Поема за края на века

Когато всичко беше наред,
беше изчезнала идеята за грях,
и земята беше готова –
във всеобщия мир –
да консумира и се весели
без догми и утопии,

аз, по неизвестни причини,
заобиколен от книгите
на богослови и пророци,
на философи и поети,
търсех отговори,
гримасничещ, намръщен,
събуждайки се нощем, мърморейки призори.

Това, което ме гнетеше
беше малко срамно.
Да говоря за него на глас
изглежда нетактично и неблагоразумно;
дори прилича на посегателство
срещу всечовешкото благополучие.

Уви, паметта ми
не иска да ме остави.
И в нея – живи същества
(всяко със своята болка,
всяко със своето умиране
със своето уплашено треперене).

И как тогава да приема
невинността
по плажовете на Рая;
безупречните небеса
над този храм на хигиената?
Дали защото онова
се случи тъй отдавна?

На един свят мъж
(разказва арабска приказка)
Бог казал малко зложелателно:
“Ако бях разкрил на хората
какъв си грешник всъщност,
не биха те почитали”.

“Ако пък аз”, отвърнал му светецът,
“им бях разкрил
колко си милосърден,
тях нямаше изобщо да ги е грижа за Теб”.

Към кого да се обърна
с въпроса си – толкова тъмен –
въпросът за болката и вината
в устройството на този свят,
ако ни тук долу, ни там горе
съществува власт, която да преодолее
причината и следствието?

Не си мисли, не си припомняй
Смъртта на Кръста,
макар че Той умира всеки ден –
Единственият, Вселюбящ,
Който, без да се нуждае
от нищо,
се съгласи и позволи
да съществува всичко –
включително и гвоздеите на мъчението.

Абсолютно непонятен,
невъзможно сложен…
Но по-добре да спрем речта дотук.
Този език не е за хора.
Да бъде преблагословено
ликуването, жътвите, реколтите,
дори и ако не на всеки
е даден мир.

Превод от английски: Катрин Джелингхаус