Другите

Кои са другите? Другите са тези около нас, околните, нашият ближен, най-близките; тези, с които живеем, с които общуваме, онези, които срещаме всеки ден, говорим с тях, имаме отношения с тях. Те са нашите ближни. За тях имаме заповедта “възлюби ближния си”. Не можем да казваме: “обичам целия свят!” Такава любов няма никаква стойност. Какво да я правиш тази любов? Всички обичаме онези, които са далеч и с нищо не ни безпокоят. Заповедта е да обичаме другите, когато са близо до нас, когато виждаме техните недостатъци, немощи. Тогава нашата любов има стойност.

Какво са другите за нас? Един френски атеист (Жан-Пол Сартр) казва: “Адът, това са другите”. Моят старец ми казваше: “Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог”. Кой е прав?

 

Една неделя в село в Пелопонес отслужили панихида и приготвили житото. След Светата Литургия го раздали и хората яли. Знаете ли колко човека починали? 15 души. Не един и двама, а 15! Не по погрешка. В житото имало отрова. Някой поставил отровата. Хората се разтревожили, вестниците писали за това, било направено разследване и в крайна сметка извършителят бил заловен – една парализирана жена. Изумени я попитали:

– Защо?

Имало съдебен процес. Съдът й наложил най-тежкото наказание. Тогава още съществувало смъртното наказание. Малко преди да бъде транспортирана в Атина, я затворили. Отишъл при нея свещеникът като баща, който го боли и иска да й помогне. Тя не го оставила дори да се доближи до нея, била като див звяр. И дума не искала да чуе. Той я посетил втори път, намерил я малко по-сломена; тя се съгласила да разговаря с него и избухнала:

– Направих грешка! Не беше хубаво! Не трябваше да отровя 15 човека, цялото село трябваше да отровя! Всички трябваше да убия! Защото бях парализирана и никой не идваше да ме посети! Умирах всеки ден и бях самичка! Имах нужда от някой и никой не дойде да ми каже една дума. Не 15, всички трябваше да ви отровя!

Била транспортирана в затвора в Атина. Свещеникът стоял близо до нея, за да й помогне, разговарял с нея, отново и отново. Е, хора сме всички, в часа на екзекуцията, когато щели да я екзекутират, жената се прекръстила и плачейки, казала – Боже мой, прости ми!, след което била извършена екзекуцията.

Изглежда атеистът има право. Нейният ад били другите. Така ли е?

В друго село в Гърция убили човек. Полицията заловила като заподозрян някой, който в онзи миг бил наблизо. Няма да ви кажа името му. Докато съставях тази беседа, дойдоха и ми разказаха тази история. Отвели човека в съда и съдът се произнесъл: Виновен! В затвора! Една, две, пет, десет години минали, а човекът все казвал: Не съм извършил убийството! Той обаче бил вярващ християнин и си казвал: Боже мой, това е Твоята воля! – и се успокоявал и утихвал. След 20 години умрял един човек от същото село, но преди да умре, извикал свещеника да се изповяда и му казал:

– Аз убих този човек! Еди-кой си несправедливо лежи в затвора!

Свещеникът му казал:

– Ако искаш да излезе от затвора, трябва сам да признаеш това пред прокурор и полиция. Понеже аз съм свещеник и изповедник и не мога да издам изповедта, не мога да кажа това, което ми казваш. Трябва ти да го кажеш!

За щастие умиращият успял навреме да си признае.

– Да, отче! Ще го направя!

Направил това пред прокурор и полиция и издъхнал. Съдът веднага постановил, че обвиненият в убийство е невинен и трябва да излезе от затвора. Какво било удивлението? Онзи не искал да излиза от затвора.

– Не! Тук намерих Бога. Тук помагам. Тук разговарям с другите за Бога и Неговата любов. Тук четем Светото Писание. Тук подкрепям моите братя. Не искам да изляза!

В крайна сметка отстъпил с условието да влиза в затвора и да остава колкото иска и когато иска да излиза. Един прокурор, който го познавал ми каза, че когато излязъл от затвора, неговите роднини отишли и му казали:

– Да убиеш децата на онзи, който те хвърли в затвора за 20 години!

Той отговорил:

– Добре!

