За ръкополагането на жени

Текстът по-долу е писмо на о. Александър до негов приятел.

Уважаеми приятелю,

Когато ме помоли да ти изложа православната позиция относно идеята за ръкополагането на жени в духовен сан, първоначално си помислих, че ще ти отговоря без особени затруднения. И наистина, няма нищо трудно просто да заявиш, че Православната Църква е против ръкополагането на жени в духовен сан, както и да изброиш в максимален обхват догматичните, канонични и духовни съображения за това нейно противопоставяне.

Когато впоследствие се поразмислих обаче, стигнах до заключението, че представянето на подобен род отговор от моя страна ще бъде не само безполезно, но дори и вредно. Безполезно, защото всички тези „официално утвърдени съображения” – от гледна точка на Писанието, Преданието, каноните – са добре известни на поддръжниците на идеята за ръкополагане на жени, като заедно с това те са съвършено наясно и с общоцърковната позиция по въпроса, която нашите западни събратя – в зависимост от своите текущи планове и настроения – или приветстват като „централен” вселенски принос от страна на Православието, или я заклеймяват като проява на нещо ненужно, архаично и лишено от смисъл. Такъв род отговор от моя страна ще бъде също така и вреден, защото макар и достоверен в своето изложение, той ще бъде в опорочаване на живата позиция на Православието, защото ще я сведе до нивото на един чисто богословски проблем в изцяло теоретичен контекст, което е нещо неприсъщо за православното миросъзерцание. Православната Църква никога не е имала причини да поставя това като въпрос за обсъждане, поради което то се явява за нас нещо съвършено чуждо и неприсъщо като проблем – един несъществуващ за нас казус, за който не намираме примери и указания нито в нашето Предание, нито в живия опит на Църквата, вследствие на което ние се явяваме практически неопитни за обсъждането на този въпрос.

Ето в това всъщност е заложено най-същественото препятствие за мен. Нямам право да подложа на коментар само проблема като такъв, защото най-напред е потребно да поясня нашето цялостно становище – не просто спрямо жените и духовническия сан, а най-вече спрямо Бога в Неговата триипостасна Същност, спрямо Творението, падението и изкуплението, спрямо Църквата и тайната на нейното битие, спрямо обожението на човека и изпълнението на Божието домостроителство в Христа. Убеден съм, че ако не направя тези пояснения, ще остане все така непонятно защо за нас ръкополагането на жени в духовнически сан е равносилно на крайно и необратимо понизяване на цялата вяра, пълно отхвърляне на Свещеното писание и, без съмнение, заличаване на всякакви пътища към съвместен „диалог”. Без всичко това моят отговор ще прозвучи като поредната „консервативна” и „традиционна” защита на статуквото, или тъкмо на онова, което мнозина съвременни християни, отдавна слушащи натрапването на тези понятия, са взели да отричат като вид лицемерие, липса на откритост към Божията воля, ослепяване спрямо света и др.п. Хората, склонни да отричат Традицията, със сигурност за пореден път ще проявят нежелание да се вслушат в традиционна формулировка на аргументите…

Но в какво тогава биха се вслушали? Изразяваното от нас недоумение – да, реакцията на православните по този въпрос е именно и най-вече недоумение – е провокирано както конкретно от нововъведението, така и от непонятната за нас стремителност, с която проблемът за женското ръкополагане най-напред беше положен на дневен ред, след това спешно сведен до нивото на текущ „въпрос” и в крайна сметка определен като стратегически подход, който изисква да бъде спешно решен чрез гласуване! При тези странни обстоятелства бих могъл да се постарая да дам израз единствено на това наше недоумение, като опиша накратко неговите основни „компоненти” – такива, каквито ги виждам и разбирам самият аз.

