Божията тъга
Кой не знае евангелския разказ за възкресяването на Лазар (Йоан 11: 1 – 45)? Наистина, преди него Господ Иисус Христос възкресил сина на наинската вдовица и дъщерята на Иаир (вж. Лука 8:41-56), но случаят с Лазар е друг. По свидетелството на св. ап. Йоан Богослов: „сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена“ (Йоан 11:39). Това означава, че тялото на брат ѝ е започнало да се разлага и ако се вдигне покриващият гробната пещера камък, цялото зловоние на разлагаща се плът ще излезе навън. Но Христос, „Хлябът на живота…“ (Иоан 6:48), отговорил на предупреждението ѝ така: „Не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия?“ (Иоан 11:40).
И ето какво виждат Марта и Мария, и всички които са с тях. Как „Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи“ (Иоан 11:41- 44).
Да си представим тази сцена, като сцена от филм за Батман или някой друг подобен филмов супер герой. В нея вървенето с повити ръце и крака без дори да се стъпва на земята е илюзия, пресъздадена с помощта на специални филмови ефекти. Но кои са те в случая с четиридневния мъртвец Лазар? Тук няма снимачни средства, измислени от компютърен специалист. Няма и илюзия. Всичко е реално и засвидетелствано от „мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха…що стори Иисус“ (Иоан 11:45 – 46). Тук има само един единствен ефект – гласът Господен, за когото св. пророк и цар Давид възкликва: „Гласът Господен се носи над водите;…Гласът Господен е силен, гласът Господен е величествен. Гласът Господен поваля кедри;…Гласът Господен секне огнен пламък. Гласът Господен разтърсва пустиня, разтърсва Господ пустиня Кадес. Гласът Господен освобождава бременни кошути и оголва гори…“ (Пс. 28:1, 3-5, 7-9).
Гласът Господен извиква от смърт към живот…Както е било във всички онези случаи, за които Христос казва: „Идете и разкажете…каквото чувате и виждате…мъртви възкръсват“ (вж. Мат. 11:5). Както е било и при потъналия в дебрите на смъртта и тлеещ четири дена в гроба Лазар…
Но преди това, преди да възкреси Лазар, при срещата си с Мария, неговата сестра, светият евангелист разкрива, че „Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се…“ и „се просълзи“ (Иоан 11:33, 35)…
Защо Господ се разтъжил и просълзил? Блажени Теофиалкт Охридски дава следния отговор: „За да знаем, че Той наистина се облякъл в нашето естество. Иоан, в сравнение с другите евангелисти, възвестява за Господа по-висше учение и богословства нещо велико; поради това и от телесните Му дела разказва за по-унизените. Затова и в скръбта на Господа той намира нещо много човешко и с това доказва истинността на плътта Му, за да познаеш ти, че Господ е бил Бог и заедно с това – Човек“ (Тълкувание на Евангелието, ч.2, с. 594, Зографски манастир „Св. вмчк Георги).
В същия дух са и думите на съвременния православен духовник, о. Лев Жиле: „Човекът в Иисус може да се поддаде на вълнението и да се наскърби поради загубата на един приятел…От друга страна, Богът в Христа притежава властта и може да заповядва на смъртта – „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият“ (Православен портал „Богоносци“).
Извън тези, по-скоро догматични отговори, има и нравствен такъв, на който е добре да се обърне внимание.
Застанал пред гробната пещера, Господ Иисус Христос, се натъжил и просълзил, от това, че виждал пред Себе Си унижението в смъртта на онзи, когото Бог „понизил… малко нещо спроти Ангелите; със слава и чест… го увенчал и… поставил над делата…“ (Евр. 2:7) на Божиите ръце – човека. Създаден по образ и подобие Божии (вж. Бит. 1:26-27), нему Бог, „всичко… покорил под нозете му“ (Евр. 2:8), и за него „насади Господ Бог рай в Едем“ (вж. Бит. 2:8). И пак на човека даде Бог да има живот, и то живот в изобилие (ср. Иоан 10:10). А ето го сега! Лишил се от всичко това, в плен на тлението, затворен в мрачен и студен гроб.
Кой баща не би страдал, когато, подавайки на детето си хляб, то избира камъка или змията (ср. Лука 11:11)!? Така и Бог страда по „падналото човечество“ (проф. Тотю Коев), само избрало гибелта си. В една от стихирите от Опелото се казва: „Плача и ридая, когато помисля за смъртта и виждам в гробовете създадената по Божи образ наша красота да лежи безобразна, безславна и изгубила вид… Как се подложихме на тление? Как се свързахме със смъртта?…“ (Требник, с. 261-262) Как!?!… „Както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим. 5:12).