Дал голям обяд, поканил всички и им простил, за да могат всички да живеят щастливо. Тогавашният митрополит на Етолия и Акаранания го ръкоположи за духовник и като такъв той постоянно обикаляше селата с епитрахил в ръка, изповядваше хората и доведе мнозина до спасение.

Изглежда моят старец има право. Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог. И въпросът се обръща. Да не би ние да сме адът за другите? Да не би ние да правим живота на другия ад и след това и да живеем в същия ад? Има много болни хора, които се чувстват загърбени, но те не тровят другите. Изглежда философът не си е помислил това, но ние го мислим. Винаги ли другите са ни виновни? Ние за нищо ли не сме виновни? От другите искаме да са точни. Ние колко сме точни? Следователно какво трябва да правим, за да започне нашият раят отсега и да не превръщаме живота на другия в ад?

„Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила". Тази е първа заповед. Втора, подобна ней, е: "възлюби ближния си като себе си" (Марк 12:30-31).

Обърнахте ли внимание? Това е първата, а втората е подобна на нея, т.е. не е по-нисша, а подобна – да възлюбиш ближния си; тя е равносилна на първата. Христос не дава предимство на първата заповед, а и двете са еднакво важни. Затова св. Йоан Богослов в своето Първо Послание казва – ако някой каже, че обича Бога, а мрази брата си, е лъжец.

Да възлюбиш брата си е основата, за да можеш да възлюбиш Бога. Не можем да обичаме Бога, бидейки безразлични към другите. Другият, нашият брат, нашият ближен, е Бог, Когото не виждаме.

След като Христос бил разпнат на Кръста, всички ученици се пръснали, обхванати от паника и се скрили. Полицията ги търсела. Те изчезнали. Двама от тях отишли в едно село. Мнозина знаят този случай. Развълнувани и учудени, те разговаряли как е възможно нещата да станат по този начин. Те, които вярвали, че Христос ще стане началник на Израил, тъй като показал Своята сила чрез чудесата, Го видели убит и погребан. Към тях се приближил Някой, Който вървял в същата посока и ги попитал: “Защо сте такива?”, а те отговорили: “По тази и тази причина”. Той им казал:

– Добре, не знаете ли, че така е трябвало да стане? Не пише ли в светото Писание, че точно така трябва да стане?

Той им обяснявал с места от Писанието, че Христос трябвало да бъде заловен и убит именно по този начин. Те се радвали, че Го слушали. Когато стигнали до селото си, Той показал, че иска да продължи, но те Го спрели и принудили да остане с тях. Той останал. Сложили трапеза, Той взел хляба, преломил го – и в този момент техните очи се отворили и видели, че това бил Христос.

Не Го разпознали в началото. Той бил в друг образ (Марк 16:12). Защо учениците не Го разпознали? Години наред живеели заедно. Преди три дни само се били разделили. Защо не Го разпознали?

На Света Гора в храма Протатос има една странна и необичайна икона на Христос, която не прилича на тези, които познаваме. Надписът над нея гласи “Господ в друг образ”. Там Той е с друг лик. С друго лице. Защо? Защо учениците не Го разпознали след Възкресението? Хората, които яли с Него, плакали с Него, които се молели заедно с Него? Защо бил в друг образ?

Сам Христос обяснява причината. Сам Господ дава отговора. Четете тази книга – Новия Завет; тя не е толкова голяма. Научете я наизуст. Ще получите отговор на всички ваши недоумения и проблеми. Защо бил в друг образ? В 25-та глава от Евангелието от Матея Господ говори за Страшния Съд след Своето Второ Пришествие, където ще каже: “Вие – за рая, вие – за ада”.

На тези, които ще отидат в рая: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 34:40)

А на другите ще каже: “Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте”.

Тогава и те ще Му отговорят и кажат: “Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?” А Той ще им отговори: “Истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен" (Мат. 25:41-46)

Ето защо моят старец ми казваше: “Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог” – за да се научим да разпознаваме Бога, т.е. Христос във всеки човек. Затова и св. Антоний Велики казва: “От нашия ближен е животът и смъртта”, т.е. от твоя ближен зависи твоят живот и смърт. Спечелил си брата си? Христос си спечелил – се казва. Съгрешил си срещу брата си? Срещу Христос си съгрешил. Ето защо Христос се явява в друг образ – за да се научим да виждаме Самия Христос във всеки. Не се спасяваме сами. Християнството е семейство. Никой не се спасява сам.