Първата страна на нашето недоумение е свързана с т.нар. „икуменически” характер на проблема. Воденето на дебат относно ръкополагането на жени разкрива нещо, за което ние отдавна си имаме своите подозрения, но което понастоящем доби категорично потвърждение: пълното, дълбоко присъщо безразличие на Западното християнство към всичко, което е отвъд собствената му проблематика и опит. Тук не мога отново да не спомена онова, което посочих по-горе: дори така-нареченото „икуменическо движение”, независимо от всички свои претенции в противоположен смисъл, винаги е било и продължава да бъде едно чисто западно явление, базирано върху западни становища и ръководено в посока на конкретни западни цели. Това не е вид „гордост” или „самонадеяност”. Тъкмо обратното, Западното християнство е едва ли не обсебено от комплекс за вина и то черпи безкрайно удоволствие от всяка възможност да се облива с остра самокритика и самообвинения. Това е преди всичко проява на тоталната му неспособност да надмогне себе си, да приеме простата идея, че е напълно възможно неговият опит, проблеми, концептуални модели и приоритети да са лишени от универсална стойност – че навярно се налага те самите да бъдат преосмислени и преоценени в светлината на една действително всемирна, „вселенска” реалност. Западните християни са склонни да отправят едва ли не крайни и разгорещени критики към себе си, но вършат това по свой особен начин, от гледна точка на своята отчайващо „западна” позиция. Ето защо, когато решат – на базата на потенциално ограниченото, доста изолирано, специфично за конкретни западни среди „културно обстоятелство”, – че трябва да „поправят” несправедливостите, нанесени спрямо жените, те пристъпват незабавно към реализацията на това свое решение, без изобщо да се питат как „останалите” биха възприели това, и се чувстват искрено изумени и дори покрусени, когато същите тези, „останалите”, не приемат решенията им в дух на икуменическо съпричастие и одобрение.

Лично аз неведнъж съм отправял критики, че православната мисъл е склонна да се лишава от правото да заявява открито като мен, че дебатът за ръкополагането на жени изглежда чисто административен и маркиран, дори предопределен от клеймото на западния егоцентризъм и чувство за самодостатъчност, от наивното, едва ли не детинско убеждение, че появата на всяка нова „тенденция” в западната култура обуславя необходимост от радикално преосмисляне на цялата християнска традиция. През последните десетилетия на нашето смутно столетие станахме свидетели на толкова много подобни „тенденции”! И в съответствие с тях – на многобройни нови „теологии”! Този път обаче разликата е в това, че става дума не за някакви преходни есеистични и концептуални „прищевки” от рода на „отделяне от Бога”, „мегаполис”, „тържество на живота”, които – след като бяха вложени в краткотрайния заряд на няколко повърхностни бестселъра – просто изчезнаха, а за вид необратим и непоправим акт, който, ако бъде доведен до реализация, ще предизвика ново и този път, не се съмнявам, крайно разделение между християните, зачерквайки – поне за православните – всякакви пътища към по-нататъшен диалог.

Добре известно е, че поддръжниците на идеята за ръкополагане на жени обясняват отхвърляното според Преданието и Писанието женско духовническо служение като подчинени на специфични за времето „културно-етнични обстоятелства”. Щом Христос не е включил жени сред Дванадесетте, щом векове наред Църквата не ги е направила част от духовенството, това е единствено поради наличието на „специфична за времето” ценностна система, в рамките на която би било немислимо и невъзможно допускането на подобно обстоятелство. Нямам намерение да обсъждам тук богословската страна на подобен възглед, интерпретацията му от гледна точка на Писанието, нито чисто историческата му обосновка, която кой знае защо ми се струва крайно лабилна и неубедителна; удивителното е, че макар да са абсолютно уверени в своята запознатост с „културните ценности” на минали епохи, поддръжниците на идеята за ръкополагането на жени изглежда изобщо не осъзнават колко зависими са те самите от „обстоятелствата” на собствената си култура, колко подчинени са на съвременната си културна среда.

Как иначе да си обясним тяхната готовност да се съсредоточават върху нещо толкова повърхностно и нещо, което във всеки случай е в самия си начатък (да не говорим за движението на радикалния феминизъм, което понастоящем на практика се явява вид активна форма на експериментаторство), за да го превръщат в явление, представляващо достатъчно убедителна мотивировка за радикални промени в самата структура на Църквата?

