Богословие и спекулация (част 2)

„Въз основа на Откровение 9:15, Йосия Лич от Филаделфия публикува в 1838 г. тълкуванието си, че на 11 август 1840 г. Турция ще капитулира пред великите сили. Неговите възгледи били отбелязани и осмивани в списания и атеистични клубове на Америка. Но когато се разнесли новините за залеза на Турската империя, всички били потресени. За няколко месеца Лич получил повече от 1000 писма от изтъкнати атеисти, в които последните заявявали, че се отказват от борбата против Библията и я приемат като божествено откровение до човека…” ("Християнски сайт", www.dataups.dasofia.org)

Разбира се, патриархът на новата българска литература едва ли е пряко свързан с религиозните търсения на Запада, но това, което описва (на което вероятно е бил и свидетел) е отглас от този кипеж. Както казахме в предната статия – заиграването с пророчествата – тяхното тъкуване или претълкуване, е резултат от желанието на протестантските апологети да се противопоставят на ширещия се атеизъм. Настоящият пример показва, че това се случва наистина, макар с променлив успех.

Успех е, защото някои от увличащите се от „играта с числа и факти” привърженици на „всесилната наука”, за миг поне млъкнали. Но успехът определено е временен, понеже „числа и факти” има достатъчно, за всеки, който пожелае да направи предварително определените изводи, към които е склонен, според индивидулната си нагласа и вкус. Още повече – виждаме как ресурсът на подобна апологетика умело се ползвал от новите млади социално-политически доктрини, както в споменатия случай в историческия роман, твърде наивен, но пък симптоматичен в своята откровеност. Тук е мястото и за втората диагноза на западната апологетична мисъл – освен, че се предоверява на зараждащия се „научен утопизъм”, заемайки от него познавателна методология, аргументи и конструкции (което показахме вече), тя не се старае да погледне твърденията, които заявява, в тяхната перспектива: Търсенето на паралели и съответствия между библейската апокалиптика и текущите процеси в световната история и философски експерименти, стига до предела на своята неуместност в буквалистичния прочит на пророчествата. Дали има нужда да посочваме, „възоснова на библейските пророчества”, колко са били неотдавнашните претенденти за титлата "Антихрист” – Съветска Русия (Сталин, Ленин, Брежнев), Либия, начело с Муамар Кадафи, Ирак на Саддам Хюсеин… Търсещите да получат пророческо напътствие за тук-и-сега нямат нужното търпение да изчакат края на събитията, вписвайки се, по този начин, в добрата светоотеческа перспектива – „Началото се познава от края” (св. Максим Изповедник). И ето – от дистанцията на протеклото виждаме, че нито Дарвин, нито Сталин и Ленин (комунистическият интернационализъм), нито Хитлер и Гьобелс (национал-социализмът), нито „Армията на любовта” и повсеместната педерастия, са единствените и окончателни врагове на културата и цивилизацията (респективно на Благовестието и Църквата). Но по-скоро демо/но/крацията от западен тип (като бягство от личната свобода в колективната безотговорност) с лъжите на крайния плурализъм, светския екзистенциализъм и психологията на „свободния пазар”, прави възможно съществуването и разрояването на споментите утопии – едни, възникнали като нейни непослушни деца, други – като контрапункт на останалите, а трети – като бягство, в още по-непрогледен мрак, от грубите реалности, които тя предлага и утвърждава… Но нека спрем дотук, че вече се отклоних достатъчно от първончално заявената цел…

Адвентистите от седмия ден организират църковната си общност на базата на една „хоризонтална есхатология” – т.е. такава, която търси опорните си пунктове в измеренията на историческото време, повече дори – в документираната историчност. За тях е много важно да са убедени, че именно папската институция е „Великата блудница Вавилон”, появяваща се в Апокалипсиса на св. Йоан Богослов. Не толкова, защото основоположниците-пионери и пророчицата Елън Уайт са го заявили, а и защото без персонифициран антихрист, биха загубили главното си основание за съществуване. Без полемизирането с римо-католицизма, те губят своя интегритет и континуитет – губят мисионерския си статут да защитават САЩ от „папската заблуда”; губят правото си да претендират, че имат най-правилната доктрина, която да излекува Запада от религиозната фрагментация и секуларизацията.

Уилям Милър предлага една именно такава интерпретация на Данииловите пророчества, коментирайки текста от Даниил 8:13,14

„И чух един светия да говори, и каза тоя светия някому, който питаше: "колко време обхваща това видение за всекидневната жертва и за опустошителното нечестие, когато светинята и войнството бъдат тъпкани? И каза ми: "две хиляди и триста вечери и утрини; и тогава светилището ще се очисти".

Той взима за начална дата на „омърсявнето” утвърждаването на „папската власт” (не само духовна, но и политическа) в Западния свят, добавя към нея 1260 години (42 седмици, „време, времена и половин време” (според друго Даниилово пророчество) и целият период вписва в един по-голям – 2300 години (според „пророческия код” ден = година), чието начало започва, според него, в момента, в който започва строежът на Втория еврейски храм в Йерусалим. Сметките го довеждат в 1844 г. сл. Христа и той обявява нея за… годината на Второто пришествие. Разбира се, Христос не се завръща. Оттогава насетне адвентистите претълкуват по разни начини Милъровите изчисления, но основният аргумент е, че Милър се е подвел в детайлите, но вярно е посочил годината, в която е започнало „очистването на небесното светилище”, а на земята – очистването на християнския свят от папските заблуди, чрез популяризиране на адвентистките доктрини и всеки момент се очаква Христос да се върне.

