„И ще остави човек баща си и майка си…“

Тайната на пола в православната традиция.

Беседа с дякон Андрей Кураев

Отец Андрей, защо Църквата е толкова несправедлива към жената? Тя не може да бъде свещеник, трябва да носи забрадка, да се бои от мъжа си и т.н. Защо тя заема такова подчинено положение?

Хайде веднага да изясним: аз също не съм свещеник. Така че моите отговори не трябва да се възприемат като опит на човек, добрал се до късче власт, да не допусне другиго до това късче. Говоря за това, което и аз нямам. Самият аз спадам към тази част от човечеството, която не извършва църковни таинства, тоест към тази част, към която спадат и жените.

А как се раждат лозунгите за несправедливост: отначало внушават на човека, че има права, за чието съществуване той не е и подозирал, а после му заявяват, че той е лишен от тези права. Живеел си човекът спокойно, без какъвто и да е CD-ROM, и изведнъж му казват, че всеки порядъчен човек има CD-ROM и просто този комунистически режим съвършено несправедливо го е лишил от правото да ползва CD-ROM. И ето, човекът, който досега е живял, без да знае какво е това, започва да вижда смисъла на живота си в борбата за притежание на CD-ROM-а.

Така и тук: живеела си девойката и никога дори не помисляла да стане свещеник. В интерес на истината, тя и в храм не била влизала… Но изведнъж й казват: „Ти знаеш ли как са те унизили православните! Те не ти разрешават да станеш свещеник!“ – и светът се увеличава с още едно озлобено кълбо от нерви, борещо се за своите „права“…

А същността на човека съвсем не се свежда до борба за своите права. Изобщо човекът се осъществява не тогава, когато реализира правата си, а когато изпълнява своя дълг. Покрай това, че човекът има права, в неговия живот има място още и служението.

Та ето, свещеникът е свещено-служител. Той не е човек, който обладава правата на свещеник; напротив, той носи послушанието на свещеник, служи.

Свещеникът е този, който носи тежкия кръст на служенето на хората и служенето на Бога. И този тежък кръст, този тежък труд Църквата не възлага на плещите на жената. Според мен, тук има не толкова ограничение на правата, колкото проста грижа за жените.

Ако продължим да разсъждаваме за „дискриминацията“ на жените в Църквата, то можем да намерим нещо, което изглежда като принизяване на жените не в нашето вероучение, а само на нивото на някои книги (в аскетическите ръководства за монаси) и в някои енорийски привички. Тук просто трябва да помним, че общата особеност на цялата традиционна литература във всички култури, във всички страни, във всички времена, се състои в това, че литературата (както и политиката, и културата) винаги е била мъжка. До нас почти не са достигнали свидетелства за духовния живот и богословската мисъл на жените-християнки. Известни са ни само няколко сентенции от така наречените амми (у нас е мама, а в Египет амма: авва е бащата, а амма – майката). Знаем всичко на всичко няколко от техните удивителни сентенции. В основната си част, разбира се, църковната литература от миналото е мъжка.

Едва сега вече пред очите ни се ражда православната женска богословска мисъл. Тя вече е отбелязала забележителни имена: Татяна Горичева в Париж, Олеся Николаева и Ирина Силуянова в Москва. Има забележителни православни философи: Пиама Гайденко, Рената Галцева, Тамара Кузмина. Най-забележителното е, че Църквата няма нищо против тяхното творчество: книгите на Силуянова и Николаева издава Троице-Сергиевата Лавра. Обърнете внимание: това е най-консвервативният мъжки манастир, но именно той проявява похвален в дадения случай модернизъм.

А традиционната монашеска литература – мъжката – се е писала, естествено, „за своите“: старецът се обръща към своите послушници. При това на него му е добре известно, че те не са евнуси, че у неговите млади послушници има „първичен инстинкт“. Естествено, този инстинкт в мнозинството от тях е ориентиран в нормалната посока – към девойките. И поради това старецът казва: внимавайте, странете от общуване с младите девици, за да нямате повод за изкушения и мечти.

С една дума, напълно разбираем аскетически принцип. Между впрочем да добавим, присъстващ във всички религии, където има аскетическа традиция (в будизма, например, също има подобни съвети).

Вие искате да кажете, че и тук няма никаква дискриминация?

