Кои са бедните духом (ІI част)

Първа част >>>

След като провъзгласяването на Блаженствата възвестява пришествието на новия еон¹¹, – в най-тясна връзка с това – в Проповедта на Планината следват разсъжденията за закона.

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (Мат. 5:17-18).

 

В християнската история често на тези думи са се позовавали ересиарсите, за да докажат необходимостта от спазването на старозаветния закон. В действителност точно тези думи в контекста на Проповедта на Планината слагат край на „еона на закона”. Да, „не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17). Но изпълненото, т.е. напълненото е пълнота, „понеже завършък на закона е Христос” (Рим. 10:4). „Докле премине небето и земята, ни една йота…” (Мат. 5:18). Но работата е там, че „небето” и „земята” преминаха в момента, в който „Словото стана плът”. Вече не съществува тяхната старозаветна противопоставеност. След Въплъщението на Небесния Цар „земята”, материалното, „плътското” вече не са преграда към Богообщението: „ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, … защото предишното се мина” (Откр. 21:3-4).

„Съвременните проучвания подчертават едно очевидно обстоятелство в синоптическите Евангелия и особено в Евангелието от Марка, което обстоятелство ХІХ век упорито отказва да забележи, а именно: целия смисъл на Своето Въплъщение Христос вижда в битката с дявола, целяща изгонването му от света”¹². В еврейското съзнание на границата между двата Завета земята е владение на дявола, тя се управлява от княза на тоя свят. Но – „сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън” (Ин. 12:31). И затова частта на Божиите верни е не само Царството Небесно, но кротките могат да наследят и земята.

„Старото премина” – дойде друго време, друг еон, когато Бог обитава с нас. Естествено е, че законът на предишния еон, на разделения живот на Бога и хората („съществува Бог и съществуват хора” – така Карл Барт описва старозаветното положение) преминава заедно с предишното противопоставяне на небето и земята.

После Христос дава новия закон. И за да разкрие на слушателите необходимостта и навременността на новия закон, Той преди това, в проповедта на Блаженствата, им възвестява края на ерата на закона. Не само апостол Павел, но всеки юдеин на онова време може да каже, че „законът беше за нас възпитател¹³ в Христа” (Гал. 3:24). Всъщност, предчувствието на временността и преходността на закона, на неговото служебно положение е пропило в целия Стар Завет – защото той е в сила само преди идването на Христос. Въпросът, който разделя апостол Павел от неговите учители – фарисеите, както и всички християни – от юдеите, се отнася единствено до това, кой всъщност е Христос: Иисус от Назарет или Някой, който още не е дошъл.

Като отменя Моисеевия закон и дава на негово място Свой закон, Иисус още веднъж загатва за Своята тайна пред слушателите. Когато Спасителят твърди: „Аз пък ви казвам” – първият въпрос, който се ражда у слушателите, е въпросът за Него Самия: кой е Този, който ги поучава като Някой, който има власт? (Мат. 7:29)

Както и при разглеждането на заповедите на Блаженствата, тук отново виждаме, че макар и прикрито, главен предмет и на тази част от Проповедта на Планината е тайната на Богочовешката Личност на Иисус.

„Много има високи и славни, ала тайните се откриват на смирени” (Сир. 3:19). Тайните, които се откриват на смирени, се свеждат до една единствена тайна при апостол Павел: „тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас” (Кол. 1:27). Най-важната „тайна” на християнството е Христос във вас. И излиза, че в Проповедта на Планината Христос говори на „неуките хора” за „най-тайното” и най-важното нещо в християнството.

И тази тайна вече не е нещо, а Някой. Като жива тайна тя може само сама да се открие и се разкрива само на онези, които с примряло сърце, с напрежение и дори до предела на всички сили гладуват и жадуват за Правда.