И освен това как другояче да си обясним, че гореспоменатото движение е приемано така безусловно, в контекста на всичките му изисквания от рода на „права”, „справедливост”, „равенство” и др.п. – все концепции, чрез които едва ли можем да кажем, че е постижимо вярно описание на християската вяра, и които на практика не са същностна част в живота на Църквата?

Печалната истина е, че самата идея за ръкополагането на жени, така както е дискутирана тя в наши дни, представлява следствие от твърде много безредия и зависимости. Ако по своята същност тя е обусловена от „културните ценности” на времето, значи моделът на нейното развитие е формиран под въздействието на клерикализма*. И действително, в нея доминиращо място заема известното „клерикално” схващане относно Църквата и стремежът към налагане на двустранна „зависимост” на Църквата. Зависимост, от една страна, на нивото на вид „административна структура” и зависимост, от друга страна, на тази структура в ролята на институция, изцяло подчинена на клира. Твърдението за „потъпканите права” на жените в подобен род светска административна структура създава връзка  с наличието на  „потъпкани права”, т.е. изключване от средите на духовенството и в рамките на църковната административна структура. Оттук се прави изводът, че за постигане на равноправието им в светската институция трябва съответно и в Църквата да бъде допусната нужната „свобода” за тях, т.е. тяхното ръкополагане.

Само че Църквата не може да бъде понизена единствено до съвкупността от тези две социални категории. Когато се опитваме да свеждаме неизразимата тайна на нейното съществуване до представи и идеи, чужди на самото й естество, ние напълно я обезобразяваме и по такъв начин цялата нейна жива сила, слава и красота, цялата й божествена истина стават просто непонятни за нашия ум.

Ето защо в заключение на това писмо мога само да заявя едно, без да добавям никакви обяснения и „доказателства” в подкрепа на това мое убеждение. Мога да заявя, че „забраната за ръкополагане” в духовнически сан на жени няма нищо общо, абсолютно нищо общо с каквото и да било „потъпкване на права”, което бихме могли да измислим или лансираме. Във всеобхватното живо естество, в което единствено е заложено съдържанието на нашата вяра и което обуславя цялото съществуване на Църквата, както и в живота в Царството Божие, който се изразява в максимално сближение, пълнота на познанието, безусловна любов и в крайна сметка – обожение на човека, на практика „няма мъжки пол, ни женски” (срв. Гал. 3:28). Нещо повече, в рамките на това битие, в което ни е дадено тук и сега да бъдем причастници, всички ние – и мъже, и жени, независимо от нашия пол – сме сътворени пред Бога „царе и свещеници” (срв. Откр. 1:6), защото Христос на практика ни възвърна именно този присъщ за човешкото естество и призвание образ на свещенослужители.

Църквата се явява и дар, и утвърждение именно на този свещенодействен живот, на това върховно естество. А за да бъде тя винаги и навсякъде такава – да бъде всеобемен, безбрежен дар на Духа, Божият Син принесе Себе Си в необикновена жертва, превръщайки Своя безподобен жертвен принос и несравнимо свещенослужение в същинска основа и на практика – реален „образ” на Църквата.

Това свещенослужение е не наше, а на Христос. Никой от нас, независимо дали мъж или жена, притежава „правото” да го извършва; трябва да сме наясно, че това е не просто вид човешко призвание, сходно с всички останали наши призвания, пък било то и по-висше по своя характер. Свещеникът в храма е не просто „един от многото други” свещеници, нито пък жертвата, която той принася, е „една” от всички останали. Само и единствено Христови са и свещенослужението, и жертвата, както самите ние отбелязваме и в словата на нашите приносителни молитви: „…Защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван, Христе Боже наш”. А това ще рече, че „институционално” въведеният в Църквата свещенически сан няма свой собствен „онтологически” образ. Този сан съществува само за да поддържа идеята за присъствието на Христос, да подпомага опазването на това несравнимо свещенодействие и тази безпримерна жертва като извор на живот за Църквата и като средство за „придобиване” на Светия Дух от страна на човеците. А това, че носителят, образът, изпълнителят на правилата на това неизказано свещенослужение е в образ на мъж, не на жена, то е само и единствено поради факта, че Христос е не жена, а мъж…