Разбира се. Освен това, ако до нас бяха достигнали писма, написани от стариците в женските манастири, там би било казано същото по повод на юношите: избягвайте срещи с млади хора, за да не носите образа им у себе си, не се срещайте с тях и не беседвайте, понеже юношите са източник на грях и вместилище на сквернота… В аскетическите наставления става дума не за това, че жената е по-лоша от мъжа (или обратното), а за това, че у нормалния човек винаги има еротичен интерес спрямо противоположния пол. И ако задачата на монашеството се състои в това да бъде взет под контрол този инстинкт (не да бъде отсечен, а да бъде преобразен в любов към Христа), то съответно в женските манастири ще казват „бъдете внимателни при общуване с юноши“; а в мъжките – „бъдете внимателни при общуване с девойки“.

Повтарям, именно по силата на това, че литературата е била мъжка, „мъжкоезична“, се е създало впечатление, че Църквата има нещо против жените като такива.

Днес чудно защо е модно да се говори, че християнството унизява жената, а езичеството я превъзнася. За да видим това така ли е, или не, да проведем малък експеримент. Разделяме лист хартия вертикално на две половини. В дясната пишем „Дясно“, а в лявата „Ляво“. Под коя от тези категории трябва да запишем думите „добро“ и „зло“? Ясна работа – „добро“ ще запишем в колонката, надписана „Дясно“, а „зло“ ще сложим под „Ляво“. После да разпределим в колонките следващата двойка категории: „светлина“ и „тъмнина“. След това двойката „хаос – порядък“… Получава се „дясно-добро-светло-подредено“ – „ляво-зло-тъмно-хаотично“… Пита се в коя част следва да се напише „мъжко“ и в коя „женско“, ако изхождаме от фолклорните архетипове, приказките и езическата философия? За да не гадаем дълго, спомнете си даоистките понятия ин и ян, чернобелият даоистки кръг, спомнете си с кой от цветовете се отъждествява мъжкото начало и с кой женското и всичко ще стане ясно: женското начало в болшинството от нехристиянските култури се отъждествява с началото на тъмнината, злото, хаоса. Но именно на това представяне противостои библейското повествование за сътворението на човека, сътворението на жената.

По какъв начин – чрез сътворението от реброто? Както обичат да се шегуват мъжете – от единствената кост без мозък?

Това е шега, може би остроумна, само че към библейските смисли няма пряко отношение. Ако четем внимателно първите глави от книга Битие, то не може да не обърнем внимание на това, че мъжът е създаден от външното – от земния прах. А жената е създадена от вътрешното, от съкровеното, тя е взета от сърцето (от реброто). Жената е дадена едва в градината, не по-рано. Жената е дете на Едемската градина. Мъжът е създаден вън от градината, но жената е именно райско създание.

По-нататък. Когато Адам вижда жената за първи път, той произнася много странни думи: „Ще остави човек майка си и баща си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“.

Тези думи днес са привични за нас, затова и не забелязваме тяхната странност. А всъщност пред нас е формула на класически матриархат! Мъжът оставя своите баща и майка и отива в дома на жената. В последвалите култури е съвсем различно: невестата оставя дома на родителите и отива под покрива на мъжа. Отзвуци от това се зъбелязват и до днес: ако мъжът се пресели в апартамента на жената, това се възприема като нещо ненормално. А Библията изначално предполага нещо съвършено непривично за нас: мъжът се прилепя към жената… Но след това всичко се е изменило.

 По какъв начин? В резултат на така наричаното „грехопадение“?

Грехопадението не е свързано със сферата на пола във вулгарното разбиране: то не се състои в сексуалното общуване между Адам и Ева, както това – защо ли? – често се предполага. Църквата никога не е възприемала ТАКА драмата на грехопадението. Не в това е грехопадението, а в това, че хората не са повярвали на Твореца…

Заедно с това, грехопадението има пряко влияние върху отношенията между половете. Виждаме как последствията от грехопадението променят изначалния замисъл на Бог за човека: „Към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе“ – казва Бог на жената вече след греха. Значи, в началото се казва, че мъжът ще отиде при жената, а разказът за едемската градина завършва с това, че сега вече жената ще трябва да отиде при мъжа. Значи нещо се е случило в промеждутъка.

