Любов и покаяние

Всички слушаме, че има икономическа криза и хората са опечалени, но мнозина казват, че кризата не е икономическа, а нравствена. Затова нямаме радост в сърцето. Кризата обаче не е икономическа, нито нравствена. И икономиката, и нравствеността са симптоми – както болният има някаква болест, която проявява своите симптоми, но те не са самата болест, а това, което ми позволява да разбера от какво боледувам.

Следователно, независимо дали кризата е икономическа или нравствена, това са симптоми, а не същността на проблема, че вътрешно сме нещастни и нямаме радост. Най-големият проблем е липсата на радост.

 

Дори този, който счита, че е християнин, е отъждествил своята християнска идентичност със скръбта, ропота и злочестието. За да видим дали действително проблемът с отсъствието на радостта е социален, икономически или нравствен, нека отправим поглед към изрядния християнин, който може да не изпитва големи икономически проблеми и да е морален и добродетелен човек. Не е сигурно, че в сърцето си той чувства радост и покой; по-скоро констатираме, че душата на този християнин, който е добър човек, няма затруднение в живота си, се отличава с вътрешна умора от недостига на желание за живот и от тривиалността. Затова по-скоро се случва нещо друго. Това, което се случва, трябва да го видим в нас, да видим какво е това, което ни липсва, от което се лишаваме и което кара сърцето ни да не намира покой.

Главното изискване към нашата душа е търсенето на Бога, на живия Бог, но тъй като не вярваме много, че това може да стане жива реалност за нас, ние развиваме една религиозност, която ни позволява да се чувстваме добре със самите себе си – усещането, че сме изрядни; че Бог, Когото не познаваме, може по магически начин да ни възнагради за нашите постижения. Много пъти развиването на религиозността или упражняването на добродетелта представлява нашият опит да заменим отсъствието на Бога, но това не е реално търсене на Бога.

Следователно, един морален човек може да бъде пълен отрицател на Бога. Главното в човешкия живот обаче си остава търсенето на Бога. Бог да стане мой Бог, да имам лична и жива връзка с Него, а главният ми съперник, който е смъртта, да бъде умъртвен. Най-голямото зло, което причиняваме на себе си и на другите е когато – без да се доближаваме до опита от тази връзка с Бога – развиваме теории, порицаваме другия, замайваме го с нашите поучения и теории, за да го сложим в един рай, който ние самите дори не сме вкусили.

Затова трябва да преследваме Бога, да Го търсим; Той да бъде копнежът на нашето сърце, да ни стане близък. Това е смисълът на духовния живот, чиято сърцевина е да насоча своята свобода, грижа и разположение към Него, и от своето “аз” и своя помисъл се пренасоча към Него и Неговото слово. Нашето спасение – това, което много пъти „дъвчем” – е нещо много лесно. Стига да научим пътя на покаянието и да го възлюбим, ще видим много ясно защо нашите светци са били простодушни. Светец е този, който е опростил своя живот и има пряка връзка с Бога.

Св. Йоан Златоуст говори за покаянието. Това не са негови теории, а опит.

„Възможно ли е някой да се покае и да се спаси? Разбира се, че е възможно. Целият си живот изминах в грехове и се спасявам, ако се покая? Несъмнено, да. Откъде се вижда? От човеколюбието на твоя Бог. Ако беше само покаянието, тогава с право можеше да се плашиш. Но понеже с покаянието се смесва Божието човеколюбие, имай дръзновение, защото не съществува мяра в Божието човеколюбие, нито Неговата благост може да се обясни с думи”.

Направи ми впечатление, когато преди дни дойде да се изповяда една жена от Румъния, от години е в Гърция, беше се лутала насам-натам; след втората изповед ми каза:

– Виж ти, чувствам нещо странно; чувствам, сякаш сега се върнах вкъщи!

Тя беше почувствала, че това е нейното място, това е нейното семейство и дом. В крайна сметка, покаянието е завръщане в нашия дом. То е възстановяване на връзката на човека с Бога. Бог няма проблем с нашите грехове, а с нашето упорство, с което отхвърляме тази връзка с Него, със себезатварянето, с вярата в нашата сила.

