Поп Мичо и вещицата

Из „Горски Венец“ 

Войводите седят край голямото гумно и разговарят. Изведнъж нахълтва тълпа от триста-четиристотин мъже – Озриничи, Цуци и Беличи. Струпват се пред войводите, всеки с дълга пушка на рамо.

СЕРДАРИН ВУКОТА
Помози Бог! Що ви става, хора?
Тръгнали сте, сякаш сте на поход!
Туй не ще да е без зла неволя:
кръвнина ли нейде се захваща?

ВЪОРЪЖЕН
Няма още кръвнина, сердарю,
ала може и това да стане.

ДРУГ ВЪОРЪЖЕН
Дядо попе, я им дай писмото,
що написа днеска между нази,
да го прочетат, че инак всички
викнем ли, съвсем ще оглушеят.

Поп Мичо дава някакво писмо на владика Данил. Владиката го гледа и не казва нищо.

КНЕЗ ЯНКО
Що е тамо? Що пише, владико?

ВЛАДИКА ДАНИЛ
То не се разбира нищо, Янко.

Дава писмото на кнез Янко да го върне на попа.

КНЕЗ ЯНКО
(гледа го)
Чудна книга, Бог да я убие:
хубаво написано, красиво,
като да са дращели кокошки.

Всички се смеят. Кнез Янко връща писмото на попа.

КНЕЗ ЯНКО
На, вземи писмото, дядо попе,
па ни прочети какво си писал.

Поп Мичо взема писмото и го гледа дълго.

ПОП МИЧО
(чете)
… ум … дам … ам …
… би … ну … но …
… на … ша … ра …

ВУК МИЧУНОВИЧ
Чудно ли човекът ни почете,
дивно ли ни днеска поговори!
Дядо попе, де се тъй научи?
В кой метох така те подковаха?
Своето кога така го мъчиш,
с чуждото какво ли ще направиш?

ПОП МИЧО
Ти какво ще ми се ежиш, Вучко?
Що съм учил, туй съм и научил!
Да съм имал кой да ме научи,
да съм станал умник като тебе!
Мъчиме се колко да не умрем:
повече ли знаеш, заповядай!

ВУК МИЧУНОВИЧ
Аз не бих ти дал и шепа жито,
попе, да останеше на мене.

ПОП МИЧО
Жито, Вучко, хич не ми и дават,
само сиренце и малко вълна,
па и туй едвам, като насила;
знаеш ли ги нашенци какви са?

ВУК МИЧУНОВИЧ
Как да не ги зная, дядо попе!
Ами как четеш светата служба,
като си на книгата разсърден?

ПОП МИЧО
Сиромахо, аз и не чета я,
нито ми е книгата потребна,
нито през живота съм я виждал.
Здраво съм натикал в тая тиква
литургия, кръщене, венчавка,
както и останалите треби;
па като ми трябва да ги служа,
пея си ги волно като песен.

КНЕЗ ЯНКО
Чудно попче, Бог да го убие,
втори нийде няма като него!

Общ смях и весела глъчка.

СЕРДАРИН ВУКОТА
Казвайте сега, защо сте тука,
па да си вървим, да не замръкнем.

ЕДИН ЦУЦА
Че да кажем, сердарю, какво пък.
Сто пъти халал на злия турчин,
що от Косово до днес ни мъчи,
ако вярна е и тая пакост.
Ето, има няколко години
как пророчица една дохожда
между нас. От Бар е, тъй говори.
Дава билки, бае и лекува,
и записва нещо на човека,
сабя и куршум да го не ловят.
Всеки я държи, прости ме, Боже,
за пророчица, за глас от Бога.
Прати ни я дяволът отново
ето, има вече две недели,
па ударила е като нивга
вещиците-юди да разкрива;
двайсет ги е казала дотука
и сама се е изобличила,
що народ затрили, що невинни
хорица злодейски изгорили;
всички младенци, умрели скоро,
и юнаци, в боеве убити.
От това народът се разбърка,
ходи като улав и се мае;
гледат се на кръв дори комшии.
В чудо и на зор сме се видели
да не се избият грозно всички;
с мъка, вярвайте, ги убедихме
вашата присъда да изслушат.

ВУК МИЧУНОВИЧ
Чудни хора, Бог да ви убие,
имало от що да се смутите!
Ами де е таз злосторна баба,
що ви е разбъркала живота?

ЕДИН ЦУЦА
Ето я, доведохме я тука,
вие да я съдите, войводи.
Обещава да разкаже всичко,
а разказва, Бог да я убие,
като че на книга всичко гледа.

Излиза баба – пророчица и вещица.

КНЕЗ ЯНКО
Истина ли вещица си, бабо?

БАБАТА
Тъй е, баба, за какво да крия.

КНЕЗ ЯНКО
Как се става вещица, а бабо?

