Даница Додич и нейните молитви от странство

Жребият на изгнанието, емигрантството е типичен за балканския човек. Хиляди, да не кажем милиони българи, сърби, румънци, черногорци са изпитали и изпитват горчивината му. Дали заради войните, мъката, мизерията, това сякаш проклятие на безредие и неуютност на нашите земи? Или защото балканецът е скитник по природа, чергар, с цигански огън в кръвта си, вечно недоволен и вечно незадоволен?

 

Странства като Вечния Евреин по Божията земя, кога с любопитство към чудесата й, кога с изтерзаност, кога със злоба. Или защото не сме нито Изток, нито Запад, нито Европа, нито Азия, а някакви саморасляци, самосъздадени хора от нищото, винаги недоумяващи какво всъщност са те…    

 

Но да оставим тези неотговорими въпроси и да се порадваме, че и прекрасни, фини плодове дава понякога този наш вечен порив към преселение. Сред тях е и поезията. Неунищожима е тя и не се страхува от нищо – напротив, разцъфтява дори още по-ярко в изгнанието и мизерията. Българската поезия дава чудесни примери за това… 

 

Даница Додич, която представяме тук на читателя, е също една от тези безименни балкански милиони, изоставили или прокудени от родния дом, но нейният глас не се е изгубил в тълпата. И няма да се изгуби. На сръбски глаголът „пея“ (певам) е запазил древното си значение – „творя стихове, поезия“. Даница пее за всичко, което е видяла с телесните си очи и с очите на душата си, и нейният тих глас стига до нас през врявата на съвременния свят. Както през творчеството на всеки поет, така и през нейната поезия говори не само тя, но и хиляди неми гърла, слепи съдби, безсловесни души, които нямат дарбата на словото, за да се изкажат, да се изплачат, да се помолят. Тя облича в думи това, което са преживяли те. Поетът е ухото и устата на колективната душа. Затова и темите на нейната поезия са близки на всеки от нас – любовта, приятелството, носталгията, вярата, мъката, надеждата, Бог. Понякога стиховете й преминават в молитва – съвсем органично и непринудено. Нищо излишно не намираме при нея. Чистота на чувството, естественост на формата, близка на всекидневната човешка реч – Даница пише винаги в жанра на белия стих. Носталгията, по-силна или по-слаба, е винаги фон на това, за което говори или се моли в стиховете си:

 

 

От много години Даница Додич живее в Париж. Стиховете й са преведени на няколко европейски езици, лауреат е на литературни премии. Тук съм се опитал да пресъздам няколко нейни „песме“(стихотворения) на български език. Надявам се, че опитът ми ще помогне на българския читател да усети свежестта и своеобразието на нейния поетичен дар. 

 

***