Покаянието не е притеснение за моите грехове, понеже вече не сме толкова добри хора, т.е. нарушили сме представата, която сме имали в собствените си очи и казваме – леле, какво направих, как може да правя такива неща! Това притеснение не е покаяние, а най-обикновен егоизъм. Дори изповедта и покаянието не е някаква форма на облекчаване и освобождаване от нашата вина. Затова някой казва:

– Ох, изповядах се и ми стана леко!

С други думи, изчезнаха моите вини. Това не е изповед. Покаянието означава осъзнаването на похулването на връзката с Бога, която ме уравновесява на всички равнища, защото това похулване ме е лишило от живот.

Нямам живот в себе си, не получавам живот, не чувствам радост. Какво ще правя? Ще се опитам да покрия тази празнота. По какъв начин? Един се опитва да трупа пари, друг се отдава на наслади, трети експлоатира хората, четвърти търси слава. Това обаче до какво ще доведе? До смут и разколебаване на неговите взаимоотношения не само с Бога и със самия себе си, а и с другите хора. Следователно, осъзнаването на похулването на тази моя връзка води до равновесие на всички равнища. Осъзнавайки това откъсване от Бога, търся отново своето свързване с Него, възстановяването на връзката ми с Него. Всъщност се сприятелявам с Бога. Теоретичният Бог става личен Бог, неопределеният Бог става конкретен Бог и получавам лична връзка с Него.

В този смисъл скръбта и тъгата на покаянието, която описват отците, в своята основа и сърцевина представляват празненство и пиршество. Покаяние, сълзи на покаянието, които в своята същност, сърцевина и средоточие не включват празненство и пиршество, не са покаяние.

За да вкусим обаче тази радост, трябва да преодолеем своята агония да съхраним собствените си права; агонията да спасим собствения си „имидж”. Трябва да се разочароваме от себе си, за да се очароваме от Божията любов. Затова хората, които стигат до своя предел – където нямат нищо, което да покажат на Бога, но продължават да искат тази връзка, за да могат да се надяват и отчаяни се предават на Бога – са тези, които могат да чуят и вкусят Бога. Когато имаме нещо, върху което да се закрепим, да покажем нещо от собственото си “аз” и така надути да доближим Бога, твърдейки, че спасението ни се полага по право – тогава не можем да вкусим Божията любов, защото сме натъпкани догоре със собственото си “аз”, със своите дадености, помисли и сигурности. Затова трябва да съборим своите идоли, т.е. своето “аз”, да въведем Бога на престола вътре в себе си и да видим какво в крайна сметка означава греха.

Грехът не означава, че правя нещо, изповядвам го, получавам прошка и, ако го повторя, отново ще ми бъде простено. Това е психологическо събитие. Тоест, чувствам се неприятно, искам да изкажа това, да се успокоя, да си прекарам след това живота хубаво и мирно и след това пак същото. „Ама нали това е изповядването на греховете? Казвам, че осъждам, че помислих нещо лошо, че направих хиляди неща, чувствам тежест и трябва да се изповядам и да продължа живота си!”. Това не е изповед, не е усещане за греха.

Грехът означава, че съм забравил защо съм се родил, защо съществувам, загубил съм онтологичната причина за своето съществуване, забравил съм, че само Бог може да успокои душата ми. Този грях мога да живея лично и индивидуално, социално и църковно. Ако Църквата не свидетелства за онтологичната причина за моето съществуване и се превръща в система, която трябва да извърши определена дейност, за да оправдае своето съществуване в обществото, това не е Църква. Църквата е възможността за вдъхновяване от тази жива връзка с Бога.

Моят грях е, че не съм успял да се прицеля правилно и там е отправната точка на всичко останало. Много е важно да разберем какво се крие зад нещата, защото много пъти се изненадваме – и зад справедливостта и добродетелта може да се крие голям грях; и много пъти зад големия грях да се крие голяма добродетел. Затова мярата на Бога е напълно различна от тази, която ние си представяме. Някой може външно да съгрешава, но неговото сърце да е по-разположено към Бога и да желае Бога повече от някой друг добродетелен човек, който е толкова затворен в своето его, в своята справедливост, че не оставя място за Бога.