БАБАТА
Имам си за туй магьосно биле;
туря го във тенджера, сваря го,
бъркам го, снагата с него мажа –
ставам майсторица на магии.

КНЕЗ ЯНКО
Ами после, бабо, как я караш?

БАБАТА
Ходя на бакъреното гумно –
само вещиците знаем де е.
Хурка яхаме, както мъжете
яхат кон, хвърчим из небесата,
морове изпращаме отгоре.
Ставаме на всякакви животни;
сребърни весла ни возят леко,
лодка ни е яйчена черупка.
Лошо на омразния не правим,
ала онзи, що ни е по нрава,
люто и навек ще си изпати.

ВСИЧКИ
Виждате ли как се изповядва!
Истина е, що ви отговори;
нямаше сама да се очерни,
да не бе наистина такава.
Па се вайка, вижте, и се кае,
зер разбира що е надробила.

КНЕЗ ЯНКО
Слушай, бабо, хванахме ти вяра:
може и да има медно гумно,
хурката и тя на кон да стане,
но да плаваш с яйчена черупка,
тука вече имаш много здраве,
зер такава лодчица е нищо.

БАБАТА
Истина е, бабина душице!
Инак как бих днеска долетяла,
щом с единия си крак съм в гроба?
Ала ви се моля днес смирено:
ако щете, баба, ме убийте
заедно със всички като мене,
да не върша вече проклетии,
черната душа да си очистя!
(бабата плаче)

КНЕЗ ЯНКО
Чуден дявол, братя, чудно нещо!
Вещици наистина ли има?

КНЕЗ РОГАН
Има, Янко, вещери такива,
и орел в небето ще устрелят!

ВУК МИЧУНОВИЧ
Ти си чел, владико, тежки книги:
що за вещиците тамо пише?

ВЛАДИКА ДАНИЛ
Вещици ли, що говориш, Вучко!
Туй го няма ни в едничка книга.
Да ми казва кой каквото иска,
туй са басни бабешки, глупешки;
лъже сигур тая бабишкера,
истината нека да ни каже!

ВСИЧКИ ВОЙВОДИ
Казвай, бабо, че ще си изпатиш,
с камъни затрупваме те жива!
Що си свършила, не е шега то:
зле разбърка мирни християни,
нож запрати кървав помежду им!

(бабата се гърчи и трепери)

БАБАТА
Ще ви кажа като пред духовник,
па правете с мен каквото щете.

КНЕЗ ЯНКО
Нямаме тук, бабичко, духовник,
стига да не викаме поп Мича,
той пък с книгите е зле, горкият.
Хайде, истината бързо казвай,
инак скоро в ада ще отидеш!

БАБАТА
(говори глухо)
Тъкмо стягах се от Бар за тука,
и не щеш ли, чука ми гавазин
от сами пашовите конаци;
в Скадар ме отведе при пашата.
Чул злодеецът какво се готви,
договор че има между вази
турците да пъдите задружно,
та ме прати тук да ви разбъркам,
да пропадне святото ви дело.
Всичко ме научи що да правя,
и ми рече, Бог да го убие:
„Никой няма в теб да се съмнява,
зер ти често ходиш помежду им!“
И притури още този дявол:
„Не смутиш ли, бабо, враговете,
в турската си чест ти се заклевам:
имаш вкъщи десетина внука
и три сина женени, със челяд, –
всички заедно ще ги заключа,
па ще ги запаля, да загинат!“
Тая сила, баба, ме подгони,
та разбърках храбри черногорци.

Скача целият народ да я убие с камъни; едва-едва я спасяват войводите.

Разотиват се всички; само неколцина от войводите остават в Цетине да потвърдят уговорката.

Мръкнало се е; войводите седят около огъня. Изгрява кървав месец и планината се разтриса. В тоя час при тях слиза старият и сляп игумен Стефан с броеница в ръка.

КНЕЗ РОГАН
Можеш ли да кажеш, светий отче,
от какво трепери тъй балканът?

ИГУМЕН СТЕФАН
Кой ли, синко, може да го знае,
кой познава Божиите личби?

КНЕЗ РОГАН
А защо е месецът тъй ален,
сякаш е от пламъци изваден?

ИГУМЕН СТЕФАН
Нито туй пък мога да го зная.
Личби в небесата колко искаш,
Бог показва що Му се прииска;
ала мене ми е черно всичко
откога се мъча без очи аз.
Колко сте блажени вий, окати,
чудесата Божии пред вас са!

Тихо е; игуменът набира броеницата си.

КНЕЗ ЯНКО
Все така ли правиш, светий отче?

ИГУМЕН СТЕФАН
Тъй е, чедо, не преставам нивга.

