Не осъждай ближния

Братя! Ако винаги помнехме думите на светите отци и ако постоянно се поучавахме в тях, не бихме така леко се предавали на нехайство в своя духовен живот: защото според тях, който внимава над малкото и мнимо нищожното, той няма да се препъне в голямото и важното. Аз постоянно ви говоря, че от незначителните грехове, от това, дето казваме: „какво от това и какво от онова” – в душата се образува лош навик и човек почва да нехае и за големия грях. Знаете ли колко голям грях е да осъждаме ближния?

Има ли грях по-тежък от него? Кой друг грях е по-противен на Бога? Няма нещо по-лошо от осъждането, както казват светите отци. Но и в това голямо зло човек изпада поради нехайство към мнимо нищожните дела. Умът постепенно почва да оставя без внимание своите грехове и да забелязва чуждите поради това, че си е позволил малко да пообвинява ближния и да казва: „Какво от това, че ще подслушам какво говори този брат? Какво от това, че и аз ще кажа една дума? Какво от това, че ще надникна да видя, какво прави този брат или онзи чужденец?” Оттук нататък почваме да осъждаме, да злословим, да обиждаме ближния, докато накрая естествено и ние самите започваме да вършим същото, което сме осъждали у другите. Като няма грижа за собствените си грехове, или, според думите на светите отци, като „не плаче на своя гроб”, човек не може да напредне в нищо добро, а следи само делата на своя ближен. Обаче нищо друго толкова не гневи Бога, нищо друго така не обеднява човека от всяко добро, нищо друго не го довежда до такава изоставеност от Бога, както злословието, осъждането и обиждането на ближния!

Фарисеят от притчата не лъжел, а говорел истина, когато в молитвата си благодарил на Бога за своите добродетели и не за това бил осъден. Защото, действително, какво по-хубаво от това, да благодарим на Бога, когато се удостоим да сторим някакво добро, понеже Той ни е помогнал и съдействал в това. Не задето благодарил на Бога, като изброявал своите добродетели, бил осъден фарисеят, нито дори задето казал: „Не съм като другите човеци”, а се подхвърлил на осъждане, задето се обърнал към митаря и казал: „или като този митар”, по който начин осъдил самия човек, самата душа или с една дума – целия негов живот. Затова митарят излязъл от храма „оправдан повече, отколкото фарисеят” (Лук. 18:11, 14).

А коя е причината за този грях? Причината е, че нямаме любов! Ако имахме любов помежду си, щяхме да гледаме недостатъците на ближния със съболезнование и състрадание, както е казано: „Любовта покрива много грехове” (1 Петр. 4:8). „Любовта не мисли зло… всичко извинява” (1 Кор. 13:5-7).

Ако имаше в нас любов, тя щеше да извини всяко съгрешение на ближния, както правят светците, когато виждат човешките недостатъци. Та нима светците са слепи и не виждат чуждите грехове? И от друга страна, кой мрази греха повече от светците? Но те не мразят грешника, не го осъждат и не се отвращават от него, а го съжаляват, скърбят за него, вразумяват го, утешават го, лекуват го като болен член и вършат всичко за неговото спасение. Рибарите, когато хвърлят въдица в морето и уловят голяма риба, усещат как тя се мята и блъска, затова не веднага я извличат – инак връвта ще се скъса и те ще изгубят своя лов, а отпущат свободно връвта и оставят рибата да прави, каквото иска. Чак когато видят, че рибата се е уморила и престанала да се блъска, тогава полека-лека я извличат от водата. Така постъпват и светците: те привличат брата си с дълготърпение и любов, а не се отвращават и гнусят от него.

Затова нека и ние придобием любов и снизходителност към ближния, за да запазим себе си от пагубното осъждане и презрение и за да си помагаме един другиму като на собствени членове! Кой от нас се гнуси от себе си, или кой от нас отсича своя гноясъл пръст, когато има рана на ръката или ногата? Напротив, ние чистим заболелия си пръст, мием го, пластир му налагаме, превързваме го, поръсваме го със света вода и молим светците да се молят за неговото оздравяване, както казва и авва Зосима. С една дума, никой не изоставя своята рана и не се отвращава от нея дори и когато тя замирише, но прави всичко възможно да я излекува. Така и помежду си сме длъжни да си състрадаваме един другиму, да си помагаме сами, или чрез по-силните от нас и всичко да мислим или вършим само за това, как да помогнем на себе си и на ближния.

А за да разберете по-ясно силата на казаното, ще ви дам едно светоотеческо сравнение, как така сме по-близо до Бога, колкото сме по-близо помежду си. Представете си кръг, начертан на земята. Неговото средище е центърът, а правите, които излизат от центъра към окръжността, са радиусите. Да предположим, че този кръг е светът, а центърът е Бог. Радиусите или правите линии, които водят от окръжността към центъра, са пътищата на човешкия живот. Колкото светците навлизат в кръга с желание да се доближат до Бога, толкова според навлизането си те се оказват по-близо и до Бога, и един до друг. Колкото повече се приближават до Бога, толкова повече се приближават един към друг и колкото повече се приближават един към друг, толкова повече се приближават към Бога. Това се отнася и до отдалечаването. Когато се отдалечават от Бога и се връщат навън, очевидно в същата мярка на отдалечение от центъра или Бога те се раздалечават и помежду си. И колкото повече се раздалечават помежду си, толкова повече се отдалечават и от Бога. Такова е естеството на любовта: колкото повече се намираме вън от Бога и не обичаме Бога, толкова повече сме отчуждени и от ближния. Ако ли възлюбим Бога, колкото повече се съединяваме с ближния, толкова повече се съединяваме и с Бога! Нека Господ Бог да ни сподоби не само да слушаме, но и да изпълним това полезно слово, понеже, според нашето старание и усърдие да изпълним чутото, Бог всякога ни просветлява и научава на Своята воля. Амин!