Ако още не сме се покаяли, това е, защото обичаме своята сила и не сме позволили на Бога да я управлява и да има власт над нея. Какво прави човекът? Изолира се в своята сила, в своето оправдание, в своя помисъл и издига стени около себе си. Един прост пример. Когато някой отиде да се изповяда, вместо да каже собствените си грехове, той казва греховете на другите, оплакванията си, изповедта му се превръща в негодувание – колко го ощетяват хората, мъжът й, жена му, околните, колегите. Какво търси този човек? Той търси не да открие себе си, да разбере другия и да има съществена връзка, а търси оправдание, чувства се онеправдан, наранен, но това всъщност е алиби за една друга язва – сърцето е лишено от радост. Нямаме радост, нямаме живот и оправдаваме тази липса с това, че е виновен този или онзи. Когато човек се опитва да се оправдае по този начин, какво прави? Затваря се за всички. Тогава този човек чувства, че никой не го чува, че всички го онеправдават; дори Бог не го чува, дори светците не го обичат, не го чуват и са го забравили. Не е ли така? Ако видим човек, който негодува срещу своя ближен, каквото и да му кажеш, не чува; глух е, неговото сърце не чува и само едно нещо има в него – сигурността, че е онеправдан. Действителността обаче е, че той е окаян и нещастен и е загубил благородството на своята душа; не знае как да излиза от себе си, как да общува с другия, защото прилича на мъртъв човек. Този човек гасне в ропота и унинието на собствения си егоизъм.

Покаянието е нашето безусловно предаване на Божията любов. Както и преди казахме: Бог не се затруднява с нашия грях, колкото и да е голям, колкото и да е голям пределът на злото, до който сме стигнали, на каквато и възраст да сме, дори да сме много стари. Той се затруднява с нашето себезатваряне, с доверието ни към собствения помисъл, което наранява любовта и на Бога, и на брата.

Какво са нашите помисли? Не вярвам в Бога, чувствам, че Бог не може да ме закриля или пък крои да провали собствените ми желания и копнежи и се опитвам да стана бог за себе си. По този начин се пораждат помислите. С други думи, аз се боря с помисъла, който ме измъчва, със страха, несигурността и съмнението – и понеже не мога да се оставя на Бога (защото не съм сигурен дали може да се грижи правилно за мен, или по-добре от мен самия) затова се отдавам на различни помисли. И някой казва – не зная как ми дойдоха помислите! Помислите означават именно това – че сме загубили невинността и чистотата на душата си. Когато съществува истинско покаяние, то подлудява човека от радост, той става друг човек, друго същество. Ако човек вкуси дори само веднъж истински покаянието, не е възможно да не се спаси. Покаянието включва благородство, Бог ни прави Свои деца. Когато в покаянието не чувстваме радост, това означава, че то не е автентично и със сигурност ще паднем отново. Грехът на човека не е това, че е толкова безнравствен и лош, а че търси да покрие липсата на радост по друг начин. Това, което мисли, че ще му даде радост, в крайна сметка увеличава неговата празнина и нещастие.

Да видим как можем да различим кога сърцето на човека може да се покае и кога не. Ако посочиш на някого неговите рани, неуспехи, страсти и видиш как се разтърсва и отчайва, това какво означава? Това означава, че той е вярвал в себе си, облягал се е на себе си, липсвал му е Христос, липсвала му е радостта. Както например, ако някой е влюбен, той е толкова радостен, че колкото и да го хулиш, не го интересува. Когато някой е изолиран в себе си и няма никаква връзка с другите, той може да се засегне дори от най-малкото нещо – защото вътрешно не е подреден, няма радост в себе си. Когато обаче кажеш истината на един грешен човек, на най- пропадналия, и го видиш да се утешава, да се радва, да не се смущава и да казва: „Разбира се! Сега ще започна нов живот, Боже, дари ми поне пет минути живот, за да успея да се приготвя и да кажа „Господи помилуй!” – това означава, че този човек има радост в себе си, има смирение, има покаяние. С други думи, това състояние, когато не чувстваме смут и продължаваме настоятелно да се доверяваме на Бога, е свидетелство: в един свят на скърби, отчаяние, ропот, безнравственост да продължиш да се надяваш и да имаш радост – във време, в което мнозина говорят за Антихриста, ти да свидетелстваш за радостта си и за безразличието си към този тъмен дух.