В Америка станало наводнение. Нивото на водата се покачило. Къщите се наводнили. Отишли да вземат един проповедник, но той казал: “Бог, в Който вярвам, обичам и проповядвам, ще ме спаси!” Лодката си тръгнала, водата се покачила. Той се качил на покрива на къщата. Отишла втора лодка. “Бог, в Който вярвам, ще ме спаси!” Водата се покачила още повече и покрила покрива на къщата. Той се покачил на едно дърво. Дошла и трета лодка. “Бог, в Който вярвам, ще ме спаси. Бог, в Който вярвам, е силен”. Тръгнала си и третата лодка. Водата стигнала до върха и покрила дървото; той започнал да се дави и вика: “Боже мой, къде си?” – и чул глас: “Цели три лодки ти изпратих!”

Така ще се спасим. Единият с другия. Единият чрез другия. Едно тяло сме ние многото – казва св. ап. Павел. Всички сме едно тяло, не сме сами.

Има един много известен и велик английски поет Джон Дън, живял през 17 век, който казва нещо много хубаво. Сигурно сте чували тази мисъл:

“Никой не е остров сам за себе си. Всеки е част от континента, дял от цялото. Ако морето залее малко късче земя, Европа вече не ще да е същата. Също както ако залее цял полуостров. Също както ако залее домa ти или дома на твоя приятел. Смъртта на всеки човек убива и малко от мен, защото аз съм част от човечеството. Затова не питай: “За кого бие камбаната. Тя бие за теб”.

Внимавайте! Нашата вяра е монотеистична; ние вярваме в Един Бог. В един бог вярват и мюсюлманите, и евреите. Но не е едно и също. Нашият Един Бог не е като бога на мюсюлманите и евреите. Нашият Един Бог е Света Троица – обща същност, но три Лица, обединени от връзка на любов. Връзката на любов, която имат, е общение между личности. Този е нашият Бог.

И друг път съм разказвал за един случай с папа Ефрем Катунакиотис – голям подвижник, който почина преди няколко години. “Бях – казваше той – в благодатно състояние, бях щастлив”. Той се наслаждавал на това, което Божията благодат дава на такива хора. Докато бил в това благодатно състояние, се почукало на вратата.

– Ела, папа Ефрем! Време е да приготвим яденето!

“И си помислих – казва – как ще оставя сега небесните неща заради земните? Ще оставя духовната храна заради материалната? Ще ходя сега да готвя ядене за другите да ядат?”
На часа изгубил Божията благодат и били нужни месеци плач, докато я придобие отново. Загубил си брата си? Загубил си Бога си!

Всичко, което правим, трябва така да го правим, че да не съблазним ближния, казва св. Йоан Златоуст. А апостолът казва: Плачете с тези, които плачат и се радвайте с тези, които се радват.

А в Патерика се разказва как крадци отишли да ограбят авва Макарий в пустинята. Той отсъствал, но се върнал, видял как грабят килията му и казал:

– Нека ви помогна!

…И също се втурнал да товари. Натоварили животните, благодарили му и си тръгнали.

Обвинили друг авва в убийство, но той не казал: лъжци сте! Клеветите ме! Говорите лъжи! – а се съгласил. Обвинили авва Агатон, че е блудник, а той се съгласил; не ги хулел, защото тези святи хора били научили, че трябва да мразим греха, а не грешника.

Всички сме грешни. Ако трябваше да мразим всеки грешник, първо би трябвало себе си да намразим. Не съществува безгрешен човек. Единственият Безгрешен, Който някога се е появил в света, е Христос. Всички други сме грешни. Грешим и с очите си – с това, което гледаме, и с уши – с това, което слушаме, и с мислите – с това, което мислим. Всички сме грешни. Всички имаме падения. Колко хубаво се пее в Опелото: “Образ съм на Твоята неизречена слава, макар и да нося язвите на падението”. И най-големият убиец, и най-големият престъпник, е образ на Божията слава въпреки ударите, които получава от дявола, въпреки ударите от битките. Твой образ съм, Боже мой, въпреки ударите и раните, които имам.

