Богословие и спекулация (Част 3)

Първият текст, който избират да легне в основата на този спекулативен библейски анализ, се намира в кн. Битие, 2 гл.:

„И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал.”

Спрямо него останалите текстове се явяват „второстепенни”. Дори повече – той служи като оправдание за системна злоупотреба с тях. Думите от Битие 2:2,3 (по-точно адвентистката им интерпретация) задават тълкуванието на всичко, което следва – от там, та до Апокалипсиса на св. Йоан. За теолозите на сектата учението за буквалистично и плътски разбираната съботна почивка „шабат” е ключов богословски момент. Наистина, аз не съм срещал адвентист (от всички разновидности, изключвам Адвентистите от първия ден), който да поставя под въпрос съботянстването. Може да са либерални относно в какво трябва да се изразява съблюдаването на Синайската заповед, но никога не отричат необходимостта това да се практикува. Казват – това учение е очевидно до самодоказуемост и няма как, при непредубеден прочит на Свещеното Писание, да се стигне до други изводи…

Но аз имам по-добра идея защо така стоят нещата. Смятам, че съботянството на адвентистите е първата обща практика, появила се като градивна (събирателна) за общността идея. Изчисленията на Уилиям Милър са крах и повод за разединение – в обяснението на факта, че напук на „непоклатимо обяснените пророчества”, Христос не дошъл на Земята в 1844 година, милеристите се разделят. В разбирането дали нещо въобще се е случило тогава (в Небесата или на Земята) – също… А, озарението, затова, че „четвъртата заповед” от Синайското „законодателство” трябва да бъде стриктно и демонстративно спазвана от „Божиите верни” обаче, идва в определен исторически момент, в който диалогът между направленията е стигнал истинска задънена улица и, естествено – прегръщат го мнозина, като консолидиращо. Така е и до днес.

***
А времето носи тварен (сиреч преходен) характер. Това е ясно дори за физиците. Колко повече времевият ритъм (бил той и свещен), понеже се определя от нуждите, разбиранията и нивото на религиозност на човека. Пък какво е „съботната заповед” към еврейския народ, ако не метод за освещаване на времето – акцент в седмичния богослужебен цикъл? Старозаветният Богослужебен цикъл се дели на годишен, месечен, седмичен и дневен. Празниците от годишния кръг са Пасха (Песах), Шатроразпъване, Йома Кипурим (Дните на очищението) и др. Празници от месечния кръг са новомесечията (пълнолунията). Тези от седмичния – именно въпросните съботни дни. Дневният богослужебен кръг включвал сутрешното и вечерно жертвопринопение в еврейския храм. Този цялостен поглед върху Вехтозаветния Богослужебен ритъм ни помага да разберем и смисъла на някои пророчества, конкретно това от кн. на св. пр. Даниил 8:8-11, което милеристите ползват, за да обосноват вярата в изключителността на своята мисия (да възстнановят „чистото библейско християнство”, "компроментирано" от Традиционната Църква и „забравената заповед” – шабата):

„Тогава козелът твърде много се възгордя; но когато той се усили, големият рог се счупи, и на мястото му излязоха четири, обърнати към четирите вятъра небесни. Из единия от тях излезе неголям рог, който нарасна твърде много към юг и към изток, и към прекрасната страна, издигна се до войнството небесно, свали на земята част от това войнство и от звездите и ги стъпка; издигна се дори и над Вожда на това войнство, отне Му всекидневната жертва и поруга мястото на Неговата светиня…”

Всекидневната жертва тук ни отпраща към храмовото Богослужение и това прави тезата на милеристите да изглежда нелепа. Милър смята, че става въпрос за папския политически и догматичен произвол; последователите му довършват тезата, като заявяват, че част от последния е папското заменяне на съботната почивка с неделна и съчетават, в реда на тези мисли, текста с предхождащ от същото пророчество – „и против Всевишния ще произнася думи и ще угнетява светиите на Всевишния; дори ще замисли да отмени у тях празничните времена и закона” (7:25). Така адвентисткото тълкувание се превръща в обвинение за основен грях към римо-католицизма.

Обаче става дума за „всекидневната жертва”, все пак. Нали? А, не за съботната почивка! Или пък двете са толкова свързани, че се подразбират една от друга??… Разбира се, свързани са, но не в този случай, а на съвсем неочаквано място в Библията:

„И тъй, никой да ви не осъжда за ядене, или пиене, или за някой празник или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос.” (Колосяни 2:16,17)

Св. ап. Павел обобщава Богослужебния ритъм на старозаветните (годишни, месечни и седмични празници), обявявайки го за непригоден да изрази новата реалност, въведена във Вселената от Светия Дух (бъдещето, нахлуващо в настоящето, пеобразяващо го и задаващо нова перспектива за поглед към миналото), чрез Въплъщението на Сина Божий. Пример за последното е как разбираме в съвсем нова светлина думите на Елохим: „Да създаем човека по Наш образ и по Наше подобие” – именно Светотроична, което станало възможно (или по-точно – очевидно) след откровението за Богосинството на Христос и начина, по който Господ говори за Светия Дух (Духът на истината, изхождащ от Отца). Апостолът назовава тази нова реалност „тяло-Христос”. Оттук нататък отправна точка (и едновремено цел) в следването на Бога и познаването Му, ще бъде Евхаристията (Причастяването със Светите Страшни и Животворящи Тайни) и обновлението на творението, която тя начева и довършва, а не възпоменаването на исторически събития от миналото, каквато цел има седмичната съботна почивка – спомен за излизането на еврейския народ от Египет през Червеното море, разказано в книгата Изход или затова, че Бог си е починал от делата Си, след края на „Шестоднева” от Книгата на Началата (Битие).