На едно място св. Йоан Златоуст казва, че най-големият враг на нашето спасение е отчаянието, а най-голямиият ни съработник е надеждата. Той казва: дори Бог да ти каже, че не се спасяваш, не вярвай на това. Влез в сблъсък с това, което Бог ти казва, защото Бог много пъти променя решението Си (св. Йоан дава примера с Ниневия). Дори решението на Бога, че сме погубени да е окончателно, ние ще се противопоставим, ще възразим на Бога и ще продължим да вярваме, че можем да бъдем спасени. Ако имаме такъв дух и сърце, Бог не просто ще ни спаси, а ще ни освети.

Когато обаче направим нещо, вътрешно се опитваме да го прикрием. Не го направих така, направих го инак, обстоятелствата бяха такива… Или пък се стараем никой да не научи и: “Ако научат, леле, какво ще кажат за мене!” – и се започва едно лъжливо прикриване и лудост. Докато нещата са изключително прости – тук и сега да кажем на Бога: “Това сме ние!” Защо го крием, защо се страхуваме? Защото може би сме създали една църква с някакви схеми и образци и ако не отговорим на тях, се чувстваме отхвърлени. Но проблемът в Църквата е това, че човек е престанал да има сърце, което търси Бога; сърце, което копнее за живота; сърце, което може да даде всичко, за да види смисъла. Отхвърляйки и не вярвайки в тази възможност, ние сме създали някакви схеми, някакви правила. Нагаждаме се така, че всеки да има своето място, да се чувства наред със себе си – и сме станали една компания християнчета, които си прекарват добре. Това е безумие, не е Църква.

Нещата са толкова прости. Бог присъства тук и сега. Каквото и да съм направил, ако отида при Него, Той няма да ме отхвърли. Толкова е просто.

Следователно, коя е радостта, за която се свидетелства чрез покаянието?

Когато вкусвам Бога, моите очи се отварят и виждам. Оставих се на Него, доверявам Му се, удивява ме Той, Неговата любов ме смайва. Тогава целият свят става мой, враждата спира. В сърцето ми спира враждата, не чувствам никаква враждебност. Не чувствам, че този, който ми причинява зло, е мой враг. Опитът от Неговата любов ме учи да обичам. Тук е централният момент. Покаяние и любов. Как се свързват? Кой ще ме накара да обичам? Кой ще ме научи? Опитът от Неговата любов ме научава да обичам.

Да го кажем по-просто. Много психолози казват, че ако в ранна възраст малкото дете не получи любов, то не може по-късно да даде любов, или се затруднява в своите отношения, не разбира хората, получава погрешни послания и това поражда в него подозрителност, конфликтност, скръб, униние и депресия. Съответно човекът, който вкусва Божията любов – и par excellance начинът за това е покаянието – опитно придобива този етос на любовта, прошката и снизхождението. Когато съм вкусил от Божието снизхождение, не е възможно от сърцето ми да не излиза такъв етос.

Затова човекът, на когото му харесва да изпраща хората в ада, защото са антихристи, никога не е вкусил истински Божията любов. Ако един човек се чувства удобно и комфортно с това другите да отиват в ада, защото са врагове на Църквата, този човек никога не е и подозирал какво е Христос и какво е Неговата любов. Чрез покаянието Господ опитно ме учи на етоса на прощаването и на снизхождението. Това, което ми е дал, това съществува в сърцето ми, това се излъчва.

Въпросът не е в това да кажеш, че трябва да станеш добър човек. Когато човекът има живата Божия благодат, това се излъчва навсякъде в живота му; неговото битие я излъчва. Затова хората се спасяват не чрез нашите думи и проповеди, а чрез нашето присъствие „в Христос” – чрез това да съществуваме, да сме близо до тях и да бъдем носители на Божията любов. Мирът, който имаме в нас, се излъчва навън и обгръща другия човек. Нашите теории и проповеди са наш недостатък – понеже нямаме такъв мир в сърцето, запълваме този недостиг с риторика, но тя е празна, ако в нас липсва мирът, който обгръща ближните.

Не чувствам никаква несигурност в Божията любов. Намерил съм всичко и затова се прекъсва всякакъв конфликт с моя брат, докато преди да се покая и вкуся Божията любов разглеждах нещата чрез собствената си логика, която казваше:

– Брей, след като другият направи всички тия неща, онеправда ме, той е заплаха за мене – клюкарства зад гърба ми, заговорничи срещу мене!

