Обръщането е възможно

Днес честваме паметта на светите апостоли Петър и Павел. Наричаме ги първовърховни апостоли. Защо ги наричаме така, защо именно тях двамата и единствено тях двамата наричаме така? Какво ги отличава от другите апостоли? Ако ги оценяваме по критериите на съвременните православни християни, с понятията на нашите съвременници, които ходят на църква, вероятно те са най-благочестиви, най-праведни, най-безгрешни. Нали съвременните хора от църквата така си представят светците – смирени, безгрешни, съвършени, идеални.

Как тогава е възможно точно тези двамата да са първовърховни апостоли? Нямаше ли по-достойни от тях? Не беше ли апостол Иаков, брат на Иисус по-достоен, не беше ли по-достоен дори младежът Иоан, когото Иисус обичаше и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му? Не е възможно да е грешка, нали Църквата не допуска грешки. Не е възможно да е уловка, Църквата не използва такива методи. Но нали фактите са точно тези.

Да не би пък в нашите представи за святост да има някаква грешка? Май най-вярно ще се окаже, че в нашите сгрешени представи за святост, праведност и достоинство, е решението на проблема. Нали наскоро в Църковен вестник беше публикувана и прекрасната статия на един от най-големите съвременни богослови, Пергамския митрополит Иоан Зизюлас „Погрешни представи за светостта”. Явно в съвременното християнство битуват доста погрешни представи за светостта, за праведността, за достойнството, щом като и най-видният съвременен богослов се е заел да разяснява тази тема.

Но нека да се върнем към героите на днешния ден – първовърховните апостоли. Толкова много най-обикновена човешка немощ виждаме в тях, дори като изключим, че единият се е отрекъл от Спасителя с клетва, а другият е преследвал Неговите последователи – виждаме да проявяват страх, неувереност, избухливост, да хитруват, не стига това, ами и те един друг се упрекват в лицемерие, в човекоугодничество (срв. Гал. 2:1-14).

И колко различни са един от друг – единият тръгнал след Иисуса веднага след брат си – първозваният Андрей, а на другия Иисус се открил най-последно, като на някой изверг (І Кор. 15:8). Единият бил малограмотен рибар, едва е можел да чете и да пише, а другият бил високообразован, препирал се с епикурейци и стоиици, които го отвели да проповядва в самия Ареопаг, където пък бил подложен на присмех.

Но защо, защо тогава именно тях почитаме като първовърховни апостоли? Днес, за да почитаме някого като светец, той трябва да е минал дълга процедура на официална канонизация. От кого са били канонизирани за светци, че и за първовърховни апостоли Петър и Павел? Наскоро, след 40-годишно затишие, бяхме свидетели на такава процедура и у нас, бяха канонизирани Баташките и Новоселските мъченици. Нима преди деня на канонизирането си те не бяха светци, нима едва от този ден насетне те станаха светци, нима процедурата ги направи светци? А кое прави светци, че даже и първовърховни апостоли Петър и Павел?

Въпросът е изключително важен, защото от неговия отговор се определя нашата представа за самото християнство. Ако ние нямаме отговор на този въпрос, ние не знаем какво е християнство и защо сме християни. Ако нашият отговор на този въпрос е неправилен, то неправилна е и нашата представа за християнството, за Църквата и за всичко, което Църквата проповядва.

Разбира се, че Църквата можеше да утвърди други апостоли като първовърховни, всички други апостоли имат своите достоинства. А можеше ли Иисус да каже: не грешници съм дошъл да призова, а праведници? Нали повечето християни днес имат точно такава представа – че вярата ни прави по-праведни. Но Иисус каза точно обратното: не съм дошъл да призова праведници, а грешници (Мат. 9:13, Марк 2:17, Лука 5:32).