А в промеждутъка е това, че жената е била сама пред дървото на познанието. Какво се е случило там е дълъг разговор и не се отнася пряко към нашата тема, но когато тя все пак вкусва плод от “дървото на познанието“, се връща при мъжа и му предлага да съучаства в тая трапеза. Тогава защо жената е поискала мъжът да стане съучастник в нейното престъпление? На мен са ми известни две тълкувания на този текст.

Юдейско-равинистичното тълкуване ни потапя в дълбините на женската психология. Съгласно това обяснение, Ева почувствала, че умира. И тогава си помислила: „Как така, ето аз ще умра, а Адам ще остане да живее и Бог ще му даде нова жена, и той ще бъде щастлив с нея, но без мен! Няма да го бъде това!“, поради това тя решава да отрови и Адам. За да се разбере това равинистично сказание, трябва да се каже, че от юдейска гледна точка Ева е втората жена на Адам, а не първата. Първата е била Лилит (в Библията за нея няма и дума). Ева е знаела, че жената може да бъде и друга – затова се и решава на такава постъпка.

А православното тълкуване на този текст дава Ефрем Сирин (светец, живал през 4. век). Той обръща внимание на това, че когато човек извършва много сериозен грях, той усеща пристъп на радост: „Възможно ли е: аз успях! аз престъпих! аз не съм като другите!“ Настъпва вледеняваща еуфория: когато човек пада, той възприема първите секунди от падението си с възторг… Ужасът идва след това. И ето, когато Ева престъпила заповедта, тя е почувствала точно тази еуфория, тя почувствала, че нещо действително се е случило, тя се е почувствала богиня. И тогава отива при Адам, за да му покаже новото си качество: „ето, виждаш ли, аз започнах славния си житейски път единствено в качеството си на твое ребърце, а сега съм богиня. Връщам се при теб, за да те науча да живееш“. У жената се пробужда жаждата за власт и господство.

Именно този грях, грехът на пречупените междучовешки отношения, лекува Бог… Тук отново е важно да се забележи: Бог не наказва за престъплението, а лекува, изцелява появилата се болест. Бог не дава безсмислени наказания. Да си спомним, че думата наказание носи двуяк смисъл: наказанието като някаква дисциплинарна акция и наказанието като наставление, вразумяване. Наказвайки, Господ вразумява. Той дава лекарство. Не отмъщава, а лекува. Ако стоим в аптека, където хората вземат различни лекарства, по това какво купуват, можем да разберем какво ги боли. Така и тук: Господ предписва лекарство, което лекува отношенията между мъжа и жената. Но… Ако именно тук се прилага лекарството, значи именно тук се е случил преломът. Значи, именно междучовешките отношения трябва да се лекуват. В тях са нахълтали отношенията на властта и властната похот. Господ насочва това пречупване в друга посока. След като жаждата за господство се е появила първо именно у жената, то оттук насетне жената ще се постави в отношение на послушание спрямо мъжа. Въобще в Божиите очи нерядко първите стават последни, а последните – първи.

А къде се вижда, че на мъжа се дава господство над жената?

Предимно в тези редове, които вече споменах: за влечението на жената към мъжа и за това, че мъжът ще господства над жената. За това говори и друг библейски епизод: наричането от Адам на своята жена. Оттогава (и едва оттогава) тя е Ева. Хайде да помислим: а защо Адам не е дал име на жена си по-рано. Та нали Библията разказва как той нарича всички животни. Защо на жената не е дадено име веднага след сътворението й? Именно затова, че да се даде име означава да се прояви върховенство. Но върховенство на мъжа над жената се появява след греха. След като Бог определя новите им взаимоотношения. Не, не е забравил мъжът да даде име на жената, и не че не е успял да го направи преди грехопадението, а просто не е могъл, по-точно – не е имал право. И затова наименуването на жената е не просто последното действие на човека в Едем, но и първото събитие, случило се вече след наказанието на хората от Бог.

И все пак, как Църквата обяснява „различността“ между мъжете и жените? Защо са създадени двама и различни? И защо не веднага двама?

Разбира се, това може да се тълкува по различни начини. На мен, например, ми се наложи да слушам тълкуването на западноберлински богословки-феминистки, по мнението на които, фактът, че първоначално е бил създаден Адам, а после жената, означава, че целта на творението Божие е била жената; мъжът пък не е нещо повече от полуфабрикат, използван от Бог за създаване на венеца на творението…

Но все пак, ако четем библейския текст сероизно, ще видим, че пред нас е разказ не само за първото семейство, но и за нещо по-голямо. Въобще, Библията представя не толкова хроника за живота на първите хора, колкото икона – осмисляне на изначалните събития на човешката история. Това не е протоколен запис на очевидец и съвременник, а разказ за това какво трябва да знае сам за себе си всеки човек.