Защо? Ето това е най-същественият, най-актуалният въпрос. Именно този, на който нито „културни ценности”, нито „социология”, нито „история”, нито дори „екзегетика” са в състояние да дадат отговор. Той може да получи отговор само от гледна точка на богословието в неговото изначално и същностно място в цялостния контекст на Църквата – богословието като съзерцаване и визия за живата Истина, като причастност на нетварната Божия Светлина. Само по такъв начин, чрез едно очистено и обновено съзерцание ние можем да започнем да прозираме защо неизразимата тайна на връзката между Бога и Неговото Творение, между Бога и Неговия избран народ, между Бога и Неговата Църква ни е разкривана чрез послания, които в пълнотата на своята философия носят мистичния образ на брачния съюз, на изпълнението на вид тайнствено бракосъчетание. С други думи, защо, когато се взрем в дълбоката истина и промисъл за самото Творение, за самата Църква, за човека и света като цяло, те ни се откриват в образ на Невеста, на Жена, обляна в слънце; защо от дълбините на своята любов и познание, радост и живо общение Църквата се отъждествява с тази Невеста, която тя величае като „по-почитана от херувимите и по-славна от серафимите…”.

Може ли такава тайна да бъде „разтълкувана” чрез средствата на нашия покварен и паднал свят, който добива познания и опит за себе си единствено в рамките на своята поквара и раздробеност, несигурност и раздвоеност, и който, като такъв, е неспособен да види нещата в тяхната всеобхватна пълнота? Или може би трябва отново да се обърнем именно към тази цялостна визия и несравним опит, за да бъдат те нашето „средство” за усвояване на света, отправна точка и реална база за една истинна, Божествена победа над всичко в този свят, което е чисто човешко, преходно и обусловено от повърхностни културни ценности?

* Клерикализмът е политическа доктрина, пропагандираща християнските ценности и възстановяване на водещата роля на църквата в светския и духовен живот на обществото, и по-малко – в държавата, така както са били конструирани обществените отношения през средновековието. Най-яркият представител и пропагандатор на клерикализма и днес и в миналото е Римокатолическата църква с нейния папоцезаризъм. Клерикализмът не се стреми към налагане на теокрация, а към контролиране на духовния, а оттук и на светския живот в държавата. В известен смисъл клерикализмът с явява в антиномия (т.е.противоположност) на секуларизма. Носители на клерикализма са не духовниците, а светски лица и организации, включително различни християндемократически и християно-социални партии, християнски съюзи, профсъюзни, културнопросветни, феминистки, младежки сдружения и т.н. – Б.пр

За автора

Покойният прот. Александър Шмеман, почетен доктор на много университети в областта на литургическото богословие, е бил декан на Владимировската семинария в Крестууд, щата Ню Йорк, където редом с това е преподавал литургическо и пастирско богословие.

През 1951 г. става член на Православната семинария „Св. Владимир” като професор по литургическо богословие. През 1962 г. е назначен да бъде декан на семинарията. През 1959 г. получава титлата „доктор по богословски науки”. От 1958 г. нататък е бил асистент във факултета на Колумбийския университет и лектор по Източно православие в Обединената църковна семинария.

Той е бивш член на Комисията по въпросите на вярата и общите правила в Църквата към Световния съввет на църквите и е бил участник в нейните специални зседания в Амстердам, Лун, Евънстън, Оберлин и Монреал. Бил е също така член на Академичната и административна комисия на регулярно провежданата конференция на православните архиереи в Америка, на Митрополитския съвет на Американската православна църква и на Американската богословска общност.

Поради своята висока компетентност, ерудираност и чисто човешка сърдечност, той се е ползвал с голяма популярност като лектор в Общоцърковната семинария, която го награждава с почетно звание. | OrthodoxyToday.org

Превод: Анжела Петрова

Близки теми: