законите на юначеството и кръвната мъст:

Харно отмъстил ли си юнака,
все едно от гроба си го дигнал! –

изповядва вярата си един от героите, а друг посочва, че

храбрият е жив и подир гроба,
името му нивга не умира…

Безсмъртието в този свят на безмилостна вечна смърт е дадено само на юнаците, а възкресението е – да ги отмъстиш!… Подобно на героите от Илиада, и тези хора живеят заради ”името” си, заради славата на великите дела. Позор е за тях да умрат от старост, да се стопят от слабост в постелите си…

Този свят е изцяло мъжки и в него няма място не само за женствени чувства, но и за женски образи като цяло. Къде са жените в Горски венец? Остават винаги на заден план, почти само в разказите на мъжете, в техните спомени, понякога в някоя трагична любовна изповед. Единствените две жени, които са показани пряко, са сестрата на Батрич, смазана от мъка за загиналия си брат, която се самоубива веднага след своята поява (!), и злокобно-комичната баба – ”пророчица и вещица”! С това женското присъствие в мъжката драма се изчерпва почти напълно, не виждаме нито майките, нито невестите на юнаците, които все пак би трябвало да играят някаква роля в техния живот…

Но има и ведрост в Горски венец. Ще сгреши онзи, който си помисли, че народният епос и израсналата от него драма се състои само от кръв, плач по загиналите и ярост срещу враговете. Не, народният певец с неговото ведро и свежо светоусещане никога не би допуснал това. И най-мрачните клисури на повествованието, най-сюблимните моменти на борбата са осеяни с припламвания на ведрост и хумор като с рояци златни искри. Зловещото, комичното и трагичното са преплетени на всяка крачка, както са преплетени те и в живота; често се смеем там, където би трябвало да плачем; смъртта се разведрява чрез смеха. Както винаги, народният мироглед е хармоничен: за него и най-страшното и тежкото в този живот е просветлено от лъчите на божественото провидение, което обръща всяко зло към добро, изцерява в крайна сметка всички рани, избърсва всички сълзи и дава висш смисъл на всяка мъка и страдание. В този свят нищо не е напразно, чуждо му е кухото отчаяние на екзистенциализма и абсурдизма. Точно обратното, за Негош и неговото светоусещане всяка грозота и зло само подчертават величието на вечната красота, а мъката и несретата на човека са осмислени и водят до изкупление и спасение. Горски венец е оптимистична, животоутвърждаваща трагедия. Тя казва ”да” на света и на Божия замисъл, вярва в бъдещето и приема човека такъв, какъвто е. С това тя ще остане близка на човешкия дух през всички времена.

На Негош не му е провървяло с преводите на български език. Въпреки че през Горски пътник на Раковски Горски венец е влязъл в основите и на българската литература, епосът на Черна гора все още търси перото и духа, които ще предадат достатъчно точно и с поетична вещина огнената му стихия на един братски славянски език, какъвто е българският… Първите опити за превод на отделни сцени и монолози от Горски венец са правени още скоро след Освобождението. Преводът на Димитър Пантелеев, който излиза през 1947 г., е направен набързо, за нуждите на кратката българо-югославска дружба след Втората световна война, преди Сталин да развали отношенията си с Тито; той не е нито достатъчно точен, нито притежава нужната поетична красота и сила, които да предадат поетичната стойност на оригинала. Така той очаквано не е привлякъл интереса на българското четящо общество към великия южнославянски епос. Предлаганият от мен превод се опитва да запълни тази празнота. Дали съм успял – нека кажат читателите и специалистите. В Горски венец аз видях преди всичко поетичен текст, поетична визия и затова се опитах да ги предам със средствата на поезията. Подходих, с една дума, не като филолог, а като поет; търсих не преразказа, а пресътворението; предавах не буквата, а преди всичко мисълта и духа. Ще ми стигне и ще бъда щастлив, ако моят превод възбуди у читателя интерес към безсмъртния оригинал. Посветих години от живота си на този труд и се надявам, че това не е било напразно. Вечната поетична корона на Черна гора, ”венецът”, който ”момите са сплели” за всички борци и герои, живи и загинали, ще запази винаги своята красота и планинска свежест, ще минава от поколение на поколение, няма да увехне никога, няма да се забрави, както не може да се забрави силата и духът на самия народ. Горски венец е постоянен като планините, той носи свежестта и първичната хубост на планинските била, от чиито треви и цветя е свит, за да ни радва и днес. Завиждам на читателите, които ще се докоснат за пръв път в живота си до него. На добър час!
 

Коментари

коментара