Осма неделя след Петдесетница

Прави силно впечатление фактът, че като се изключи Възкресението, единственото чудо, споменато и от четиримата евангелисти е това с нахранването на 5 000 души в пустинята. Днешното литургическо четиво е според св. Матей 14:14-22. Явно четиримата автори са сметнали този разказ за твърде важен и съществен както за живота на Иисус, така и за живота на Църквата. Той е повествование за всемогъществото и грижата на Спасителя не само за телесните, но и за духовните нужди на хората. Когато ние сме болни, Христос ни излекува; когато ние сме паднали духом, Той ни благославя; когато ние сме гладни, Той ни храни; когато ние умираме, Той ни възкресява.

Ако се съди по стенописите в катакомбите от ІІ-ІІІ век и оскъдните литургически сведения, чудото в пустинята е разказвано, четено и възпроизвеждано безброй пъти на тайните раннохристиянски „вечери на любовта” (агапи). Когато последователите на Христос благославят, преломяват и раздават чудодейния хляб на Господнята вечеря, те си спомнят, че техният Спасител е правил същото за гладните тълпи.

Нахранването на 5 000 души има ярки предобрази в Стария Завет. Бог изпраща от небето манна, за да нахрани чедата Израилеви в Синайската пустиня (Чис. 11:6-9). Пророк Елисей нарежда на 100 души да се дадат за храна 20 ечемичени хляба. Неговият слуга се чуди как ще стане това, но се подчинява и гостите не само се насищат, но след тях остава още от хлябовете (4 Цар. 4:42-44).

Тези, които се възползват от Христовото чудо, са „около пет хиляди души, освен жени и деца” (Мат. 14:21). Като истински евреин, възпитан в дълбоко патриархална традиция, Матей не смята за нужно да брои жените. Чудото е извършено в „пусто място насаме” (ст. 13), където Иисус се оттегля, след като узнава за умъртвяването на св. Йоан Кръстител. Това убийство засилва в Него съзнанието за владеещото зло в света и за собствената Му мисия, която ще завърши със страшната смърт на кръста. Но дори и в пустинята Христос не може да намери спокойствие. Тълпи от хора с всевъзможни нужди го следват упорито и тук. Някой на Неговото място би се отегчил и би им наредил да се пръждосат, но не и Иисус, Който е въплътената Божия любов и изпитва дълбоко състрадание към тях. Той прекарва с хората цял следобед, като върви сред тях, разпитва ги, утешава ги, благославя ги и възлага ръце върху тях.

Започва да се мръква, а хората, чието внимание е приковано от Иисус, не са яли цял ден. Апостолите намират Христос сред народа и Му предлагат да разпусне хората, за да отидат до околните села и да купят храна. Учителят обаче се възпротивява с думите: „Няма нужда да отиват” (ст. 16). Той предусеща, че ако хората се пръснат като пилци, те ще загубят общението както помежду си, така и с Него. Христос съзнава по-добре от Своите ученици, че не е важно какво се яде, а с кого се яде.

Как ли реагират апостолите на следващите Му думи: „Дайте им вие да ядат” (ст. 16)? Дали се усмихват, подиграват или възмущават? С какво разполагат те – с пет хляба (не нашите самуни, а тънки кори, печени по вътрешните стени на пещите) и две солени риби! Тази храна не стига дори за тях, камо ли за 5 000 мъже, „освен жени и деца”. Мисленето на апостолите и Христос е различно по същност. Те се плашат от липсата на време и „чуждостта” на дивата пустиня, а Той е извисен над времето и пространството. Те се тревожат от липсата на храна, а Той притежава пълнотата на Божията природа, която ражда и раздава изобилие (Пс. 71:16).

За да се избегне хаосът, струпването, блъскането на гладните хора, които сигурно ще се бият за храната и ще стъпчат децата, Христос им заповядва да насядат на тревата. След това Той извършва това, което се очаква от всеки юдейски духовник – поглежда към небето, благославя (не хлябовете, а Бога), разчупва ги и ги подава на учениците, а те – на народа. Ние днес знаем за чудото, защото четем за него, но участниците не го очакват и поне някои от тях вярват в силата на Спасителя, защото Му се подчиняват. Как точно става самото чудо ние не знаем и дори не можем да си представим. Дали когато някой отхапва комат, той внезапно прораства? Дали когато взема от кошницата един хляб, в този момент той чудодейно се умножава на два, три, четири? Както и да е, хлябовете не само не се свършват, но остават 12 коша, пълни с недоядени къшеи. Някои модерни протестантски тълкуватели предполагат, че всъщност чудо нямало, защото хората били скрили храна в джобовете и ръкавите си и когато вземали от хлябовете, тайно пускали в кошниците. Това обяснение е прекалено изкуствено и фалшиво, за да е достоверно.

„Бог е храна, която търси гладните”, пише загадъчно блажени Августин. Той вероятно има предвид едно от блаженствата на Христос, което гласи: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6). В най-важната молитва, която Господ ни е завещал, не се казва „моят хляб” или „вашият хляб”, а „насъщният ни хляб”, т.е. общият хляб, без който не можем и който насища всички. Затова чудото в пустинята, предобразено от пророците, на свой ред предобразява тайнството на Евхаристията. В него ние не ядем и пием чужда храна, а плътта и кръвта на самия Божи Син, за да се слеем с Него – сега и във вечността.