Дойди и виж

В името на Отца, и Сина, и Светия Дух!

Днешното евангелско четиво ни разказва как намира своя път към вярата съмняващият се, но вътрешно правдив човек, когото наричали Натанаил – име, означаващо на староеврейски „дар от Бога”. Още от времето на Отците на Църквата, в тълкованието на този епизод съществуват много догадки. Например, често изследователи предполагат, че Натанаил е лице, идентично с апостол Вартоломей, защото името Вартоломей всъщност не е собствено, а бащино име, казано по нашему – „син на Толмай”. И е напълно възможно да си представим човек, който се казва Натанаил, с бащино име Вартоломей. По различен начин светоотеческото и мистичното тълкование, също и иконографската традиция обясняват как Христос вижда Натанаил под смоковницата и какво означава това. Но сега няма да се задълбочаваме в тези интерпретации. Нека с цялото си сърце се вслушаме в думите, казани на съмняващия се Натанаил: „Дойди и виж”…

„Дойди и виж” – думи, които имат значение за нашата вяра, защото вярата ни – това е вяра във въплъщението, във въчовечаването на незримото, на недостъпното за чувствата и дори за мисловно съзерцание на Бога. Благодарение на това, че Словото Божие дойде при нас в плът, нашата вяра може да бъде ободрена с думите: „Ела и виж”. Единствено заради това е възможна и богословски оправдана православната икона; икона, без която православието е толкова немислимо, че самият ден, възпоменаван днес от Църквата – денят, когато (исторически това се случва в средата на ІX век) във Византия окончателно, след поредната иконоборческа вълна, е утвърдено почитането на иконите; иконите са поставени със слава и чест на своите места, отдадено им е поклонение, – православните с радост решили всяка година да отбелязват като ден, когато красотата на иконите се връща при тях, за да не ги остави повече никога. Тъй като това става в първата неделя от Великия пост, е взето решение събитието да се чества именно тогава. И този ден, който се явява историческа победа на иконопочитанието, победа над една ерес – иконоборството, в църковния език получава наименованието Тържество на православието. Този факт може да бъде исторически обяснен с това, че иконоборството е последната по време от класическите, така да ги наречем, ереси, с които се борят Отците на Църквата. Но тук има и друг смисъл: онзи, който разбира същността на иконите като такива и основанията за почитането им – той разбира самата същност на православието.

„А къде се крие тук тайната, тайната на православието? – ще ни попитат скептикът, невярващият. – Нима не съществуват свещени изображения и у другите народи, другите религии?” Именно Старият Завет, подготвил пътя на нашето богопознание, се откроява със забраната за изобразяване на божественото начало или свръхземните сили и забрана на поклонението на такива изображения. Всички останали народи – езичниците, обкръжаващи света на Стария Завет и света на Новия Завет, и по-нататък на изток будистите, индуистите, конфуцианците – всички те познават свещените изображения и някакъв култ, отдаван на тези изображения.

Защо вярваме (и какъв отговор можем да дадем за нашата вяра, както ни призовава към това словото Божие: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” – 1 Петр. 3:15), че именно ние, почитайки и покланяйки се на иконите по подобаващ начин, запазваме истинската вярност на богопознанието от Стария Завет? И защо се намираме в мистично единство с това богопознание, но едновременно с това сме отделени от езическия свят, който е пълен със свещени изображения?

Езичниците не са имали никакъв ментален проблем, засягащ изображенията на онези богове, духове, необичайни, но заедно с това вътрешноприродни, вътрешнокосмически сили, които почитали. Ако почитаните сили, божества, духове не са отделени от света, от нас с онази граница, която – според библейското учение – разделя Твореца от творението; ако въпросните духове, лъжливи езически богове принадлежат към света на творението, то тогава те са достъпни за човешката фантазия. Човешката фантазия може със свои средства да изобразява тези сили в нашия ум или да ги изобразява посредством живописта, скулптурата.

Но Библията ни учи, че няма по-съществена граница от границата между Твореца и творението, между нетварното и тварното. (Тук ви моля за минута да съсредоточите вниманието си, защото ще се наложи да говорим за две противоположности, две различия, които недостатъчно образованите хора или напротив, образованите, но притежаващи само светско образование – особено те, твърде лесно смесват.) Тази граница е абсолютна за нашата вяра, преодолима единствено чрез чудо от страна на Самия Бог. Това е граница на абсолютната другост. Създателят е напълно различен от създанието. И следващата граница, важна в нашия опит и важна за философията, но съвсем не такава абсолютна – която за християнството няма абсолютно мистическо значение – това е границата между нематериалното и материалното.

Посочените две различия имат нещо общо дотолкова, доколкото нашето богопознание прави своите първи детски стъпки, когато разбираме, че Бог е духовен, че Той стои над материалното. Някога, още в дохристиянската епоха езичниците, искрено търсещи Бога, осъзнали, че висшето божествено начало е нематериално, но те били твърде увлечени от тази разлика между нематериалното – света на идеите, както го нарича Платон, – и материята, която презирали. Езичниците се отнасяли с отвращение към материята. След това, когато в езическия свят прозвучава християнската проповед, езичниците, образованите езичници, били между впрочем възмутени, че християните вярват във възкресението на мъртвите – телесно възкресение, възкресение в плът, макар и просветлена, преобразена, но в плът. Езичниците презрително свивали рамене: как могат християните да не разбират, че за душата е много по-добре да бъде абсолютно нематериална и завинаги да се раздели с тялото, с плътта? Плътта, тялото са нещо незначително и достойно за презрение. Християните не споделят тази теза; те помнят, че светът е създаден от Бога в естествена йерархия, където материалното следва да бъде подчинено на нематериалното, да бъде поставено на по-ниско, но то е сътворено от Бога, при това с благо предназначение: одухотворяване и освещаване. Когато Боговъплъщението още не било извършено, хората можели да изобразяват Бога единствено според своята фантазия, както правели това езичниците. Старият Завет строго и безусловно забранява Бог да бъде изобразяван според човешките представи. Библията, за разлика от всички езически учения, ни учи да търсим истинния, а не измисления Бог; Твореца, а не стихията на творението.

