Поток на съвестта
Извънкласно четене на К.П.
Когато Константин Павлов е умирал (29 септември 2008 г.), съм бил в някакво телевизионно предаване да превеждам интервю с един немец (проверих това в личния си календар). Докато поетът е агонизирал в постелята си, съм търсел (бързо и надявам се – успешно) точните думички в словесния поток.
Потокът на словото, потокът на съзнанието (stream of consciousness) – понятие от западната литературна критика, дълбоко приложимо към поезията на К.П., днес си превеждам свободно и като “поток на съвестта” – и имам своето езиково и морално оправдание.
Днес разгръщам неговото томче със собственоръчно негови криви букви “К.П.” на корицата, за да чета стиховете му в паралелен превод със собствените си мисли и стихове. Смиряващо занимание. Чета две въображаеми колони от стихове – мои и чужди, седнал в неуютния, но единствено даден ми храм.
Спирам се в храма, където/ даже полумракът свети. /В ъгъла гният на купчина /безплатни нови завети. (П. С., В храма, 2009 г.)
Тупти, пулсира църковният живот у нас – в една благозвучна симфония от звекащи кимвали, а ние… Ние си разменяме подаръци от овладяна словесност:
Изтощени сме
от взаимни подаръци.
Бедни сме.
(“Дарители”, 1989 г.)
Ние сме двете свинчета от “Едипов комплекс” (1963 г.), които ритат възторжено и съсредоточено свинския мехур на закланата си майка. Това е звуковата картина на нашето падение – отзвучаваща бързо и предсмъртно:
Бодро (и предсмъртно) отзвучава:
ехото на ойларипащи старчоци,
еротичен кикот на шавливи баби…
И риданията на една душа…
Ограбена.
(“Я по-тихо!”, 1983 г.)
А истината е една – църквата ни потъва, както лодката от неговото “Появяване”:
В една лодка се возим.
И какво значение има –
дали ти въртиш кормилото,
дали аз въртя веслата,
щом лодката потъва?
…докато ние спорим за фундаменталните роли на свещениците и свещниците, миряните и мирото? Славеевите ни гласове, упояващият ромон на елейната ни посредственост, потънала в лоясало богословие и петдесетташка (1950′s) ураджийска публицистика, се разбиват в… един копнеж за гарван:
Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!
(“Славеите пеят”, 1957 г.)
И как да не споделям съмнението от “Пак за славея” (1956 г.) спрямо одите на кохортата славеи, мечтаещи – и тайно, и явно – за “хищни нокти и железен клюн”? Славеите са живи, в цъфтящо здраве – и мнителни до абсурд, в контраст с мъртвите, които “разбират от шега” (“Скерцо”).
Църковната управия пък, лелеяната нормалност, е като неувиращия фасул от едноименното стихотворение; нашите жалки опити за обговаряне на това мъчително неувиране вече мина през всички възможни фази:
Не увира.
(Спокойно изречено.)
И не увира!
(Гневно изречено.)
И не увира…
(Примирено.)
(“Фасул, който не увира”, 1988 г.)
И как се връзва и констрастира едновременно онова негово интимно до сквернота и богохулство
Хей, Ти, Общият ни Създател –
дай ми сили
да Ги почувствам братя…
(“Молитва”, 1992 г.)
…с молитвата на св. Ефрем: “Ей, Господи, Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения”! Дали е знаел К.П. текста-първообраз? Едва ли, но голямата поезия се родее с голямата молитва по неведоми пътища.
Кои са ТЕ? Напълно излишен въпрос. За всекиго – различен отговор. За мен – ето тези (бях опитал да изразя виждането си за ТЕЗИ хора веднъж в рими):
Домът Ти, Господи, тесен е /за Твойте сурови гости -/ ония, с твърдите погледи/ и с меките кости.
ТЕ се оказват препъни-камък за вярата на мнозина. Павлов възкликва:
Ще си възвърна вярата отново,
когато срещна кон!