А после същността се явява сама,
но само когато сама го поиска…
(А. Галич)

И в това е цялото своеобразие на религиозното познание. Като жив диалог то е непредсказуемо и не може да се планира. Тук познаваемото не може да бъде обект на манипулациите на експериментатора. Обектът на познанието не е подвластен на познаващия. Напротив, очакваната Истина идва сама само при онези, които предварително са готови да й се предадат. Само ако при първия си допир с Нея човек предварително каже в сърцето си: „О, ако това излезе истина, аз ще Ти служа, Ти само отвари моето сърце за Себе Си” – само тогава той ще чуе отговора.

Тук се връщаме при онова, с което започнахме: как трябва да четем Евангелието, как трябва да слушаме Словото Божие. Сега можем да кажем: Истината ще познаят само онези, които са готови да й се отдадат, за да й служат, само бедните духом. Благата Вест могат да разберат само онези, които виждат в Евангелието Живото Слово, а не мъртъв текст, който може да се обработи съгласно с нечий вкус. Да познаеш тайната на Христос означава да му позволиш да действа в теб. И затова вярата е именно дело. Нещо повече, оказва се, че тя е единствено възможното и единствено необходимото дело. „Какво да правим, за да извършваме делата Божии? …делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил” (Ин. 6:28-29). Приемането от библейските автори на вярата като дело, като активно движение (а не като пасивно съгласие) ясно личи от съпоставката на два апостолски текста. „Нали с дела се оправда Авраам, нашият отец, като положи върху жертвеника сина си Исаака? Също тъй нали с дела се оправда и блудницата Раав, като прие съгледвачите…?” – пита апостол Иаков (Иак. 2:21, 25). А апостол Павел, като привежда същите тези примери от Свещената история, говори не за делата, а за вярата: „С вяра Авраам, бидейки изкушаван, принесе в жертва Исаака… С вяра блудницата Раав не загина заедно с неверниците, като прие благосклонно съгледвачите” (Евр. 11:17, 31).

Бедният в библейската традиция е човек на активното действие, неговата вяра е сходна с воинската вярност, нищетата му е близка до воинския аскетизъм. Точно в този контекст говори за бедността и християнският апологет от ІІ век Минуций Феликс: „Това, че обикновено ни смятат за бедни (paupers), не е позор за нас, а слава. Както разкошът разслабва душата, така бедността я укрепява. И беден ли е онзи, който не изпитва нужда и не се лакоми за чуждото, който богатее в Бога? … Ние притежаваме всичко, ако не ни измъчва алчност”¹⁴. Християнинът се уподобява на странник, чийто път е облекчен от отсъствието на товар (36,6); страданията на християните „не са наказание, но са изпитание на войн, школа на смелост” (36,8). „Каква прекрасна гледка за Бога е християнинът (…), който се присмива на зловещата смърт; който утвърждава свободата си пред лицето на царе и правителства; който се страхува само от Бога, Комуто принадлежи” (37,1).

Но като цяло библейският смисъл на израза „бедните духом” се губи с излизането на Евангелието отвъд пределите на юдейските среди. Акцентите се оказват разменени и тълкувателите заместват „анавим” със „смирените”. А смирението в късната аскетическа литература представлява преди всичко размисъл за моето положение пред Бога, който размисъл се свързва с преживяване на моето недостойнство: аз не притежавам нищо, аз не заслужавам нищо, аз не съм способен на нищо, аз не съм достоен за призванието на християнин. При цялата духовна и психологическа правдивост на това разбиране, трябва да отбележим, че духовната нищета в Библията е ориентирана по друг начин и е лишена от благочестивия егоцентризъм. В Библията да бъдеш смирен означава не толкова да мислиш низко за себе си, колкото – да размисляш достойно за Бога; означава да можеш да не смесваш Вечносъществуващия със всякакви идоли и да избираш единствено възможния път за служение на Него. Това означава да се нуждаеш само от Бога, да очакваш от Него не съд за своите недостойнства, а спасение от немощите и от гибел. Това означава, не да превръщаш Всевишния в слуга на своите частни и земни интереси (национални, държавни, семейни и т.н.), а да бъдеш готов да оставиш дори най-скъпото по човешки погледнато, ако Божият път те води нататък. Главното в смирението и в бедността на старозаветния праведник е вопълът към Бога: „открий ми Твоята воля и ми дай сили да я изпълня”. Главната грижа на смирения и послушния е активното съгласуване на своята воля с Божията воля. „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Това е най-важната тайна на християнството. И ако искаме да говорим за „новия морал” на Проповедта на Планината, то този морал изцяло ще произтича само от тази тайна. Моралът, за който се говори в Проповедта на Планината, е наистина нов и уникалността му е много по-дълбока от замяната на един ред заповеди с друг.

