Какво е да бъдеш изографисан?

Църквата „Св. Андрей“ в Рим.

Художникът Марио Каварадоси открива загърнатата с плащ рисувана от него религиозна картина.

Клисар: Света чашо! Нейният портрет!

Каварадоси: Чий?

Клисар: На онова странно момиче, което идва от няколко дни.

Из операта „Тоска“ (Пучини)

Ивайло Борисов

Искам да ви кажа, че настоящото заглавие не е свързано с някаква отколешна моя болна мечта да се видя с нимб (а пък и животът ми би подействал доста отрезвяващо в тази насока). Не е свързана и с някакво тайнствено съновидение, разказано ми от някой благочестив вярващ. Не. Тази история е по-друга. Родината ѝ е съвременна Русия.

Преди около година в интернет пространството се появи публикация с фотография от един руски храм, посветен на Богородичната икона „Всех скорбящих радост“¹. Това, с което изненадва тази снимка на фреска от храма, е появата на един съвременник върху стенопис, изобразяващ Христос и Неговите апостоли – един от апостолите, простете за жаргона, е взел „лице назаем“ от местния архиерей.

Вярно е, че никой от нас не знае как точно са изглеждали апостолите на Иисус, но ми се струва, че художникът доста е подценил зрението на миряните, посещаващи храма. Наистина, сляпото копиране на икони не е същински творчески процес, но и изрисуването на познато лице не е в реда на нещата с иконописта.

Знаем, че в Църквата има традиция да се изобразяват ктитори (дарители на средства за построяване на църква или манастир). Ктиторски портрети на български царе от XIII-XIV в. са украсявали редица храмове. Такъв например е добре запазеният до наши дни портрет на цар Иван Александър в Бачковската костница, от XIV в.²

Портретите на ктиторите най-често са разполагани в притворите на храма, при това на нивото на погледа на посетителя, като по този начин те „очовечават“ сакралното пространство, „вграждат реалния човек сред библейските сцени, приобщават вярващия.“³

Но трябва да признаем, че апостолите и ктиторите на са с взаимнозаменяеми позиции – нито на стенописите, нито в реалността. Защото ако едните са дарили пари за изграждането на храма, другите, които казват „нямаме нищо, а всичко притежаваме“ (2 Кор. 6:10), са положили най-ценното (неуморните трудове и живота си) в основите на Църквата Христова.

Обикновено обвиняваме западните художници, че са изобразявали познати тям лица в религиозната си живопис. Но виждате – това можем да забележим и на Изток.

Ренесансовите художници започнали да заместват традиционните образи на иконите с изображения на живи модели от своето време. Знаем, че културата на Ренесанса е имала светски характер, била е антропоцентрична – в основата ѝ е стоял човекът.

В днешно време имаме немалко доказателства, че този антропоцентризъм и прекомерна суета не само че не са си отишли, но са завладели сякаш всички ни и цялата земя – и това е видно от облика на момичето (вече дори и на момчето), седящо до вас в метрото, до изобразяването на жив човек в храма.

Може би най-добрата реакция (в смисъл на добродетелна) в случая е тази, която прояви една възрастна вярваща жена, чула историята с изобразения духовник: всеки си има двойник.

Наистина, като се замислим, една фреска е къде-къде по-дълговечна от един човешки живот. Вижте например фреските на Микеланджело по тавана на Сикстинската капела – стоят си там повече от 5 века. А продължителността на земния живот на техния художник може да се „побере“ в тях близо 6 пъти! Е, ще кажете, да, ама това е Микеланджело – и ще бъдете прави. Защото гении като флорентинския титан на Ренесансовото изкуство са единици, а такива дето искат да останат във времето, са стотици и милиони.

Не знам кое е по-важно – да си до Бога на стенописите, или да си при Него със сърцето си, невидимо? Но както почти винаги се случва с повечето от нас – видимото воюва яростно с невидимото. И нерядко видимото побеждава, защото е по-лесно достъпно.

Историята с това изображение ми напомня за една съвременна тенденция в нашето общество – младежи, които, татуирайки си, примерно, лика на Васил Левски, мислят, че ще изострят у себе си и околните националното чувство. Да, ама Левски е Левски, защото е имал определени качества на характера, а не на външния вид. С други думи – Високата порта не е считала за враг Левски защото, бидейки българин, си е позволявал да се предрешава като турчин в пределите на Османската империя (въпреки че империята е следяла и за това – да се разграничават поданиците ѝ по външния си вид и облекло).

