Литературна вечер в памет на поета Змей Горянин се проведе в Русе
В Клуба на дейците на културата в Русе се проведе литературно-музикална вечер в памет на изтъкнатия български поет и писател Змей Горянин, псевдоним на Светлозар Димитров, роден на 11 януари 1905 г. в Русе, починал на 25 август 1958 г. в манастира „Седемте престола“. Змей Горянин е най-видният български поет от ХХ в., писал на религиозни теми.
Вечерта беше организирана от Русенското общество за култура и литература „Змей Горянин“, учредено през 2013 г. В началото на възпоменателната вечер презвитер Стефан Стефанов и о. Петър Покровски, игумен на манастира „Седемте престола“, прочетоха молитва в памет на Змей Горянин. След това доц. д-р инж. Атанас Колев запозна присъстващите с по-важните моменти от живота на именития писател и поет. Учителят Иво Братанов обзорно представи творчеството му. Актьори от Драматичния театър „Сава Огнянов“ в Русе изпълниха избрани стихотворения и откъси от прозата на Змей Горянин, а ученици от Националното средно училище по изкуствата в Русе свириха произведения от музикалната класика.
На 31 януари 1945 г. Змей Горянин е арестуван, съден е от Шести състав на Софийския районен съд и е осъден на една година затвор. Помилван е през декември 1945. До края на живота си е подложен на умишлена пълна забрава. Някои от книгите му влизат в списъка на забранената литература. „Всъщност тези последни 23 години от живота на твореца са по-неизвестните в неговата биография. А именно по това време Змей Горянин създава голямото си поетично дело. Стотици са стихотворенията, написани от него, десетки са публикувани в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“, но не под името Змей Горянин, тъй като не му е било разрешено да го използва, а под собственото му име Светлозар Димитров и под много други псевдоними – Станимир Сталев, Захария Лютаков, Марин Василев, Димитър Соколов и други. Така успява да публикува и някои разкази. Църквата го приютява и му дава възможност да развие своите поетически заложби“, пише за него Васил Балевски.
На нивата
Змей Горянин, из „Майчина вяра“
Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!
На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.
И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко Той ще разбере!
И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.
Така е нареден света,
че всяко зло е за добро:
загубиш ли си съвестта –
намираш злато и сребро.
***
От планината слиза бяла вечер,
накичена със морав минзухар,
и с песен я посрещат отдалече
клепало и цафара на овчар.
На песните под такта лек и прост
тя тихо, като пеперуда слиза
и сякаш с нея сам Иисус Христос
във черквицата за вечерня слиза.
И виждам Му лицето как светлей
от малкото кандилце озарено…
О, ако беше мойта кръв елей,
в кандилцето как бих я влял смирено!
***
Душата ми копней за тишина,
сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме горда Стара планина
и сгушения в нея манастир.
***
О, дивен час на тишини и мир,
когато бавно гасне светлината!
Забравеният древен манастир
се слива със нощта и планината.