В Закона заповедите са предимно външни. Те предписват „прави” или „не прави”. Той е в същинския смисъл закон, който регламентира външните, социално значими постъпки на човека. Но Христос говори не за делата, а за по-дълбинно първично ниво. Той се обръща не към това, което човек прави, а към това, което е той. Оттук произлиза грижата за чистотата дори на тайните помисли (Мат. 5:28) на сърцето (Мат. 5:8), за цялостната чистота на човека (Мат. 5:29-30).

Вместо старозаветното „прави” Новият Завет казва „бъди”! „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). „Блаженствата” са вътрешно състояние на духа, устроение на духовния живот. Ние видяхме това в примера с духовната нищета. Това е още по-очевидно, защото блажени са плачещите, кротките, гладните за правда, милостивите, чистите по сърце.

„Блажен” на еврейски е „ашре”. В контекста на Библията тази дума често получава смисловия оттенък „да бъдеш спасен”. По този начин утвърждаването на блаженството на бедните се оказва не просто тяхно прославяне. „Ашре ани” („блажен бедният”) означава, че мечтата на анавим се е изпълнила: те мечтаят за онзи Ден, в който Яхве ще заживее със Своя народ, – и ето наистина Бог е с нас. Остатъкът на Израил от времето на пророк Осия знае, че пришествието на Бога при него ще изисква неговото собствено преобразяване и претопяване. Последващите поучения на Спасителя говорят за това, какви трябва да бъдат тези процеси, до какъв невероятен предел те трябва да разтворят малкия егоцентричен свят на „ветхия човек”. „Казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството Небесно” (Мат. 5:20).

Но мащабът, в който праведността на Христовите ученици трябва да надмине праведността на книжниците и фарисеите, е съвсем невероятен. Оттук става ясно, защо сред Христовите слушатели многократно възниква роптание. „Мнозина от учениците Му, като чуха това, казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша?” (Ин. 6:60).

В Проповедта на Планината Христос само започва да открива тайната на Своето учение, чиято пълнота Той ще разкрие на апостолите на Тайната Вечеря. „Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. … без Мене не можете да вършите нищо” (Ин. 15:4-5).

Само непосредственото, евхаристийно съединение с Христа, буквално – причастието към Него прави възможно изпълнението на Неговите нови заповеди.

В Проповедта на Планината това още само едва-едва се открива чрез удивителния максимализъм на заповедите. Този максимализъм всъщност е призван да извика учудване (да обичам враговете си – но как? Да не се грижа за утрешния ден – как? …) и чувство за лично безсилие в постигане на новата праведност. Но там, където човек разбира своето безсилие, своята бедност, там той вече е готов да приеме помощта свише. Когато човек чувства необходимостта от спасение, тогава може да дойде Спасителят.

На иконите, на които е изобразен великомъченик Георги Победоносец, често срещаме красноречив детайл: ръката, която държи копието, е отворена. Копието, което излиза от полето на иконата, просто е поставено върху дланта, по-точно – то е сложено в ръката на война. А в действителност Някой Друг поразява с копието змея. Така всеки дар, всяко оръжие, всеки талант може да бъде вложен в ръцете ни, само ако те не са заети с нищо, само ако те са свободни и отворени за приемане на дара.

Ето защо идването на Благата Вест, дарявана на хората, започва с облажаване на бедните духом – на онези, които се надяват само на Господа и очакват от Него да приемат сила и спасение.