Опитваме се да обясним тези думи, да ги анализираме, да му намерим цаката, да намерим духовен отец да ни каже по магически начин как да се решат нещата. Това е състоянието на човек, който има празноти в себе си, има несигурност и не е вкусил покаянието. Човекът, вкусил покаянието разбира, че другият не е заплаха, а възможност за общуване, възможност за среща с Бога в лицето не на скъпия ни човек, а най-вече на врага ни. В лицето на врага ще срещнем Христос. Затова св. Силуан Атонски, един съвременен светец, казва, че ако не си милосърден към враговете си, значи в тебе не живее благодатта на Светия Дух.

Можем да разберем дали Бог живее в нас по един прост начин: ако не се смиляваме над грешника, Божията благодат не пребъдва в нас. Само да го видим, ние го „погребваме”. Ако видиш грешен човек, без да му състрадаваш, благодатта ще те напусне. Не само да го търпим, а да му състрадаваме. Връзката с нашия брат, който и да е – деца, жена, мъж, премиер, министър, строител – тази връзка е свидетелство за автентичността на нашето покаяние.

Св. Силуан продължава: такъв е законът – ако прощаваш, това означава, че Господ е простил и на тебе. Ако обаче не прощаваш на брата си, това означава, че грехът остава в тебе. Господ иска да обичаме ближния – и ако мислиш за това, че Господ обича ближния, значи Господнята любов пребъдва в тебе.

Колко е просто и разтърсващо!

Господ иска да обичаме ближния. Господ обича нашия ближен и ние трябва да го обичаме. Ако ние не обичаме този, когото нашият Господ обича, какви сме за Господа? Представете си да имам приятел, когото обичам и друг приятел, който не го обича – той какъв е за мене? Приятел? Това е беля, затруднение, проблем. Ако искаме да уважаваме своята връзка с Бога, Неговите приятели са и наши приятели. Неговите скъпи са и наши скъпи – а всеки човек е скъп за Бога. Когато ни идва помисъл да осъждаме другия, помислихме ли, че този човек е скъп на Бога, какъвто и да е той? Може и да е враг на Бога, но Бог не е негов враг. Ако осъзная това и искам да уважавам връзката си с Бога, ще възлюбя и брата си. Без опита от Божията любов човек е несъвършен и се опитва да покрие своята празнота с неща от света.

Да видим коя е причината, поради която човек стига до греха.

Когато човек не е вкусил и няма опит от Божията любов, той има празнота и се опитва да запълни живота си, за да се самозабрави и най-вече да забрави смъртта. Това е ужасно. Не мога да го преодолея и градя живота си върху тази основа. Представете си един живот, който се гради върху тази основа – върху страха от смъртта и невежеството; представете си сега живота, който се гради върху Божията любов, доверието и чувството, че смъртта е била победена и не съществуват страхът и заплахата от нея. Когато Бог отсъства, човекът има претенции да бъде признат, за да покрие своята празнина.

Например една съпружеска връзка – когато другият е лишен от любов и психологически, и духовно, той вижда в своя другар удобен случай за емоционално утвърждаване и окопаване. Когато обаче и другият прави това, какво става? Ядат се помежду си. Но ако в сърцето си имам пълнота и искам да направя другия причастен на моята радост, на моята любов, каква връзка би била това? Ще има свобода, развитие, разгръщане.

Без Бога посред нашата празнина избираме осъждането, самооправданието и коравосърдечието. Това са три термина, които безпокоят, но и показват, че човекът, който има тези намерения, е празен, злочест човек, който в своята агония, че чувства екзистенциална неопределеност, т.е. не стъпва на сигурно, се опитва да се захване някъде, да защити себе си и така проявява тази жестокост, зад която се крие един уплашен и страхлив човек. Зад нашето осъждане се крие страхът, че другият може да ме изобличи и да ме осъди. Когато нямаме Бога, а имаме нашите „добри” дела и „добродетели”, какво избираме в нашите отношения? Изобличенията, анатемите, присъдите, табелите.