Във всеки от нас живее мъжкото и женското начало. В тази глава от библията, която описва грехопадението, ги няма имената „Адам“ или „Ева“, там има „ха-Адам“ – съществително име с определителен член. Това не е име, а понятие: „Човекът като такъв“ (определението по-късно отпада – в Битие 4:25 – и тогава понятието става лично име; вместо „ха-Адам“ се повявява просто Адам). И има жена, която също няма име. Тук има единство на мъжкото и женското начало, възможно дори в едно и също същество (да не се бърка с хермафродитите от езическите митове): „Бог сътвори човека, мъж и жена ги сътвори и им даде име „човек“ (Бит. 5:1-2). Както виждаме, „ха-адам“ („човек“) е едно име за двамата…

Действително у всеки човек има това, което традиционно се счита за мъжко начало, и това, което се счита за женско. Разум и чувства. Воля и чувствителност… Мъжът в повествованието за Едем е разумно-разсъдъчната част от човешката душа, а с женствеността съответно се свързват чувствата.

Защо човечеството е двусъставно? Просто библейското повествование от самото начало твърди, че светът има право да бъде разнообразен. Християнството е религия на плурализма, а не на монизма. Много индийски философи, например, говорят, че има само „Единствено“ – „Непостижимо“, „Непознаваемо“, „Неизречимо“, а всичко останало просто ни се струва такова, но не обладава битие. Затова, ако някаква реалност ни се струва различна от „Единственото“, значи умът ни е помрачен и замърсен.

А Библията пояснява: да бъдеш не-Бог не е грях. Да бъдеш различно от Бог не е проклятие. Бог ни е създал такива. Той Сам се любува на разнообразието на света („И видя Бог, че това е добро“). Така и човешката природа от самото начало се оказва разнообразна, носеща в себе си и мъжкото, и женското начало.

Защо Църквата гледа на брака като на Таинство? В какво се състои смисълът му? Защо любовта – искрената, горещата, чистата – все пак ще се счита за грях, ако не е осветена от църковен ритуал?

Таинство се явява което и да е семейство. Освен това, в някакъв смисъл половото общуване като такова се явява таинство (таинство не в църковния смисъл на благодатен благослов, а в смисъл на загадъчност, непостижимост): двама се сливат в една плът, случва се преодоляване на себезатвореността и чудото на зачатието, раждането на нов живот.

Обаче в думата „таинство“ има и друго, собствено църковно значение: таинството като особено действие на Бог чрез Църквата в света. Това действие не се ограничава в храма и храмовия обряд. Благодатта Божия съдейства за укрепване на семейството и в тези години, които следват след минутите на църковната венчавка. Затова таинство се явява не само това, което се случва по време на венчанието, но и целият живот на това семейство е таинство на брака.

Що се отнася до живота на невенчаните съпрузи, то, ако те са верни един на друг, Църквата ще ги укорява само в случай, че се осъзнават като християни, а все пак не са дошли при църковния амвон. За християнина е странно да предприема постъпка, ако не е измолил за нея благословението и Божията помощ. А още повече за тази важна, може би най-важна постъпка, която има на земята – за любовта и съзиданието на новия живот. Поради това неблагословеното, немолитвено съжителство на християните на нас ни се струва просто странно.

Ако това са невярващи хора (или нецърковен е единият от съпрузите), но те по някакъв начин са декларирали своите брачни отношения пред хората, пред държавата, то Църквата не ги осъжда. Църквата признава реалността на всички бракове, които са сключени извън нейните предели: Църквата признава и гражданските бракове, и браковете, сключени в други религии (дори извън християнството). Когато през 18. век започнала проповедта на руските мисионери сред калмиците и бурятите (които дотогава били наполовина шаманисти, наполовина будисти), кръщението често приемали цели села. Пред мисионерите изникнал въпросът: да венчаят ли, или не съществуващите семейни двойки след покръстването им? Те се обърнали за разяснение към Синода. Отговорът на Синода бил: „Не трябва. Те вече са мъж и жена и пред Бог, и пред хората“.