Когато някой се е отнесъл зле с нас, никога не трябва да казваме: сега той показа какъв е в действителност! Сега разкри истинското си “аз”! Не! Той се намери в момент на безсилие и затова се отнесе така. Оказа се в момент на падение; победи го дяволът, някоя страст и затова говори така лошо и постъпи така лошо. Твоят приятел, брат, съпруг, ближен не е такъв. Един грозен момент не зачерква един цял живот. Ще дойде час, когато и ние ще се окажем в състояние на падение и ще се отнесем зле с другия. И както искаме да постъпват с нас, така и ние да постъпваме с другите. Както искаме другите да бъдат снизходителни към нас, такива да бъдем и ние към тях.

Какво казва Божието слово? „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях (Лук. 6:31), а не “Обичам този, който ме обича!” Не: “Обичам добрите!” Та кой е добър? Какво ще рече добър? Кога, впрочем, си добър?

Друг случай. Качвах се от брега към скита (Неа Скити, Света Гора) нагоре заедно с един благ старец.

– Бре, отче Трифоне – му казах – този митничар в Дафни е добър, много добър!

Той се обърна и ми каза:

– И змията, ако не я настъпиш, е добра!

Какво ще рече “добър”, “добър съм”? Когато никой не ни безпокои, сме добри. Въпросът е колко сме добри, когато ни настъпят. Когато другият ни обезпокои. Затова няма никаква стойност да обичаш далечните. Това нищо не ти струва.

Наш първообраз трябва да бъде любовта, която Христос ни е открил. Има много видове любов. Какво означава любовта? Нима това – да обичаш някой, който те ласкае и ти прави добро? Нима да обичаш някой, когато имаш някакъв недостатък и той не ти го показва и ти не го поправяш и си вредиш по този начин? Любовта, с която ще обичаме другите, ще бъде любовта, която Христос ни е показал. Любов заедно със смирение. Христос не е казал, че е само любов, а: “Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце”. Любовта е тази, която жертва нещо от себе си за другия, за ближния. Защото съществува и любов от дявола, която жертва ближния.

И Хитлер е обичал; не е ли имало хора, които е обичал? Не е ли имал жена, която е обичал? А други правил на сапун. И Ал Капоне в Америка имал своите гангстерчета, които е обичал, а другите убивал. Такава любов няма стойност. Това е любов от дявола. Няма никакъв смисъл и стойност (постоянно) да казвате „Любов, та любов!” и хората да говорят за любовта.

Любовта е любимата дреха на дявола. Дяволът идва преоблечен като любов. Трябва да обичаме, трябва да имаш любов. Коя любов? На Хитлер? Коя? Обичам те, когато ми даваш? Коя любов? Тази, която иска отплата? Обичам го, възлюбих го, въпреки че не го обичах – и видя ли как се отнесе с мене, тоест да обичаш и да чакаш отплата? Търсиш заплащане за любовта си? Това не е ли любовта на блудниците? Така ли ще обичаме? Със заплата? Сякаш сме блудници? Това е любовта от дявола.

Ние се стремим да познаем и да живеем Христовата любов, а Христовата любов е любов, която има смирение, защото много страсти се маскират като любов. Трябва да внимаваме как показваме своята любов към другите. Ще се погрижим да обичаме другите и да не ги обиждаме, показвайки своята любов. Ще внимаваме как съветваме другите от любов. Да, от любов съветваш другия, но правиш ли го по добър начин? Или казваш на другия: слушай ме, когато ти говоря! Имам опит, знам какво говоря, минал съм през това, трябва да ме чуеш! И мислейки, че обичаш другия, ти го унижаваш, принизяваш, съветваш го, а сякаш с поведението си, а не с думите, му казваш: ти, детенцето ми, си глупак! Прост си и не можеш да разбереш това, което аз умният мога да разбера! Чуй кое е правилното! То е това, то е онова! И мислиш, че показваш любов. Помагаш ли на другия по този начин? Или го нараняваш и обиждаш? Затова трябва да бъдем внимателни. Нека не маскираме нашите страсти като добродетели.

Един човек на Света Гора ми разказа:

– Един ден дойде синът ми и ми каза: Татко, еди-кой си има голяма нужда, беден е, има и деца. Искам да му дам някаква голяма сума.

И старецът му каза:

– Не, детето ми, няма да отидеш да му ги дадеш, а ще отидеш при свещеника в енорията и ще му кажеш: еди-кой си е в нужда, дай му тези пари! И свещеникът ще отиде да ги даде. Така че, когато другият утре-вдругиден те види, да не те гледа и да се срамува, че си се смилил над него и да се чувства като просяк; да не те гледа и да се чувства задължен.