И какво се получава? Губи се единството. Най-важното нещо в Църквата, което е знак, че в нейното тяло съществува Христос, е единството. Единство, което не се налага, което не унищожава различността в рамките на някакво духовно клониране, а съхранява разнообразието на харизмите и свободата на човека.

Единство без уважение на различността, на призива и харизмите е лъжеединство. Човек, който има покаяние, има и радост, свобода и духовна чувствителност. Кой е главният копнеж на човека, който живее Бога? Това, че иска всички да се спасят. Ако в нашето сърце не съществува копнеж всички да се спасят и търсим някой ъгъл на рая за собствената си духовна кожа, тогава наистина сме само една кожа.

Как се ражда духовната чувствителност? Тя не означава да се опитвам да бъда чувствителен или, понеже съм малко сантиментален тип, да се опитвам да си представя някои неща, за да се трогна – всичко това не е трайно. Чувствителността е опитно преживяване единствено на изпиталия болка човек и конкретно на човека, живял адската мъка, живял ада, отсъствието на Бога; човек, който е преживял своя грях, който е живял богооставеността, съмнението в Бога, но едновременно с това се е борил за тази връзка и не се отдалечил от това очакване. Когато в този процес човек вкуси ада и рая в сърцето си, той може да придобие чувствителност и да се постави на моето място, на мястото на другия; т.е. именно той може да ме възлюби, а не изрядният и нагодилият се човек, добрият християнин, който си „има” Христос и неделята, изповядва се и се причастява, всичко му е натъкмено и хубаво и отива и се забавлява, но в даден момент ще се измори от своята нищожна радост.

Търсенето на Бога, опитът и болката от греха и съкрушението смекчават сърцето и каменното сърце става сърце от плът. Авва Макарий казва: за да се спасиш, трябва да придобиеш сърце. Човек знае много добре от опит какво означава да живееш в Божията любов, както и трагедията от загубата на любовта. Затова той вътрешно не понася дори най-големият му враг да загуби тази бащинска любов. Каквото и да става във всекидневния ни живот, то е толкова малко пред загубата на тази любов. Когато страдаш духовно, защото живееш в греха, живееш ада, но си вкусил Божията любов и се надяваш на нея – и поради тази любов живееш; за теб е невъзможно да си помислиш нещо лошо за някой друг. Тогава всичко, което се случва в живота ни, може да намери разрешение – когато забравиш своите права и излезеш от себе си.

И кои само правят това? Съкрушените. Ако си съкрушен, можеш да разбереш другия, неговата болка, невежество, грях, порок, но и най-дълбоката нужда на душата му. Тогава създаваш мостове, чрез които можеш да се сприятелиш и да общуваш с другия. Следователно, съкрушеният човек е този, който може да живее, съкрушеният е този, който има сърце, има опит; само той може да ме разбере.

Трудностите в нашия живот са повод за духовно съкрушение, което да се превърне в извор на същинската радост. С други думи, каквото и нещастие да преживяваме, то може да стане повод за празнуване, живот и радост. Въпросът е кой път ще изберем – на нашето “аз” или на Божията любов. За покайващият се и съкрушен човек не е трудно да прощава на този, който го е онеправдал, не е трудно да не роптае срещу своя спътник, който не мисли като него – това е негов копнеж, негов копнеж е да се принася, да се раздава.

Par excellance човекът на любовта е човек на покаянието. Човекът на покаянието е литургическият човек – този, който в своето ежедневие опитно повтаря Господните думи: “Вземете, яжте, това е Моето тяло! Пийте от нея всички, това е Моята кръв!” Сред противоборството, което ни кара да бъдем по-силни от другия, за да го сразим, съществува друг начин, друг път: да се oтдаваш доброволно като храна и питие за другия човек, за да живее той – и това вече е свидетелство, че си жив.

Някой ще каже: какво говорите, да стана за присмех? Ако това става истински и по Бога, никой не може да те вземе за присмех, а от един момент нататък всички ще ти се покланят и целуват, и покланяйки и целувайки теб, ще се покланят и целуват Христос, ще намират Христос.

Така нашата връзка променя своята форма – и разбираме, че надеждата за целия свят – днес и винаги, в каквото и състояние да се намираме – е съкрушението, покаянието. Това е единствената възможност да почувстваме, че Бог е наш Баща и ние сме братя помежду си.

Превод от гръцки: Константин Константинов