Ето така дойде смъртта в света. Чрез човека – причина за собственото си падение, за духовната си и телесна смърт, но повлякъл след себе си и цялото творение. Защото точно това означават Божиите думи, отправени към Адам след грехопадението: „Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си“ (Бит. 3:17)…
Христос се натъжил и втори път. Когато след възкресението на Лазар бил посрещнат тържествено от жителите на Иерусалим, а „цялото множество ученици, възрадвани, почнаха велегласно да славят Бога за всички чудеса, каквито бяха видели…“ (Лука 19:37). Радостната еуфория била голяма, но Синът Божий минал през нея така сякаш не Той е причината. Вълнението народно не Го докоснало. Точно обратното. Господ като „се приближи и видя града, заплака за него“ (Лука 19:41). Сърцеведецът Христос знаел, че една част от тези, които сега така въодушевено викат: „Благословен Царят, Който иде в име Господне!“ (Лука 19:38), утре ще крещят: „Разпни Го, разпни!“ (Лука 23:21).
Христос гледал града и тъгувал заради онова, което щяло да се случи с него и говорел в Себе Си: „Ще настанат за тебе дни, и враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат, и ще те стеснят отвред, и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, понеже ти не узна времето, когато беше посетен“ (Лука 19:43-44). По-късно казал на учениците си: „А кога видите Иерусалим обсаден от войски, тогава знайте, че е наближило запустяването му;… защото тия дни са на отмъщение, за да се изпълни всичко писано. А горко на непразните и на кърмачките през ония дни; защото голяма неволя ще бъде на земята, и гняв върху тоя народ; и ще паднат под острието на меча, и ще бъдат откарани в плен по всички народи; а Иерусалим ще бъде тъпкан от езичници, докле се свършат времената на езичниците“ (Лука 21:20, 22-24).
Колко мъка има в думите Му, отправени към Давидовия: „Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!…“ (Лука 19:42). И още: „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст!“ (Мат. 23:37).
Именно нежеланието на жителите му, (нежелание, на което ще се поддават човеците до Второто Христово пришествие), да познаят и приемат в лицето на Господ Иисус Христос, Месията, Въплътеното Слово Божие (вж. Иоан 1:10-11, 14) е причината за тази тежка участ на града. Нежелание напълно осъзнато – „ти не узна времето“ и „не рачихте“ (не пожелахте) – най-силно потвърдено от жадните за Христовата смърт думи: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни“ (Мат. 27:25)…
А „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8) и „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син…“ (1 Иоан 4:9). Защото Бог не иска „смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив“ (Иез. 33:11). Затова и Христос не чака, а Сам казва: „отивам да го събудя“ (вж. Иоан 11:11). Господ застава пред гробната пещера където в мрака ѝ тлее поразената от смрадни грехове човешка душа и я вика да излезе вън от тях. Но докато мъртвото тяло не може без Жизнодавеца Бог да се върне към живот, то мъртвата „заради мръсните грехове душа“ (св. Софропий Врачански), може сама да се възкреси. Стига да чуе призива: „Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14)…
Неслучайно Православната църква в периода на Великия пост посвещава една от неделите на св. Мария Египетска. Защото тя е най-добрият пример на такова възкресение на душата.
Бог по Своя спасителен за всеки човек промисъл разкрил не само падението, но не оставил скрит и подвига на покаянието, и чрез стареца Зосима, на когото тя разказала живота си, го поставил на „светилник, за да виждат светлината ония, които влизат“ (Лука 11:33) в пътя на спасението си. Житието ѝ, съставено от св. Софроний, патриарх Иерусалимски, разкрива, че една част от живота си св. Мария преминала, по нейните собствени думи, в „тинята на блудството“, но след чудното просветление при портите на храма на Христовото Възкресение в Иерусалим, тя се погребала в Йорданската пустиня, където прекарала четиридесет и седем години, седемнадесет от които в жестока борба с безумните страсти, „като с диви зверове“. Борба от която някогашната блудница излязла победител. Защо? Защото влязла без страх в нея, и сложила веднъж ръка на ралото на спасението си, не се обърнала назад (ср. Лука 9:62).