В нашата родна действителност също има подобни случаи. Става дума за изрисуването на храма „Св. Петка“ в Рупите, т.нар. храм на Ванга. Авторът на стенописите в храма е покойният академик Светлин Русев, който рисува на иконите свои познати. Ще цитирам мнението на самия художник, получено като отговор на въпроса за ексцентричността на стенописите му в посочения храм: „Как художникът ще изгради своите образи, дали по въображение, дали ще следва някаква изобразителна схема (която неправилно наричате канон), дали ще ползва модели за образите, които пресъздава – всичко това е въпрос на личен подход към проблема. Дали ще ползвам рисунки по дъщеря ми или по комшийката за Богородица, не е толкова важно.“⁴ При цялото ми уважение към покойния академик с богата биография бих казал, че всичко, изречено от него би било непогрешимо само при едно условие – ако говорехме за светска живопис, а не за рисуване на икони, което има многовековна и богата история.

Да, иконописецът не бива да е просто копист на класически изображения, или както казва сръбският изкуствовед Лазар Предраг Маркович: „ако църковното изкуство бъде ограничено само до рисуване на икони и стенописи като точни копия на византийски оригинали (главно от ХIV в.), това ще означава то да загуби целите си.“⁵ Но това не означава, че захваналият се да прави църковно изкуство може да пренебрегне вековни традиции в името на своята свобода като художник. То е, примерно, като да претендираш за постижения и познания в областта на цигулковото изкуство, а да не си чувал за такъв шедьовър като концерта за цигулка с оркестър на Бетовен. А относно канона – ще цитирам отец Павел Флоренски, според когото каноничната форма „извисява до висотата, достигната от човечеството, и освобождава творческата енергия на художника за нови постижения, за творчески пориви”⁶. Канонът е съборното църковно съзнание (Георги Тодоров), и нашето отношение към него трябва да е като към нещо по-голямо от нас; отношение на нещо временно, съотнесено към нещо, което е в съприкосновение с вечността – в чието владение вече е и г-н Светлин Русев.

Захарий Зограф, автопортрет, 1840 г., Бачковски храм „Св. Николай“

Не бива да забравяме, че иконите са и небесни образи – представят светиите едновременно тук и отвъд. Да повторим: иконният образ е едновременно тукашен (познат на нас) и отвъден (познат на Бога). А да рисуваш познати лица, припознавайки ги като модели за религиозните ти картини или икони, е като да ползваш булевардния език в литературата и поезията. Както казва поетът Бродски в Нобеловата си реч: „Само ако сме решили, че за „сапиенса“ е време да направи спирка в развитието си, литературата следва да говори на езика на народа. В противен случай народът следва да говори езика на литературата.“⁷ Защото художникът (разбирай поетът, музикантът, режисьорът и пр.) може да крачи по земята, но не и изкуството му. Ако това стане, говорим за някакъв дефицит.

Друг случай – този път от възрожденската ни действителност, свързан с именития творец Захарий Зограф. При работата си в Бачковския манастир (1840 г.) известният не само с живописта си, но и със своето самочувствие самоковски майстор-зограф прави нещо, което дотогава се смята за крайно неприемливо – рисува свой автопортрет в цял ръст в открития притвор на храма „Св. Никола“, намиращ се в южния манастирски двор. Автопортрети на Захарий Зограф има в и Троянския и Преображенския манастир. На фона на факта, че в Средновековието зографите дори не са подписвали творбите си, това не е никак малко.

Практиката показва, че изкушението да запечаташ образа си за поколенията е твърде голямо – вероятно компанията на светли личности (каквито са изобразените светии в храма) е допълнително стимулираща в тази насока. Има едни думи на гениалния поет Борис Пастернак, които са прекрасни и които бих искал да ползвам за финал на този текст. Честно казано, те са препъни камък почти за всички ни:

Живей така, без самозванство,

та сам да чуеш как с любов

през необгледното пространство

ти праща бъдещето зов⁸.

Бележки:

Коментари

коментара