Макар, че може да се сравни съботната почивка, но не като „шабат”, а като „сабатизмос” – т.е. не като плътска почивка в конкретен седмичен ден, а като пребъдване на духа и съзнанието в мир с Господа; със завръщане към онова състояние на прародителите ни преди грехопадението. Но, тогава за Адам и Ева имало, все пак, табу (забрана) – „От всяко дърво в градината свободно да ядеш, освен от дървото за познаване на доброто и злото”, друго-яче казано – „Не яж, за да не умреш!”, а сега нещата са преобърнати: „А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.” (Йоан 6:53) Затова и тук не става въпрос за завръщане към началото, а за преобразяване на миналото, чрез вкореняване в бъдещето – неговото предусещане, отобразено в Седмия ден – участие в онова бъдеще на прародителите, когато те щели да получат право да ядат наистина от всяко дърво в градината, без изключение, нещо повече разкритие на това бъдеще в Господ Иисус Христос. И е именно сравнение, аналогия, а не повторение. Още повече, че за самия Седми ден от кн. Битие не се казва „стана вечер, стана утро – ден седми”, т.е. дори шесте предходни дни да са буквални 24 часови периоди (което е доста съмнително), то седмия ден излиза от този порядък, за да предобрази (или по-добре казано – изрази) Денят на Спасението в Христос, пък ако ви се харесва повече – състоянието на духовно удоволетворение в Бога. Седмият ден от Битие 2 глава е различен, защото е подобен на онова успокоение и радост, което имаме в общението с Христа в Светия Дух.

И така – християните празнуват неделния ден не защото възпоменанието на Христовото Възкресение е по стойностно от това на Изхода на Божия народ от Египет или на Божията почивка след Шестоднева, а защото Възкресната евхаристийна трапеза е „спомен от бъдещето” – т.е. собственото ни възкресение като събитие, в което сме призвани да участваме – надрастване на миналото, не завръщане в утопично блаженство, предназначено за други хора, при други условия, с други нужди и друго мислене.

А и в Христос понятието за време се преосмисля. Защото Сам Господ променя начина по-който общува с човека, проявявайки Светата Си динамичност -„Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина.” (Евреи 1:1,2). И по друг начин казано – настъпва пророкувания от пророците „край на времето” – "знай, сине човешки, че видението се отнася към края на времето!" (Даниил 8:17). Времето се изпълва в Христос и става твърде динамична величина (мисли се в Бога) и така тварта се уподобява, в определена мяра, на Твореца – Идещия Съдия може да пристигне съвсем неочаквано, а дните и часовете се съобразяват и измерват според момента на Срещата, в това се изповядва любовта и вярата, а не в боязливото съобразяване с табута. Ако евреите веднъж годишно са заживявали с трепета на Срещата (Йом Кипур), то днес ние всекидневно можем да посрещаме Тялото Христово в Чашата на благословението. Така става твърде неуместно всяко едно табу, свързано с определен ден, дори когато говорим за поста (бил той седмичен или годишен) – познаваме примери на юродиви светии, които са нарушавали пост и през Страстната седмица дори (св. Симеон от Едеса). Това е възможно само, ако всяка минута се мисли като не по-малко подходяща от коя да е друга за Евхаристия.

Видението на св. пр. Даниил, с което адвентните теолози спекулират и за което по-горе стана въпрос, освен, че очевидно се отнася до Богоборчеството на Антиох IV Епифан (царче от наследниците на Великия Александър, който се захванал да наложи като универсална елинската култура) има и месиански характер. Затова и Даниил е наречен пророк (от Самия Господ Иисус Христос – Матей 24:15), макар някои крайни критици на библейския текст да заявяват, че неговото пророчестване е пост фактум – т.е. „пророчества”, изговорени след „пророкуваните” събития (опитите на Антиох да смачка еврейския „национализъм” и верността към Закона на Моисей, разрушавайки и осквернявайки Храма и убивайки по особено жесток начин верните, забранявайки древните обичаи като образването). Виденията на Даниил са наистина за „края на времето”, точно, защото предричат големия катаклизъм – оскверняването на Старозаветния храм. Какво е разрушаването и оскверняването на Храма, ако не подготовка за този край? Евреите организирали и съотнасяли религиозността си и целия си, едва ли не, духовен живот, спрямо храмовото Богослужение. И ето – някакъв грък принася на олтара свинско месо (олтар, където шекината /облакът на Божието присъствие/ вече, без друго, отсъства). С други думи – Бог подготвя съзнанието на очакващите Го за Идващия, Който в Тялото Си ще събере всичко и всички. Подготвя тези, който очакват Освещаващия, отделяйки ги от суетата и любовта към постройките, за да си приготви народ, на който да говори по сърце, а не чрез сетивата.

По същия начин Господ Иисус Христос нарушава и съботата – подготвя тези, които ще дръзнат да го последват за ново служение – с Дух и истина…

Част 1 | Част 2