Ето нейния разказ… „Бях на дванадесет години и родителите ми бяха още живи, когато отхвърлих тяхната любов и се отправих към Александрия. Как погубих девическата си чистота и започнах неудържимо, ненаситно да се предавам на любодеяние, за това без срам не мога да си помисля, камо ли да го опиша подробно… Седемнадесет години, и повече дори, аз вършех блудство с всеки срещнат… за да удовлетворявам моята похот… за мен животът се състоеше в това…
Веднъж, по време на жътва видях, че много мъже… отиват към морето… Кой слух, кой език може да понесе разказа за позорните дела, които извърших на кораба по време на пътуването?… Така пристигнах в Иерусалим… Най-сетне дойде празникът Въздвижение на Светия Кръст, а аз, както преди, тръгнах на лов за младежи. Като видях, че рано сутринта всички един след друг бързат към църквата, отправих се натам, влязох с другите в притвора и когато настъпи часът на светото Въздвижение на Честния Кръст Господен, понечих, заедно с народа, да проникна и аз в църквата…Всички безпрепятствено влизаха вътре, а мен Божествената сила не ме допускаше. Отново се опитах да вляза, но отново бях отстранена – останах сама в притвора… църквата приемаше всички, единствено мене, окаяната, не ме допускаше… Когато се опомних, помислих си: каква ли е причината, която не ми позволява да видя Животворящото Дърво на Господния Кръст? Светлината на спасителния разум, Божията истина, която просвещава душевния взор, докосна сърцето ми и аз съзрях, че мерзостта на моите дела не ми позволява да вляза в църквата…
Като повдигнах очи, видях горе на стената иконата на Пресвета Богородица и като обърнах към нея телесните и душевните си очи, възкликнах: „О, Владичице Дево, която си родила Бога в плът! Знам, дълбоко съзнавам, че не е чест и похвала за теб туй, че аз, нечистата и скверната, се взирам в лика ти, Приснодево, чиста по телом и по душа. Справедливо е твоята девствена чистота да се гнуси и да ме ненавижда мене, блудницата. Но чувала съм, че Роденият от тебе Бог затова и се въплътил, да призове към покаяние грешниците. Ела при мене, изоставената от всички, и помогни ми! Повели да се отвори и за мене входът на църквата, дай ми да зърна Светото Дърво, на което с плът е бил разпънат Роденият от тебе, пролял Светата Своя Кръв, за да избави грешните и мене. Повели, Владичице, и за мен, недостойната, да се отворят дверите на църквата, та да се поклоня на Божествения Кръст! Бъди ми вярна поръчителка пред твоя Син, та да не осквернявам повече своето тяло с мръсно блудство, но като зърна Кръстното Дърво, да се отрека от света и съблазните му и да отида там, където ти ме поведеш, застъпнице за моето спасение“(Жития на светиите, м. април, Зографски м-р, стр. 16 – 19)…
Господ Иисус Христос казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк 8:34). И посоката на следване е само напред. Но пътят, по който води Христос не е широк, а стеснен (вж. Мат. 7:14). Затова едни ще поискат да тръгнат по него, но бидейки твърде богати на страсти, и не желаещи да се откажат от тях (ср. Лука 18:23), постоянно ще се обръщат назад с някаква носталгия по отминалия „свободен“ живот, като накрая ще го оставят и върнат назад (ср. Иоан 6:66).
Други, подобно на гадаринците, получили даром чрез Христос „повод за спасение… не разбрали това“ и виждайки изцелението на хванатия от бесове (вж. Лука 8:35), по думите на Блажени Теофилакт, вместо „да се удивят на силата на Спасителя и да повярват в Него,… умолявали Иисус да си отиде от тях“ (Тълкувание на Евангелието, ч. 2, с. 100, Зографски м-р). За тях загубата на материалната печалба получавана от свинете била по-голяма от чудото с изцелението на бесноватия, чрез което той станал „толкова здрав по ум, че познал Иисуса и Го молел да бъде с Него“ (пак там). Но Господ промислил друго. Направил го благовестник на Божиите „велики и страшни дела“ (вж. Втор. 10:21), като му казал: „Върни се в къщата си и разказвай, какво ти стори Бог“ (Лука 8:39).
Такъв вестител бил и четиридневният мъртвец Лазар, който „шест дни преди Пасха… беше един от седналите с Него на трапезата“ (Иоан 12:1-2). Сега той стоял до Дарилия му живот именно като свидетел на великото чудо, станало с него. Чудо, увенчаващо всички онези „много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно,… и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:25).
За съжаление и за него някои останали слепи и глухи (ср. Иоан 12:40). Такива били книжниците и фарисеите, желаещи не само да унищожат Христос като Го убият, но и да заличат и спомена за Него, убивайки и „Лазаря, защото заради него мнозина иудеи ги напускаха…(Иоан 12:10-11). В Похвалното си слово за Лазар, св. Климент Охридски остро ги изобличава с думите: “Заради това ли, о, беззаконници, вие станахте законоучители, за да въставате против Законодателя…Затова ли, о беззаконници, ковете коварства против Него, защото ви преведе чудно през Червено море и ви хранеше с небесна храна в пустинята четиридесет години? А вие сега и измамник Го нарекохте, о престъпници, защото и мъртвец възкресява, и всякакви изцерения извършва. Затова ли казахте: „Лъжец е“ (вж. Мат. 27:63)… Вместо похвала коварство ковахте срещу своя Творец. А трябваше да Му отдадете хвала и чест, виждайки, че Той възкресява мъртви, дарява на слепите светлина, изгонва бесове, изцерява всякакви болести, – Този, Който дойде да спаси човешкия род“ (Слова и поучения, СИ, 1970 г., с. 102).
„Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?!“, издига глас св. Андрей Критски. „Краят наближава и ти ще се смутиш. Но стресни се, за да те пощади Христос Бог, Който е навсякъде и всичко изпълва“ (Велик покаен канон). Влез в радостта на господаря си по изгубената овца, радост изпълваща и небесата (вж. Лука 15:5,7).
Бъди причина да се разсее Божията тъга.