Кон в чистия му вид!
(Алхимици)
И аз, Павлов, и аз! Осъждане ли е твоята поезия? По-скоро естетизирана неприязън, обговорена несъвместимост. Далеч от любовта, но поне стъпка встрани и от омразата. Моите ТЕ са същите онези паяци със задгробните арфи; моят осквернен храм е същият онзи пантеон от неговото стихотворение:
Пантеонът не е проветряван скоро. […]
Паяците нервно дърпат нишките –
искат да изсвирят нещо крайно траурно
и безкрайно бодро същевременно.
Нишките се късат.
(“Прелюд – паяците”, 1958 г.)
За дребните фанатици, които ни обладават там, на кладата – презрение-погнуса. (“Дребните фанатици”, 1989 г.). Мийте си ръцете преди ръкопляскане, казва усмихнатият оратор на своята прашна публика (“Инцидент”, 1956 г.). Мийте устите си преди проповед, мийте душите си преди молитва. “Метастазите на истината” мрачно превземат отвътре Събудените; един от тях беше К. Павлов.
Неприязън… и болка. Онази, човешката болка, породена от естетизирания бой:
Веднъж естетизиран боят,
болката съвсем човешка става.
(“Алхимици”, 1961 г.)
Боят е условен, динамиката е нагласена, алхимиците са дегизирани – църковници във всевъзможни роли, нанасящи си злобни удари, или пък просто псуващи се от окопите – сред тях: епископи, мастити богослови, богослови-петли, богослови-хиени, напудрени мирянки, както и неугледни такива; цялата ни свита кандидат-светци, have-been и to-be праведници; все хора, образи, творения и урурунгели във висша, превъзходна степен. “Разликата между урурунгелите и урунгелите е както при ангелите и архангелите” (“Въздушна целувка”, 1982 г.).
Колко страшно е всъщност. Колко страшни са онези смели поборници, “дребните стопани”, които се опасяват за “закръглените си зелки” – да не бъдат накълвани от детинската ироничност на “вредните птици”:
А аз
детински иронично заявих,
че смелостта,
най-мъжката от всички добродетели,
през някои сезони
се превръща в национално бедствие.
(“Спомен за страха”)
Днес ние сме посред вакханалията на това бедствие. Обезводнени, душите ни се превръщат в пресъхнали кладенци; на дъното на всеки кладенец клечи по една оцеляла мъка като жаба (или оцеляла жаба като мъка, все едно) (“Гръдна жаба”, 1982 г.). Отчаяно стенат нечии клепачи, прозрели внезапно корените, основанията и цялото съдържание на собствената си религиозност, почуствали, навярно, гредата в окото си, изкуственото:
Изкуствено! Изкуствено! Изкуствено!
Едното, моето, било изкуствено!
Чии обувки цял живот съм лъскал?
А мислех, че нозете на Иисус… такова…
(“Клепач”, 1991 г.)
Ето я и нашата топлохладност, оголена докрай:
Нито топъл,
нито студен
се явявам пред Тебе,
Господи.
Пожали хладния.
(А ми е все едно.)
(“Хладна изповед”, 1988 г.)
Детската невинност за жреците е страшна заплаха:
Колкото по-мъртви стават боговете,
толкова жреците по беснеят –
търсят в моята невинност детска
зла поличба за неясна ерес.
(“Дете голомеше”, 1983 г.)
Ето го – дъхът на “старовремците”:
Ъъъх,
дъхът ви мирише на Старо, на Кисело… и Зловещо.
Па измийте се поне мъничко,
па тогава тропнете хорцето,
па тогава викнете сърцато
(над труповете ни):
“Да живей Новото Време!”
(“Новото време на старовремците”, 1987 г.)
***
“Константин Павлов, вътре в кристала на своята самота, вече знаеше мрачната тайна – всички времена са посредствени” (Ани Илков).