Ето коя е Христовата любов. Не тази, която търси отплата. Дай ги на свещеника и той ще ги даде. Трябва да бъдем внимателни.

Старец Порфирий казва: искате ли да спасите децата си? Станете свети. Много е просто. Но понеже е трудно, предпочитаме да осветим нашите деца вместо себе си. Направи това, направи онова! Направи едно, направи друго; защо не ме слушаш? Думите са въздух.

Знаете ли колко пъти не вършим това, което говорим? И резултатът е, че нашите съвети се превръщат в рани за децата ни.

Бях в Германия в една вилна зона с един човек. Наоколо имаше зеленина, с голям път извън селото. Тръгнахме да пресичаме пътя и да отидем в селото. Изведнъж германецът ме спря с ръка. Ужасих се, върнах се назад, гледам наляво, надясно – няма никакъв автомобил. Нито от едната, нито от другата страна. Гледам германеца как учуден ми сочи с пръст светофара отсреща – светеше червено. Гледам светофара, гледам него и му казвам:

– Ама ти шегуваш ли се? Когато е червено, не пресичаме, за да не ни блъсне автомобил, но сега 5 км отляво и 5 км отдясно няма кола, значи можем да минем на червено! – сякаш човекът не знае и чакаше на мене да го просветля.

Той се обърна и ми каза:

– Аз знам това. 6-годишното дете обаче, което ще ме види да минавам на червено, няма да помисли както мене и ще мине на червено и колата ще го блъсне.

Ето как учим другите. Ето как съветваме другите и децата си и всеки друг с нашия пример. Това е любовта към другия.

А ако другият е някой опасен мой враг? И не е наш брат? Защото съществуват и онези, които св. ап. Павел нарича „лъжебратя”; апостолът говори за опасност сред лъжебратята.

Старец Паисий казваше: не всички ги води на Света Гора Света Богородица, мнозина ги води и дяволът. И ние не казваме ли: “Боже мой, опази ме от приятелите, защото с неприятелите мога и сам да се справя”? Тогава какво става с лъжебратята? Внимавайте! Тогава ще се браним, ще се изправим, ще отстояваме нашата позиция и достойнство и ще поставим другия на мястото му. И това не означава, че нямаме любов.

В Евангелието се разказва как Христос пострадал от ударите, подигравките и наред с всичко това един войник отишъл и Го ударил по лицето. Какво направил Христос? Какво казал? “Ако някой те удари по едната страна, обърни и другата”? Обърнал ли е и другата? Не. Защо? Тоест, иска неща, които и Той не може да направи? Защо не е обърнал и другата страна? Какво е направил? Той се обърнал и казал на войника:

– Ако казах нещо лошо, свидетелствай за него, в противен случай защо Ме удряш?

Какво означава това? Че е нямал смирение? Че Го е заболяло от плесницата и възнегодувал, и се разгневил? Шегуваме ли се? От плесницата ли го е заболяло? Нима Той не прие Кръста? Една плесница ли няма да понесе? Гвоздеите на Кръста прие. Не, Той иска да ни покаже именно това – че в определени случаи ще отстъпим, а в други ще стоим изправени и ще поставим другия на мястото му, защото е опасен за нас.
Св. Нектарий Егински трябвало принудително да се оттегли от Александрийската Патриаршия. Какво направил? Събрал си багажа и си тръгнал? Не! Той протестирал, поискал да му изплатят заплатите, които му били задържали и не му били платили. Защо? Бил е сребролюбив? Горд? Че той чистил тоалетните в семинарията в Ризарион. И всички знаели неговата пословична бедност. Но той постъпил така именно за да ни покаже как да се научим да се борим.

Едно е да си смирен, друго да си лигльо. И не ми казвайте за св. Макарий, когото споменах по-преди. Да, добре е постъпил. Не ми казвайте за авва Агатон, за когото споменах по-преди, когато го обвинявали, че е блудник и той се съгласявал. Да, добре е постъпил. Но внимавайте, те не били женени, нямали жена и деца – и св. Агатон е бил сам и св. Макарий нямал семейство. Главата на семейството, свещеникът, учителят няма да се съгласи. Ще се защитят и ще поставят другия на мястото му. Тогава, казва Писанието този, който е кротък и смирен, ще стане войн. Понякога ще отстъпваме, понякога не.