КНЕЗ ЯНКО
Колко ли молитви наброил си!
Някой път не ти ли и дотяга,
а от туй . . ? *
Връзка орехи ми дай на мене,
да си ги броя, както умея,
вместо с тия постни броеници
да си губя времето за нищо.

СЕРДАРИН ЯНКО
Ти пък, Янко, все ще се изкажеш.
Ти недей го слуша, светий отче,
ами говори ни, поучи ни,
дор не сме заспали като стадо.
Кой не те е чувал да говориш,
той не знае що е права мъдрост.

ИГУМЕН СТЕФАН
Бива, сине, аз за туй и идвам.
Много вощеници съм запалил
на олтара на светата Църква,
а сега дойдох и тук, сред вази,
вашето кандило да разпаля,
да гори безспир през вековете.

Мнозина се провикват: “Говори, отче, всички ще те слушаме, ако ще и до среднощ”.

ИГУМЕН СТЕФАН
Аз съм на осемдесет години.
Откога съм си склопил очите,
повече сред духове живея,
па макар и тялото студено
крие ми душата, не я пуща
като сянка в полунощ от гроба.
Де ли по земята не съм ходил!
Най-свещените места, дечица,
де що по широкия свят има, 

всичките обходих търпеливо,
сладкия тамян им помирисах.
Качвал съм се на хълма чутовен,
де Ерусалим е нявга слушал
страшното пророчество Христово;
стъпих в пещерата Витлеемска,
де роди се нашият Спасител,
де Небето слезна на земята,
де пред славното човешко Чедо
влъхви и царе се поклониха.

Бях и в Гетсиманската градина,
загрозена с Юдино издайство.
Всякъде руини, запустенье!

Гледайте, на Божията нива
тръне и бодили избуяват,
храмът на Омар се пъчи грозно
връз светия хълм на Соломона,
а Света София е джамия!
Този свят, деца, е странно нещо,
пълен с изненади пакостливи.
Сложено е слънцето да храни,
да поддържа всички земни твари;
станало и то е на отрова,
пари като огъня на ада.
Има ли река, що да се лее
в руслото, от Бога наредено?
Ами тия грозни страхотии,
що пред нас света опустошиха?
Време земно и съдба човешка,
образи на най-ужасна лудост,
на греха познанието кобно,
що Адам в съня си ни остави –
туй ли е причината за злото
или друг е изворът му? Кой е?
Право ли говорят ни очите
или мамят ни със свойта сила?
Иска си светът ръка сурова,
иска дълг, мъжественост си иска,
раждаш се човек, за да се бориш.
С меч ни е снабдило естеството
срещу враг и неговата злоба,
срещу нужда, срещу недоволство:
остра ципа брани класовете,
реже и трендафилът с бодили;
зверски пасти крият зверски зъби,
нокти и рога плътта раздират,
кой с крила хвърчи, кой бързоног е,
и така върви от памтивека
сред безредни кърви и победи.
Но и в този хаос безконечен
пак царува Божията сила;
не допуща злото да надвие,
огъня гаси, змията тъпче.
Брани майка рожбите си свидни,

брани и народът чест и вяра:
негова светиня е честта му!
Всеки век понася свойто бреме,
нови нужди раждат нови сили,
делото калява духовете,
мълнии в оковите се сбират;
удар – и от камъка изскачат
огнени звезди, хвърчат искрици!
Мъката е кръстна добродетел;
в изпитания душа калена
пали тялото с небесен огън,
а надеждата ѝ за небето
води я нагоре и нагоре.
Кой е син човешки, що е?
Земен пленник, мамен от земята,
влачещ нейното печално иго.
Земен сън, и чуден, и ужасен:
име тук ако заслужиш славно,
значи ненапразно, не нахалост
майка и баща са те родили!
Поколение сте вий за песни,
самодивите венци ще вият
светозарни вам през вековете,
примерът ви – пример за певеца
що е слава, що е памет вечна!
Пада ви се служба страховита:
братята ви зле се отродиха,
черному послужиха Мамону!
Тяхното безчестие връз тях е.
Що са босненци и арнаути?
Ваши братя по баща и майка;
заедно немалко сте живели.
Вам е съден кръст ужасен, тежък
на борбата с чуждия и своя.
Тежко бреме, но каква награда!
Възкресение без смърт не бива.
Виждам ви под було лъчезарно:
чест и род са станали от гроба,
гледа жертвеникът им на изток
и тамянът им натам се вие.
Храбро мрете, трябва ли да мрете!
Огнено сърце тупти в храбреца,
няма болка, нито страх у него.
От езичници олтар порутен
нека се изправи триж по-хубав!

Всички заспиват, а игуменът остава да седи до огъня, набира броеницата си и цяла нощ чете молитви между тях.

* Този ред е останал недовършен от автора. Прев.

Превод: Андрей Романов
 

Коментари

коментара