Необходимо е да кажем, че именно защото Старият Завет учи приелите го да чувстват разликата между Твореца и творението, ние можахме да възприемем идеята за въплъщението. Чудото на въплъщението става разбираемо, ние съзнаваме, че това е чудо, превъзхождащо всички чудеса и преодоляващо не просто частните закони на естеството, а самото основно разделение на битието, когато Творецът идва в плът при Своето творение и когато в него Невидимият става видим. Помните думите на Христос: „Който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан. 14:9 – бел. прев.) И св. ап. Павел говори за Христа като за истински образ – на гръцки думата е „икона” – за истинска икона на Отца.

Единствено заради това, че не във фантазията, не в играта на поетичното въображение, а в реалността на свещената история ние наистина видяхме Отца, незримия Отец – „Бога никой никога не е видял” (Иоан. 1:18) – в явения ни лик на Сина, лика на Иисус Христос, единствено заради това е възможна иконата, която наравно с другите особености на християнското богопочитание, несъществуващи в останалите религии, ни дава разбирането, че Божият замисъл – е замисъл за освещение, одухотворение и, страшно е да го кажем, обожение не само на нашето духовно и душевно естество, но и на веществения ни състав и изобщо на веществото, от което се създава иконата (дървената дъска и боите, които при древните икони били минерални – това също имало свое значение). Целият космос по някакъв начин се освещавал чрез сътворяването на иконата. Това се случва всеки път, когато в света се ражда още една икона и се открива още един прозорец от нашия видим свят към невидимия, който е станал видим.

Иконата, когато следва канона, православното предание, стои далеч от натурализма, от чувствеността, от светската суета. Тя не допуска в своята тишина суетата на света. Но иконата не допуска и презрението на езическите философи към материята заради това, че е материя. Ние отново и отново чуваме упреците на същите тези езически философи, повтаряни ту от иконоборците във Византия, ту от протестантите (старите направления на протестантизма и най-новите протестантски секти), ту от хора с неопределени религиозни предпочитания – че се ощетява християнската духовност с почитането на веществените икони. Онези, които разбират Божия замисъл за освещаване на материята, ще проумеят, че различието между духовното и недуховното е различие между тихата същественост на Божията воля и суетата на този век, а не разлика между нематериалното и материалното. Бесовете са нематериални, а светинята може да бъде веществена. Светите Дарове са веществени, плътта Христова е веществена. Онези, които разбират – ще видят, че в иконопочитанието е събран целият спектър от догмати на християнството за трансцендентността на Бога, за Неговата отвъдпределност и едновременно с това – за снизхождането Му към нас, за това, че „Словото стана плът и живя между нас” (Иоан. 1:14).

Иконата е забележителна с това, че тя е някак тиха и сдържана в сравнение със светската живопис. И в сравнение със светската живопис невнимателното око може да я намери за неподвижна. Но тя не прилича и на свещените геометрични и други подобни фигури на източната мистика. В иконата винаги присъства човешкият живот, но приведен в тишината на Бога. Като правило, в иконата винаги има леко, едва уловимо движение на очите, пръстите. Това не е просто присъствие на Бога, Бога на учените и философите – това е присъствие на живия Бог, Богът, Който ни разкри Себе Си във въплъщението, във въчовечаването. От тази гледна точка в православната традиция се изказват силни съмнения относно правото да изобразяваме на икона първата ипостас – Бог Отец, защото ние виждаме Отца чрез Сина. Всичко друго е фантазия.

Иконата е велика радост за православието и голям Божи дар специално за руската земя. Всички православни страни почитат иконите, но във византийската агиография не откриваме жития на свети иконописци, поне не известни такива. Обратното, историята на руската святост още от самото начало познава фигурата на преп. Алипий Печерски – иконописец. Това е един от най-ранните по време и един от най-почитаните от първия период на руската святост религиозни деятели. А в лицето на преп. Андрей Рубльов ние притежаваме убедително, много рядко съчетание на висша изява на святост и висша изява на национална художническа надареност.

Също така, днес си припомняме възстановяването на почитта към всички онези веществени светини, които ни укрепват духовно: като свети мощи и изобщо всякакъв род реликви, вещи, осветени с това, че са служили на светиите. На всички тези предмети, помагащи ни конкретно и осезателно да почувстваме присъствието на светостта, на днешния ден отдаваме особена почит.

Нека помолим Бога нашите сърца винаги да откликват живо на присъствието на веществените светини и да виждат в тях духовен Божи дар за човека, сътворен в пълнотата на своето естество – и духовно, и телесно. Амин.

Проповед в Първата неделя от Великия пост. Тържество на православието, произнесена в храма „Владимирска икона на Божията Майка” (Сретенски манастир), на 7 март 1993 г. | www.pravmir.ru

Превод: Радостина Ангелова