Когато осъзнаем това, ние още повече се приближаваме към разбирането, какво означава „бедни духом”. Това е духовно най-богатият човек на света, защото в неговата душа, открита за Божествения свят, влиза Христос – най-великото неземно съкровище. Ето краят на Проповедта на Планината: „И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; 
и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък” (Мат. 7:24-25). Същата тази тема за думите на Иисус, за изпълнението им и за къщата, която се изгражда по този начин, намираме в края на Проповедта Му на Тайната Вечеря: „ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Ин. 14:23).

И така темата за духовната нищета и за смирението отново ни разкрива своите повече от психологически, т.е. мистически дълбини. Ние вече видяхме, че заповедите на Блаженствата не просто обещават нещо за бъдещето на човек в замяна на неговото добро поведение в настоящето. Но и нещо повече: те се оказват действени и изпълними само в случай, че обещаваното от тях блаженство вече е в миналото на даден човешки живот. Това състояние на духа, което се облажава в Проповедта на Планината, е достижимо, само ако Бог вече се е докоснал със Своята милост до сърцето на човека. „Христос принадлежи на смирените” – пише св. Климент Римски¹⁵; и ние разбираме, че човек става смирен, именно защото той вече в сърцето си се е докоснал до Христос. Загадъчно е. Но ето свидетелството на преп. Макарий за тези хора: „Колкото повече се обогатяват духовно, толкова повече като че ли обедняват в мнението си за себе си, заради ненаситимостта на духовното желание да се стремят към Небесния Жених; както казва Писанието: „Които ме ядат, повече ще огладняват, и които ме пият, повече ще ожъдняват”” (Сир. 24:23)¹⁶.

Св. Григорий Нисийски пояснява, че „блажени плачещите” е казано не за тези, които оплакват загубата на земни блага, и дори не за тези, които просто оплакват своите грехове. Става дума за плача на душата, която е срещнала Господ и Го е обикнала – и после неочаквано го е загубила…¹⁷

Още в Стария Завет се възвестява съвсем ясно, че само пришествието на Бога в сърцето на човека може да го накара да забрави всички предишни нещастия: „по Твоята благост, Боже, Ти приготвяше потребното за бедния” (Пс. 67:11). Всъщност Бог има само две места на обитаване: „Аз живея в небесната височина …, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените” (Ис. 57:15).

И все пак, едно е утешаващото помазание на Духа, което се усеща в дълбините на съкрушеното сърце, а друго е месианското време, когато светът става вече неотделим от Бога…

За старозаветното съзнание съжителството на Бога с хората е събитие, което е едновременно есхатологично и пределно. И тук ние отново виждаме цялата новост на Новия Завет: събитията и обещанията в него са есхатологични, но не са пределни. Те са есхатологични, защото в тях се срещат Вечността и времето. Но те не са пределни, защото при това времето не изчезва. В народното съзнание идването на Яхве е приближаване на вечната събота, на вечния покой. Но Христос казва, че след този ден ще започнат още по-големи изпитания за онези, които Го следват. Скинията ще бъде издигната навеки за народа, но срещу нея ще се устремят ветрове и дъждове. Вътрешно преобразеното човечество трябва да стане съработник на Бога поради преображението на целия свят. Идването на Царството Божие се съпровожда не от настъпването на вечния покой, а от съзиждането на войнстващата Църква. „Не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34). Спасителят не дойде да утешава разочарованите. Той насочва думите Си към онези, които имат твърда надежда; към онези, които „без никакво основание за надежда, повярва(ха) с надежда” (Рим. 4:18). В християнската проповед бедните и кротките се призовават на битка със злото. „Прочее, братя мои, усилвайте се в Господа и в мощта на силата Му; облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите¹⁸, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите. И тъй, стойте,… вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово” (Еф. 6:10-14, 17).