Как да придобием тази разсъдливост, тази Христова любов, която ще ни помогне да се отнасяме правилно? Как? В Христовата Църква, никъде другаде. В Христос, никъде другаде! “Без Мене нищо не можете да вършите”, казва Господ. “Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Римл. 4:13), казва св. ап. Павел. Само чрез Тайнствата на Църквата ще придобием правилно знание, за да знаем как да се отнасяме във всеки един случай. Само чрез Тайнствата на Църквата – Изповед и св. Причастие, водейки църковен живот – с Брака, с Кръщението – ще придобием Божията благодат, която ще ни помогне да разберем как трябва да се отнасяме към даден човек, как да покажем любовта си към всеки.

Нека четем св. Писание, нека четем Новия Завет. Имаме време за хиляди неща, а нямаме време за тази малка книжка. Нямаме оправдания. Какво ли не четем? Нека четем това, което ще ни донесе вярно знание, което ще ни помогне да живеем.

За съжаление много често дяволът и неговите демони днес съумяват да направят така, че хората да нямат време за четене. Добре, нямате време да четете. Ще ходите на църква, дори да гледате на това в началото като на забава, в Църквата ще слушате и ще научите Св. Писание – в службите, на Вечернята, Утренята, Повечерието, Молебните канони. По-голямата част от тях се състои от части от Светото Писание. Животът на светиите е самото Свето Писание. Светците са Божието слово такова, каквото е достигнало до днес. Ще слушате беседи; сега как слушате това, което казвам? Понеже сте тук, понеже сте поискали да бъдете тук.

Ще подражаваме на Христос. Христос не е чел само Писанието, а е ходил и в Храма. Няма да се отдалечаваме от нашите енории. Внимавайте в това. Ще ходите по манастири, ще ходите по поклоннически места, ще се молите, ще разговаряте, ще извличате духовна полза, но във вашите енории ще живеете. Ще подкрепяте вашите енории, ще помагате на вашите свещеници и епископи. Не очаквайте от тях да направят всичко; и те са човеци, свещениците имат семейства, както вие имате, имат притеснения, проблеми и трагедии, както и вие. И свещениците, и епископите ви, и митрополитите ви се нуждаят от помощ. Ще подкрепяте вашите енории, няма да се отдалечавате от тях, от вашите духовни наставници. Ще се спасим и осветим там, където Бог е поставил всеки един от нас. Единият близо до другия, в енорията, в семейството, в обществото, в монашеството, всеки където е поставен. Няма място без изкушение.

Един монах не издържал на изкушението. Вдигнал се да тръгва, облякъл се, обул се и видял до него някой друг да си обува обувките. Той се изненадал.

– Кой си ти?
– Аз съм този, който те изкарва оттук. Където и да отидеш, и аз ще дойда.

Къде ще отидем и дяволът няма да го има? Пословицата казва – морето навсякъде е солено.

Не търсете свети места. Йов се осветил върху бунището. Лот – посред Содом и Гомор, а Адам съгрешил насред рая. Не те спасява мястото, а начинът. И начинът, който ни спасява, е начинът, по който е живял Христос. Бъдете мои подражатели, казва св. ап. Павел, както и аз на Христос. Така ще помогнете и на другите. “Гледайте как съм аз”, ще казвате на вашите деца, “и такива да станете”. От полза ли ви е да го кажете? Ето къде е проблемът.

Нашият проблем сме самите ние. Думите са въздух. Помните ли уроците, които вашият учител ви е преподавал? Не. Учителя си обаче помните. Това е проповедта. Това е ползата, която принасяме на другите. Не е проява на егоизъм човек да се занимава със себе си, когато го прави, знаейки, че ще помогне и на другите. В Църквата ще се спасите, в Църквата ще станете истински, в Църквата ще се осветите.

Веднъж някой си почукал на вратата на Колокотронис (Теодор Колокотронис – гръцки пълководец от периода на национално-освободителното въстание 1821-29 г., бел. прев.). Той се изненадал, хукнал, отворил и видял как един обхванат от паника човек му казал:

– Помогни ми, спаси ме! Загивам! Полицията ме преследва, ще ме хванат! Ще ме убият!