Ако беше дошъл да призове праведници, Иисус щеше да призове фарисеите, които не са грабители, неправедници и прелюбодейци, постят и дават десятък (срв. Лука 18:11) и изобщо спазват всички правила и разпоредби на Закона и то на Божия закон, а не някакви човешки разпоредби. Напротив, ние виждаме, че Иисус никого не бичува така гневно, както фарисеите, никого другиго не е изобличавал с такива епитети – гробници варосани, лицемери, рожби ехиднини, към никого другиго не е отправял и то толкова пъти пламенно-изобличителното „горко вам”, освен към тези праведници, за никого другиго не ни е предупреждавал да се пазим от неговия кавас, освен от фарисейския квас – явно със Своята Божествена прозорливост е знаел, че фарисейският квас е много устойчив.

Но тук се натъкваме на още едно противоречие, което още повече усилва недоумението у нас. Нали самият апостол Павел казва за себе си, че е фарисеин, син на фарисеин (Деян. 23:6). Хем е гонител на християните, хем е фарисеин, а фарисеите и фарисейския квас са така огнено изобличени и заклеймени от Христос. А пък Павел е първовърховен апостол. Как е възможно?

Не съм дошъл да призова праведници, а грешници – явно в тези странни и божествени думи на Иисус Христос се крие разгадаването на трудния въпрос. Явно в тези думи е заложена дълбока същина. И ни става ясно, че е така, като довършим изречението докрай – не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние. Призоваването на грешници към покаяние е същината на Евангелието. Призоваването на грешници към покаяние е самата Блага вест на Бога към човеците.

Тази най-блага вест в цялата история на цялото човечество е илюстрирана с притчата за блудния син, с притчата за митаря и фарисея, с притчата за заблудената овца, с притчата за добрия самарянин, с притчата за двамата сина, с притчата за изгубената драхма, с притчата за новото вино в старите мяхове, тази най-блага вест е разказана от Иисус пред блудницата самарянка при Якововия кладенец. Тази най-блага вест е същинската същина на Христовото Благовестие.

Затова първовърховните апостоли са отреклият се Петър и гонителят Павел, а не почитаните и уважавани първосвещеници, книжници или стареите народни.

Смисълът и същината на Благата вест на Божия Син е покаянието, промяната, обръщането. Ако няма покаяние, ако няма обръщане, няма Блага вест, няма Евангелие. Ако Божият Син беше дошъл да призове праведници, нямаше смисъл изобщо да идва, нямаше смисъл да умира на кръста.

Има един много важен герой в Евангелието, на който не се обръща особено внимание. Може би защото не е човек, а петел – това е онзи съдбовен петел, чийто глас като чу, Петър се разплака горко. Сякаш от пропяването на този петел започна обръщането на цялата човешка история.

Така започна обръщането на Петър. От неговото обръщане започва пък нашето обръщане. Защото не можем да бъдем обърнати от някоого, ако самият той не е обърнат. Обръщането на Савел стана по много по-различен, но не по-малко драматичен начин. Обръщането и на двамата беше пълен прелом на ума на съзнанието, на светогледа, на живота, дори имената им не останаха същите – Шимон стана Петър, а Саул стана Павел.

Как беше възможно такова дълбоко покаяние, как можа да се осъществи такъв радикален поврат, как изобщо е възможен такъв коренен прелом. Само с Петър и Павел ли е бил възможен, само тогава ли е бил възможен? Днес ние като ги почитаме като първовърховни апостоли, като отправяме молитви към тях нима ще си кажем, че на нас такова покаяние не ни е по силите, такъв прелом не е в нашите възможности. Ако е така, в какво тогава се състои нашето почитане на тяхната памет?

А с каква нежна бащинска топлота и благост ни увещава самият първовърховен апостол Петър: „Като послушни чеда, не постъпвайте според предишните ваши похоти, кога бяхте в неведение, но по примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети във всички постъпки” (І Петр. 1:14-15).

И все едно ни казва: не се плашете, не е трудно, с мен се случи, аз съм свидетел, че е възможно, че не е трудно, само повярвайте, доверете се. Обикнете.