За съжаление днес се случва някои прекалено ревностни и не твърде образовани свещеници да казват на енориашките: „Ако ти не си венчана с мъжа си, значи живееш в пълен блуд! Докато не доведеш мъжа си за венчавка, аз няма да те причастявам“. Но помислете сами – какво ще излезе, ако жената, изпълнявайки разпореждането на такъв свещеник, започне постоянно да натяква на своя невярващ мъж: „Да идем в храма, хайде, давай да се венчаем!“? Мъжът й е човек искрено невярващ. И се получава, че Църквата, налагайки му венчание, го принуждава да лъжесвидетелства. Нима това е верният път към Христос? И нима хората ще се доближат до Христос, ако дойдат да се венчаят и се престорят на вярващи? Неверието на съпруга не е повод за разрушаване на брака.

Да, но от друга страна апостол Павел, например, призовава „да не се търси жена“, по-добре човек „да си остане така“, т.е. да не се жени и омъжва.

За разбирането на тези думи трябва да се отдалечим от битовото възприемане на обстоятелствата от собствения живот. Тук има фундаментален нравствен въпрос. Нравственото съзнание знае, че в света на ценностите има йерархия. Светът на етиката не се свежда до осъзнаването на конфликта между доброто и злото. В света, който е открай докрай нравствено устроен, се случва постоянно съпоставяне на доброто и по-доброто, на високото и още по-високото.

Хайде да се отвлечем малко от женската тема и да си спомним думите на Христос: „Ако някой не възненавиди баща си и майка си, той не е достоен за Мене“. Тези думи извикват много възмущение днес: „Вашият Христос и вашето Евангелие проповядват разрушение на семейството и ненавист!…“

Но спрете емоциите за секунда. Никой текст не трябва да се разбира вън от контекста. Кажете: Библията в нейната цялост книга благославяща семейството и почитта към родителите ли е, или пък проповядваща разрушаване на семейните връзки? Очевидно е, че Библията е твърде семейна книга, в нея цари автентичен култ към брака. Хората, които са нямали деца, са се считали за нещастни и дори за проклети… Значи, ако не искаме да противопоставим един стих на цялото Писание, сме длъжни да намерим по-сериозно негово тълкуване.

И сега да си спомним един познат на всички кадър. Във филма „Седемнайсет мига от пролетта“ руската „пианистка“ Кет се озовава пред избор – тя трябва или да пожертва своя новороден син, когото нацисткият мерзавец Айсман простудява (а какво друго да прави персонаж с такава фамилия!) на перваза, или да предаде Щирлиц. В сърцето на Кет се сблъскват два дълга: майчиният и офицерският (нали е офицер от Съветската армия). Тя разбира, че твърде твърде много животи сега зависят от нея. Коя от своите длъжности ще предпочете да изпълни?

Тази сцена от филма не се развива докрай, но по принцип става ясно, че Кет все пак предпочита да пожертва сина си (природното сродство), но да изпълни своя граждански дълг. Обърнете внимание: филмът е сниман в съветската епоха, но се гледа с огромен интерес и разбиране и до днес, в съвсем различни условия. И нито тогава, нито днес не съм срещал разговори или публикации, които да се възмущават: „А вие разбирате ли какво проповядва този филм – заради победата на сталинизма той призовава да се жертват децата! Това е отживелица от тоталитарното съзнание, отрицание на всякакъв хуманизъм!…“. Но не е имало и няма такива възмущения. Какво означава това? Че по същността си у нашия народ (и у църковната и у нецърковната му част) има съгласие във възприемането на тази сцена. Филмът е направен толкова точно, тактично, по човешки убедително, че всички се съгласяват: „Да. Ето така, навярно, е трябвало да се държи в тази ситуация“.

Е, а сега имам въпрос: Ако в ситуацията е нравствено допустимо Кет да пожертва детето си заради Щирлиц, защо в случай на съдбовен избор да не може да се пожертва семейният покой заради Христос?

Да си представим, че с някое семейство се е случил някакъв религиозен неуспех: инерцията на семейната традиция не позволява обръщането към Христос.

Но юношата е дочул зова на Христос, устремил се към твърде рисковано бъдеще, а родителите възпират неговия порив, изискват да бъде „като всички“.