Колокотронис му отворил вратата и се огледал къде да го скрие:

– Какво си направил?
– Убих еди-кой си! И мен ще убият, ако ме хванат!

Той бил убил брата на Колокотронис, който след това го скрил. И когато полицаите стигнали там, търсейки го, той ги насочил другаде и така го спасил. Къде е учил Колокотронис? Колко книги е чел и колко CD-та е слушал?

Един отец искал да оправи килията си и изкарал много хубава и чиста пръст, но не знаел къде да я хвърли. Не искал да отиде напразно, затова я натоварил на една количка и – понеже имало склон – я изхвърлил в градината на съседа си. Направил много такива курсове с количката. Друг монах научил за това и започнал да му крещи:

– Не те ли е срам? Експлоатираш своя съсед? Намери го, че е простодушен и сега хвърляш целия боклук, която си изкарал, в неговата градина? Жалко за теб! Ти монах ли си?

Отецът ми разказваше: Направи ме на парцал! Слушали и миряни, които му направили знак да му отговоря. А аз се притесних, защото това, което изхвърлих, не беше боклук, а хубава пръст.

Изглежда другият отец видял някаква друга купчина, където имало камъни и помислил, че именно нея е изхвърлил старецът, който ми разказваше случката.

В онзи час отецът се питал какво да прави. Казал на своя послушник:

– Хайде, отиваме да съберем пръстта обратно!

Ама как да я съберат, след като трябвало да я качват нагоре по склона? Как да я съберат, след като било валяло дъжд и тя се била превърнала в кал? Едно е да сваляш надолу пръст с количка, друго е да качваш кал нагоре. “Бях като натровен”, казваше отецът. Тогава неговият послушник се обърнал и му казал:

– Геронда, не е виновен братът! Дяволът го е подбудил. Изкушението го е победило. Това е безсилие на брата.
– Престани! Да обвиняваме за всичко дявола ли? Ние за нищо ли не сме виновни?
– Не, геронда, нека да постим – Бог да го просветли, за да разбере, че има грешка. Да постим за този отец!
– Той да пости, пълничък е, да свали някой килограм! – му казал старецът.

И с удивление констатирам, че това, т.е. заповедта да постим за този, който ни мрази, който ни клевети, е една от най-древните заповеди, които някога са били дадени на Църквата. Включена е в “Учението на Дванайсетте апостоли” – една от най-древните творби, които християнството има. Постете за вашите врагове (1:3).

Този послушник дали бил чел някога тази книга? Дори не знаел, че съществува. Тези хора не са чели богословски съчинения. Те не са чели и слушали, а са живеели в Църквата. Животът на Църквата ти дава правилния начин на мислене. Дава ти Христовата мисъл и мислиш с мъдростта на Христос, с мъдростта, която трябва да има християнинът, истинският мъдрец.

Някой казва: мъдър е този, който, виждайки една семе, едно яйце и едно разглезено дете, вижда дъб, орел и светец. Не това, което са, а това, което са призвани да станат. Този е християнин; той гледа с очите на любовта, която толкова хубаво описва св. ап. Павел в познатия химн по уникален и неповторим начин. “Да говоря всички езици човешки…” Всички го знаете. “Ако любов нямам, нищо не съм”.

В Синаксара се споменава един разтърсващ случай с двама много близки приятели – Никифор и Саприкий. Саприкий бил свещеник. И двамата били християни. В един момент се скарали и свещеникът Саприкий намразил Никифор и дори не искал да го види. Никифор се мъчил пак да станат приятели, но другият – нищо. Това станало по време на гоненията. Заловили Саприкий, който претърпял всички мъчения и трябвало да го екзекутират. Той претърпял всякакви мъчения заради Христовата любов. Клетият Никифор, който бил млад, бързал да се опростят:

– Прости ми, човече Божий! Аз съм виновен! Прости ми!

А онзи дори не искал да го погледне.

– Прости ми, сега, когато ще отидеш да срещнеш Христос!

Свещеникът пак не искал да го погледне. Палачът вдигнал меча, а Саприкий се обърнал и казал:

– Защо искаш да ме убиеш?
– Защото не се отричаш от лъжливия Бог Христос, в Когото вярваш, и не искаш да принесеш жертва на нашите божества!
– Ще принеса жертва! – отвърнал той.