Есхатологичността на Евангелието е светла. Сегашният страх от Пришествието на Господа е чужд на духа на древната Църква. Откровението завършва с призив на надежда: „да, дойди, Господи Иисусе!” (Откр. 22:20). И проповедта на Христос за идващия край на света също завършва с неочаквана светлина: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви” (Лк. 21:28).

Без осъзнаване на дълбоката есхатологичност на проповедта на Христос; без осъзнаване на това, че самото пришествие на Господа е изпълнение на есхатологичните копнежи на Израиля (и то се осмисля именно като такова), и най-простите образи в евангелската проповед се оказват напълно непонятни. Блажени са онези, които очакват това време, когато Вечността се среща с историята; блажени са онези, които са доживели до това време. Блажени са онези, които са призвани да увеличават присъствието на Вечността в света: те, станали сами членове на тялото Господне, с подвига си преобразяват в Тяло Христово целия свят, защото освещават всичко и всичко въцърковяват. Както идеята за Богочовека беше новост за Израиля, също така нова се оказа и идеята за Богочовечеството – като човечество, което от вътрешността на Царството Божие сътрудничи с Бога при преобразяването на света. Излиза, че Божията сила не подменя немощните сили на човека, но им придава небивала здравина. И тогава от устата на бедния, който се задушава в света, който е обсаден от (падналите – б.пр.) господства, престоли, началства, власти, се изтръгва победният химн: „Ако Бог е за нас, кой ще е против нас? Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: … ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, … нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:31, 35, 38, 39).
***
Да, онези, чието блаженство се утвърждава (то именно се утвърждава, а не се обещава!) в Проповедта на Планината, съвсем не са просто „злочести”. Те са наистина солта и светлината на света, те наистина са онези, избрани от Бога хора, които могат и са призвани да преобразят света – със своята вяра, надежда, любов, с готовността си да бъдат проводници на Божията сила и воля в света. Бедните духом са онези, към които може с пълно основание да се отнесат думите на Владимир Соловьов от речта му за Достоевски: „Подвигът на вярата се състои в това – да не се изкушиш от видимото господство на злото и да не се отречеш заради него от невидимото добро. В този подвиг е цялата сила на човека. Който не е способен да го направи, той няма да постигне нищо и нищо няма да каже на човечеството. Хората на факта живеят чужд живот, но не те творят живот. Живот творят хората на вярата. Това са онези хора, които се наричат мечтатели, утописти, юродиви, те същите са и пророци, те са наистина най-добрите хора и вождове на човечеството”¹⁹. Верността на тази думи на Соловьов се потвърждава и от това, че онези бедни духом, които слушаха и изпълняваха думите на Христос, и дори рибарите сред тях, наистина промениха света и историята на човечеството, както никой друг. На бедните духом ние дължим цялото богатство на нашата култура и живот.

Бележки
¹¹ Еон – (от гръцки език – „епоха”) неопределено дълъг период от време; епоха на вселената; космически цикъл. (б.пр.)
¹² Л. Буйе. Библия и Евангелие. Париж, 1988, с. 151.
¹³ Възпитател, детеводител (на гръцки – педагог) е служител, който съпровожда децата до мястото на учението им, но не преподава.
¹⁴ Минуций Феликс. Октавий, 36; 3-5 // Богословские труды, 22., М., 1985, с. 162.
¹⁵ Св. Климент Римский. 1 Кор. // Ранние отцы Церкви. Брюссель, 1988, с. 52.
¹⁶ Преп. Макарий Египетский, пак там, с. 105.
¹⁷ Виж св. Григорий Нисский. О блаженствах. Слово 3. // Творения. ч. 2. М., 1981.
¹⁸ Началствата и властите, както и господствата и престолите, са тези чинове на Ангелската йерархия, които са въстанали срещу Бога. След грехопадението на Адам те всъщност отрязват Земята от общение с Бога. Пробиването на тази блокада може накратко до се нарече смисъл на Изкуплението.
¹⁹ В.С. Соловьев. Соч., т. 2. М., 1988, с. 303-304.

Превод: Евгения Николчева