Сражение с красотата, или няколко мисли за женствеността
От доста години познавах една редовна енориашка, която идваше в храма със седемгодишната си дъщеричка (сега вече пораснало момиче). И дълго време бях сигурна, че това е доста съсипана от живота самотна майка, нещастна, отдавна посърнала жена, за която храмът е едва ли не единственият истински отдушник.
Фигурата ѝ винаги беше някак унило отпусната, гласът болезнен и слаб, лицето помрачено, забрадката с неприятен кафеникав оттенък, завързана без ни най-малка следа от изящество. На този унил вид не съответстваше само дъщеричката на жената – тя беше твърде жива, пъргава, красива, твърде самонадеяна и весела за дете на хронично нещастна майка.
И ето че веднъж срещнах жената извън храма, у едни общи познати. Тя се ръкува с мен, нещо ме попита, а аз стоя, усмихвам се и напрегнато се опитвам да си спомня: „Коя е тя? Изобщо не помня… Но някак ми е конфузно…“ Изведнъж иззад библиотечния шкаф изскача познатото ми пъргаво момиченце и неговото жизнерадостно „Здравейте, Лена!“ – изведнъж ми отвори очите! И аз изумено се взрях в майка ѝ – пред мен бе онази енориашка, която без дъщеричката ѝ изобщо не бих разпознала. Пред мен стоеше изящна млада жена, весела блондинка с красива прическа, стилно и семпло облечена. По-късно, разбира се, стана ясно, че тя изобщо не е самотна майка, а напълно доволна от живота семейна дама с две (струва ми се даже с три) деца.
След време отивам на църква и отново виждам: сгърбената фигура, погасналия поглед, забрадката a лa доячка… И ми стана тъжно! За вярата, която човек приема като необходимост – така странно да загрозиш себе си!
Немалко жени, които ходят на църква, поемат като свой кръст да се борят с женствеността и красотата си. Борбата с красотата става някакъв особен вид женска „духовна практика“, плодовете на която се принасят като „атестация“ в храма: груби вълнени шалове, странни на вид поли и едва ли не цървули вместо обувки. (Впрочем и някои мъже с крачоли на панталоните, напъхани във войнишки обувки, ходят из храма с войнстващо-внушителна походка). Аз също от времето на църковната си младост съм запазила един чуден артефакт – широката си бархетна пола на ластик.
Разбира се, в началото на въцърковяването подобен радикализъм е обясним и даже полезен: за преобразяването на вътрешния човек действително е необходим непроницаем външен „пашкул“. Без това новоначално горене, изгарящо не само греховните ти навици, а и безразборните ти предишни привички и вкусове, човек от самото начало би тлеел с едва забележимото огънче на топлохладността.
Но горенето с времето все пак ще позагасне, а войнствената броня и покайното вретище остават. Променила себе си външно до неузнаваемост, жената като че ли е приготвила „новите мехове“ за младото вино на новия духовен живот. Но ето, виното е готово, животът съзрява и търси излаз, иска сам да твори и да превъплъщава всичко външно. А „меховете“ са по старому затъкнати, запушени – и младото вино постепенно вкисва, и съдържанието губи битката с формата.
Тогава формата става главното, превръща се в униформа. Появяват се отделни специфично „православни“ нейни варианти ту в една, ту в друга енория. Веднъж пред самото причастие ме спря жена на средна възраст и ми прочете лекция за това, колко крайно греховно и недопустимо е да се пристъпва към светите Тайни, ако дори и един косъм на главата ти е останал непокрит с кърпата.
В най-лошия вариант това просто приема формата на някакво раздвоение на личността, на някакво примитивно фарисейство: шест дни в седмицата живея като всички, а в неделя ще се облека във вретище и ще отида в храма да демонстрирам образцова униформа на образцова християнка. Но това все пак е твърде лош и потискащ възглед за жената в Църквата.
Най-вече, мисля, че промъкналото се увлечение към себезагрозяване е основано на искрени и добри подбуди. Жената откровено мисли, че примерно такива са светоотеческите изисквания за скромност и целомъдрие на християнката. Тя действително не може веднага да забележи, че под скромността се замаскирва безвкусна грозота, а под целомъдрието – странна морална несигурност.
Да, апостол Павел е казал, че красотата на жената не е в плетенето на плитки (външното разкрасяване), а скритият в сърцето човек. Но нали за сърцето има и такова светоотеческо изказване: който има мир в сърцето, и на лицето му личи. А и апостолът за същото говори – в какво се състои главната красота, а не че красотата е изобщо лошо нещо и с нея трябва да се борим с всички сили, губейки време и влошавайки отношенията с близките. Да не се увличаме прекалено по прическите – това не значи въобще да не се грижим за прическата си. Както добре каза един свещеник, за християнина е полезно да изглежда добре и прилично, защото това е начин да прояви любовта и уважението си към ближния, който не би се наел да живее с жена, занемарила женствеността си, а в известен смисъл – и здравия разум.
Изобщо, когато започнем да се борим с красотата, с женствеността и с всичко човешко в себе си, ние си въобразяваме, че с това изпълняваме някакви изисквания на нашата вяра. Между впрочем, такова прекалено отвращение от човешката природа е характерно по-скоро за католицизма, отколкото за православието. Да, православието приема, че човешката природа е твърде много повредена след грехопадението, но оптимистично утвърждава, че Сам Бог от любов към човека не се е отвърнал от човешката природа и е станал Син на Дева. А католицизмът някак гнусливо се мръщи и се оскърбява заради Бога – ама, моля ви се, как е възможно Той да е взел за Себе Си Тяло от обикновена представителка на женския пол?! Неее. И през 1854 г. у католиците се появява догматът за непорочното зачатие на Дева Мария – за нейната свобода от първородния грях, тоест тя в руслото на такова учение някак си не е от същата природа като на останалите презрени. Тук, разбира се, е логично „презрените“ да се отвращават от своята женска природа.
Ала все пак, Бог не се е отвратил от нас. Той ни е дал възможност не да потискаме, а да преобразяваме и очистваме своята природа. Значи има смисъл да търсим и да унищожаваме в себе си само греха, а не женствеността и красотата, дарени на жената за радост на нейния мъж и деца. А фактът, че с ножа може и да се порежем, ни кара да сдържаме гнева си, а не да изхвърлим ножовете и да режем плодовете с длето. | Foma.ru
Превод: Венета Дякова