И принесъл жертва на езическите божества. А Никифор крещял:

– Не прави това, човече Божий! Как досега издържа!

Дотогава издържал, защото имал Божията благодат. Виждайки неговото коравосърдечие, тъй като не прощавал на Никифор, Бог отнел Своята благодат и той се отрекъл от Христос.
Нима св. ап. Петър не си изпатил същото? „…И ще умра за Теб”, и ако се наложи, заедно с Тебе ще умра! – той казал това, когато имал Божията, Христовата благодат – и три пъти се отрекъл от Него, когато Христос отнел благодатта Си.

…И оставили Саприкий да живее, а обезглавили Никифор, чиято памет се чества на 9 февруари.

Коя е любовта на Христос? “И ако тялото си предам да бъде изгорено, но любов нямам, всичко е напразно”. Каквито и чудеса да правим, нямаме ли любов, нищо не сме!

Коя е Христовата любов?

През годините когато се извършвала революцията в Русия, комунистите се вдигнали срещу монархистите и имало гражданска война. Едните настъпвали, другите отстъпвали. Един малък град, който бил под владение на императорските войски, накрая паднал в ръцете на Червената армия. Една жена с две деца – на 4 и 5 години – се оказала в голяма опасност, защото мъжът й бил в противниковия лагер. Тя се скрила в една изоставена къща с надеждата, че в даден момент ще успее да избегне. Една вечер една млада жена – Наталия, приблизително на същата възраст като майката, на около 20 години, почукала на вратата и я попитала дали е тази и тази. Когато майката отвърнала, че е тя, Наталия я известила, че са я открили и че в същата нощ било решено да я екзекутират, защото мъжът й бил на страна на противниците. Младата жена добавила:

– Трябва незабавно да тръгнеш!

Майката погледнала децата и казала:

– Как мога да избягам?

Наталия, която дотогава била просто една непозната, станала в онзи миг ближният от Евангелието. Тя се обърнала към майката и й казала:

– Можеш. Можеш да избягаш. Аз ще остана тук и ще кажа твоето име, когато дойдат да заловят теб.
– Ама ще те застрелят! – казала майката.
– Да! Но аз нямам деца!

И останала в къщата, докато майката с децата избягали. Можем да си представим какво станало след това, можем да видим как нощта пада и онази къща се обвива в мрак, меланхолия, студ и влага. Можем да видим как една жена очаква своята смърт и да си припомним Христос в Гетсиманската градина. Можем да си представим как Наталия се моли да я отмине тази чаша и как среща, както и Христос, Божието мълчание. Можем да си представим как премисля онези, които навярно биха могли да я подкрепят, но те били далеч. Учениците на Христос заспали. Наталия също не могла да се обърне към никого. Можем да си представим, че много пъти се е помолила поне нейната жертва да не се окаже напразна. Вероятно много пъти се е запитала какво би станало с майката и нейните деца, когато тя ще умре – и нямало отговор. Нямало друг отговор, освен Христовите думи: “Никой няма по-голяма любов от тази да положи душата си за ближния”. От любовта, заради която човек се жертва за своя приятел. Вероятно много пъти си е помислила, че за миг може да се окаже на сигурно място. Трябвало само да отвори вратата и от момента, в който щяла да се намери на пътя, тя вече не би била онази жена, а отново би била себе си. Било достатъчно да се отрече от фалшивата си идентичност, но Наталия предпочела да бъде застреляна и да умре. Майката и децата се спасили.

"Тези три остават", казва св. ап. Павел – "вяра, надежда, любов". Когато дойде час да застанем пред Христос, пред Бога, всичко ще изчезне. Вярата няма да има стойност; тя има стойност тук, но когато се окажем пред Него, в какво да вярваме? Вече ще Го виждаме. Надеждата няма стойност; голяма добродетел е, но когато се окажем пред Бога, на какво да се надяваме? Вече Го имаме. Любовта обаче ще пребъде во веки веков. “Затова по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13).

Когато Христос живял на земята, имало и други начини за смъртно наказание. Защо приел именно Разпятие? За да останат ръцете Му прободени от гвоздеите завинаги в отворена прегръдка. Нека и ние бъдем такива за другите! Молете се.

Превод от гръцки: Константин Константинов