Колко са неиздържани от екзегетична гледна точка изчисленията на Уилям Милър и наследниците му (даже според „кода” ден = година), ще се занимаем по нататък. Тук ще се постарая да предложа православната пророческа визия, която, наистина вярвам, се различава качествено от рационлистическите спекулации.

Твърде рядко библейските пророчества са свързани с предсказване на събития. Дори когато срещаме такива, те имат понякога условен характер, като пророчеството на св. пр. Йона например: „Още седемдесет дни и Ниневия ще бъде унищожена от Бога” (пророчество, което покаянието на ниневийските управници и народа анулирало). Пророците всъщност предлагат друга перспектива (духовна), в която да се разбират текущи събития от техния личен живот и този на общността. Последната мисъл си струва да запомним. Все пак, нека не бързаме, но първо да се „поразходим” из няколко примера, защото е важно да знаем, че вярата ни в автентичността на нашето религиозно преживяване е основана върху динамиката на съпреживяването, а не върху „голия факт”, интерпретиран поразному.

Трудно можем да видим в думите на св. цар и пр. Давид: „Този, който яде с мен залъка ми вдигна пета срещу мене”, предсказание за преживяването на Христос с предателя Иуда Искариотски, макар монозина да тълкуват псалома като месиански (пророкуващ Христовия живот и страдания). Понеже конкретността на преживяването на втория израилски цар се открива ясно в случката със Семей – онзи, който го хулил и оскърбявал, докато царят бягал от гнева на разбунтувалия му се син Авесалом.

Още по-трудно ще намерим съответствието между думите на св. пр. Осия: „Когато Израил беше млад, Аз го обичах и от Египет извиках Сина Си. Викаха ги, а те отбягваха от лицето им; принасяха жертва на Вааловци и кадяха на истукани.” (Осия 11:1,2) с историята на малкия Иисус и семейството Му, които бягат от царскта жестокост в Египет, при все, че св. ев. Матей, в едноименното си евангелие, не просто прави паралел, а заявява, че случката е потвърждение на казаното от пророка: „Той стана, взе Младенеца и майка Му нощем, и замина за Египет и там стоя до смъртта Иродова, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: "от Египет повиках Сина Си" (Матей 2:14,15).

Какво пък да кажем за фактологичната грешка на евангелиста: „тогава се сбъдна реченото чрез пророк Иеремия, който казва: "и взеха трийсетте сребърника – цената на Оценения, Когото оцениха синовете Израилеви” (Матей 27:9) – „месианско пророчество”, което всъщност се намира в книгата с виденията на… св. пр. Захария: „И ще им кажа: ако ви е угодно, дайте Ми заплатата Ми; ако ли не – не давайте; и те ще Ми претеглят за отплата трийсет сребърника” (11:12), още повече, че пророкът говори тук за свое собствено преживяване – той поискал за себе си тридесет сребърника, а не някой за него, който да го е предал.

И така, при внимателен прочит, е невъзможно да говорим за библейските пророчества (и месиански, и апокалиптични), тъй както говорим за пророчестването „по принцип” (древната Сибила, сметките на Нострадамус, гадателствата на Ванга). Защото в същината си последното е една лотария, която, в случай на успех, импонира на плътското мъдруване. Та какво и да излезе вярно някое предсказание? Та какво и ако в Библията има предсказания от такъв характер, които до едно да са верни? Това дали ни приближава до Личността на Христос? Дали ни въцърковява истински? Ни най-малко, защото няма истинско (светотайнствено) общение, а математика – разумът остава разхристовен, остава сам със своя ограничен ресурс, понеже е извън Тайната. А на разума му е нужна интуицията, за да има истинско движение в търсенето и следването на Христа. Именно думата "интуиция" употребявам, защото не зная как другояче да нарека „ума Христов”, за който св. ап. Павел пише в Първото си Послание до Коринтяните… Интуицията, която подсказва на сърцето ти кое е вярно.

Да, св. Давид е преживял опитността на Христос с Иуда Искариотски, срещайки своя „личен Иуда” – Семей. Вкусил и от предателството докрай – омразата и смъртта в отчуждение на любимия си син, уподобявайки се така на Самия Бог.

Св. пр. Осия толкова обичал своята блудна жена (както Яхве обичал Израил), че не се смутил никак, когато Бог започнал да му разказва как търси неверния Си народ, дори в Египет, понеже сам той търсил прелюбодейката по пазарите за робини, където тя доброволно се предоставила, бягайки от него. Така ни е преподаден „пророческия урок”: чрез любовта светостта премнава от Освещващия (Търсещия) към освещваните (търсените), заради отношението, а не поради „достойнството”.

А какво от това, ако е направил св. ев. Матей фактологична грешка? Нима е малко това – да знаем, че когато се чувствме оценени (или продадени) за тридесет сребърника (да речем хиляда долара), не сме единствени – така изтъргували и Божия мъж Захария, така и Богочовека Христос…

***

Наистина, „върху всяка буква от Светото Писание Бог е поставил повече смисъл, отколкото върху земята и небесата” (Мартин Лутер). Но буквите на Писанието са следи от движението на Духа – разкази за съпреживени събития с Бога и в Бога. Адвентистите от седмия ден не предлагат на последователите си това, но в призива: „изследвайте Писанията” ги въвличат в лутане и безперспективност, където вярата зависи от променливостта на факта, защото е вкоренена в творението, а не в Твореца, в историята, вместо в бъдещето, във веществото, вместо в Образа… (Следва)

Част 1 | Част 3