Какво да прави? Човек трябва да реши кой е той преди всичко: „Аз съм син на родителите си, техен отглас, техен плод, или съм нещо самостоятелно?“. Изискването на природното сродство, природната идентичност встъпва в противоречие със самопознанието на човека, с опита му да открие своя път. И ето, ако бащата започне да крещи: „Как си посмял, мерзавецо, да отидеш в семинарията, когато твоят дядо е воювал в армията на Будьони, а аз съм член на КПСС от 50-та година!“ , в такъв случай трябва да каже: „Тате, аз много те обичам. Но за да бъде всичко добре между нас, не убивай, моля те, тази вяра, тази любов, която се е родила сега у мен. Любовта към Христа. А след това, като освободиш сърцето ми, ние с теб ще намерим общ език“.

Човек трябва да реши кое в него е по-важно: собственото му име или бащиното и фамилията. Това е изборът между миналото и бъдещето, между произходът и призванието.

Така в Новия завет се възпитава осъзната йерархия на ценностите: „Всичко ми е позволено, но не всичко ми е полезно“. Или: „Така е добре, но ето така е по-добре“…

Така следва да се разбират и думите на апостол Павел. Той благославя брака, но и казва: „За тези горещи сърца, които търсят нещо повече, търсят всецяло служене на духовното възрастване, всецяло служене на хората и Христа, за тях аз благославям безбрачието. Но това не е за всеки: могущий вместити да вместит.“. Повтарям, тук няма избор между „злото“ – брака, и „доброто“ – безбрачието, а просто указване за хоризонтите на ръста. Думите на апостола са непонятни, ако не си спомним притчата на Христос за талантите. За този, комуто е дадено много, има особени съвети.

Значи все пак монашеството се цени по-високо от семейството? И защо са ни тогава всички тези приказки за култа към семейството, за Таинството?

В „Настолната книга на свещенослужителя“ – има такъв седемтомник, пособие за пастиря – главата за монашеството започва с тези думи: „За този, който по пътя на вярата, нравственото съвършенство и любовта се почувства немощен да преодолява препятствията на похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, Църквата предлага особени средства за победа над страстите. Тези средства се състоят в приемането и изпълнението на обети, които в Евангелието се предлагат не като заповеди, а като съвети“… Съдете сами кое се счита от църковна гледна точка за по-голям подвиг!

Аз познавам монаси, които са поели пътя на монашеството, защото са почувствали такъв религиозен порив, че са решили да не го разменят за нищо друго; те са взели този кръст, който им се е сторил най-тежък (помните ли как Достоевски обяснява отиването на Альоша Карамазов в манастир: „Казано е: „Раздай всичко и тръгни след Мен“… И Альоша си помислил: „Не мога аз вместо да раздам „всичко“, да дам само пет копейки, а вместо „тръгни след Мен“ да ходя само на литургия“).

В същото време познавам монаси, които са избрали този път като че ли по противоположни основания. Например един мой съученик от семинарията. Когато той подаде молба за подстригване в монашество, аз го попитах: „Защо реши така?“, той отговори: „Просто се познавам. Аз съм слаб човек. Няма да успея да служа едновременно и на семейството и на Църквата. А аз действително искам да служа на Църквата. Затова за мен този е по-лекият път. Избирам го, понеже ми се иска да успея да свърша най-важното в живота.“.

Има хора, за които пътят на брака би бил по-тежък от пътя на монашеството. А има хора и с различно устройство на душата. Мъченическа символика има и в чинопоследованието на венчанието, и в монашеския живот…

И тук е много важно да помним, че семейният живот е не само меден месец. Би било най-голяма измама да мислим, че чувството на първоначална влюбеност ще се съхрани през целия живот. Него трябва да го заменят някакви други, много по-дълбоки отношения, отколкото са романтичните чувства на първите дни.

Пътят на брака е тежък по самата си същност, защото да създадеш семейство означава да допуснеш някакъв друг човек в самата сърцевина на живота си, да живееш вече не само заради себе си, да изгубиш някаква автономия. В този смисъл всяка сериозна любов, още повече бракът, са сродни със самоубийството: човек престава да живее за себе си и в себе си и започва да живее за другия. Това е много тежко и много болезнено. И тук Църквата е честна – затова тя казва, че семейният път е посвоему мъченически. И при венчавката полагат на главите на младите именно мъченически венци. И затова Църквата, възхищавайки се на тези хора, които встъпват в брак, им пее: „Аллилуйя!“.