Покаяние и прошка

Екипът на Православие.БГ благодари на всички, които се отзоваха на поканата за първата беседа на тема „Покаяние и прошка“ от новата инициатива на православния портал за поредица от дискусии под надслов „Православие и съвремие“.

На 14 март салонът на столичната ателие-книжарница „Къща за птици“ едва успя да побере аудиторията от различни възрасти, дошла да чуе словата, посветени на покаянието и прошката, в навечерието на Неделя Сиропустна. Модератор на събитието бе доц. Костадин Нушев – преподавател по нравствено богословие в Богословския факултет на СУ, а лектори бяха отец доц. Стоян Чиликов – свещеник в храма „Св. Георги“ в столичния квартал „Дървеница“, преподавател по теология в Пловдивския университет, и доц. Мариян Стоядинов – зам.-декан и преподавател по догматическо богословие в Православния богословски факултет на Великотърновския университет. Любопитни коментари и въпроси към лекторите бяха отправени от публиката, което превърна срещата в една жива и емоционална дискусия. Очакваме ви и на следващата среща от поредицата „Православие и съвремие“ през април, чиято тема скоро ще бъде обявена.

Предлагаме ви няколко фрагмента от словата на тримата участници…

Свещ. доц. Стоян Чиликов: „Покаянието не е само психологически, а дълбоко екзистенциален процес, който обръща съзнанието на човека. Човек вижда своя грях, както казва свети пророк и цар Давид: „… моят грях е винаги пред мене.“ В Новия Завет и Господ Иисус Христос, и свети Йоан Кръстител, започват проповедта си с призива: „Покайте се…“… Покаянието е пътят, който довежда човека до Бога. Той не е просто едно разкаяние за онова, което сме извършили, а осъзнаване за онова, което ни отдалечава от Бога. Човек на първо място трябва да осъзнае това, да съжали за греха, да го изплаче пред Бога, и следващата стъпка е да се съедини с Него. На църковен език следващата стъпка се нарича изповед на греха. Поглеждайки към историята на Църквата, първоначално изповедта е била публична. Свети Киприан Картагенски казва, че изповедта на съгрешилите трябва да става пред цялата църковна общност, не е достатъчно отпадналите да получават писма от своите изповедници, каквато е била традицията в онова време, а вместо това изповедта да се принесе пред всички, да се вникне дълбоко в онова, което е извършил човекът, за да може цялата църковна общност в лицето на епископа да го приеме обратно в общение. След четвърти век в Църквата вече навлиза тайната изповед. Някои автори обясняват тази промяна с това, че при изповедта се разкриват грехове, които са забранени от закона, например прелюбодейството, което се е наказвало. По този начин Църквата съвсем пастирски, за да предпази човека, решава постепенно да премине към тайна изповед.

Покаянието не е някакво състояние на самосъжаление, а сложен процес, който става в дълбините на човешката душа. Евангелието ни дава много примери за дълбоко покаяние – притчата за митаря и фарисея, притчата за блудния син… Условието за истинско покаяние е да не преставаме да викаме към Бога, да не преставаме да Го търсим. Едва ли всеки един от нас ще се научи да се кае истински, ако Господ не му даде покаянието, защото то на първо място е дар Божи, а второ е Тайнство…“

Въпрос от публиката: „Човек често приема справедливостта като основен двигател в живота си, според който взима определени решенията. Мисля си обаче, че справедливостта стои на по-ниско стъпало от прошката. Но как така заявявам готовност да простя на човека, с който съм в конфликт, във война, защитавайки собствената си кауза, защото я смятам за справедлива, и в един момент в разгара на войната, защото е дошъл постът, да му кажа: „Прости ми, пък ние после с теб ще продължим да воюваме…“ Може ли да кажете нещо повече за взаимовръзката между покаянието и справедливостта?“

Доц. Костадин Нушев: „Покаянието неизбежно е свързано с греха. Всеки грях е неправда. С всяко греховно действие или помисъл ние нарушаваме Божията правда. Когато извършваме истински акт на покаяние, ние възстановяваме тази правда. Когато искаме прошка от ближния, възстановяваме нарушената справедливост. Но в един много по-дълбок духовен смисъл, а не във формалното, в законническото разбиране за справедливост. Как обаче можем да възстановим справедливостта, ако не сме водени от любовта към ближния, та дори от любовта към врага?! Ако гледаме формално на тази „церемония“ на взаимното опрощение, а таим в сърцето и в ума си стратегия да продължим да воюваме, сме много далеч от онова покаяние, което истински променя съзнанието ни, което променя посоката на отношенията ни с другия. В този случай ние искаме единствено временно помирение, кратко преустановяване на войната за времето на поста, за да продължим после в ежедневието си по светски да водим своите битки…

Но наистина е трудно да простиш на врага, на онзи, който воюва с тебе. Отците на Църквата ни учат, че, за да се издигнем до състоянието на любовта към врага, това е възможно единствено с Божията сила и благодат, сами не можем да достигнем до този хоризонт, до това духовно състояние…“

Доц. Мариян Стоядинов: „Напълно съм съгласен с това, което казвате – че любовта е категория, която стои по-високо от справедливостта. Защото в Евангелието виждаме, че всичко, което прави Христос, е скандално за формалната справедливост. То е скандал за фарисейската нормативност, за тези, които отиват в първия час и получават същите пари като тези, които отиват в единайсетия час; скандално е разбойникът да влезе в рая преди апостолите и преди Пресвета Богородица. Скандално е всичко, което Христос прави, когато потвърждава, че любовта е това, което лекува.

Покаянието е състояние, в което човек пребивава, както диша, той се събужда и заспива с него. Когато има съзнанието за това, че стои пред Божиите очи и че има какво да изправя, той ще е готов априори да даде прошка на всеки, който се обърне към него, защото ще усеща липсата на другия… Нашият сътрапезник ни дава статута на сътрапезник, личността срещу нас ни дава статута на личности. В колкото повече очи се оглеждаме и те ни дават статута на личности, толкова сме повече човеци. И в колкото по-малко се оглеждаме, толкова по-малко човеци сме. Лишете един човек от общение, от любов, от свобода, и ще имате по-малко човек. Любовта е това, което предполага, че в очите на другия имаш смисъл. И тази способност да прощаваш на враговете съществува априори. „Отче, прости им, те не знаят какво правят“, казва Христос. Те не тръгнали да търсят прошка от Него, не Му казали: „Извинявай, че те разпъваме на Кръста! Извинявай, че те бодем с копия!“ Но Той им прощава, защото те не знаят какво вършат. Когато имате малко дете, което върши някаква глупост, априори му прощавате, защото то не знае какво върши. Когато има пред вас човек, на когото сте дали правото да бъде различен и прави нещо срещу вас, вие му прощавате априори, защото само Господ знае какво върши той. Но не сте в състоянието да го преследвате, да го унищожавате само за да постигнете тази нормативна справедливост. Във всичките случаи, в които Христос показва на апостолите Кой е Господарят на лозето, Той поставя любовта над справедливостта.

Когато на Спасителя задали въпроса „А кой е моят ближен?“, Той разказал притчата за добрия самарянин. За човека, който беше изпоранен от разбойници, и оставен безпомощен на пътя. Той беше на дъното и е щял да си остане там, защото се оказало, че няма ближен, който да го вдигне, дори неговите сънародници го отминавали… Но мина един самарянин, вдигна го и го заведе в гостилницата. Свети Йоан Златоуст тълкува този момент като въвеждане на човека в Църквата – с елея, с Божията милост, с виното – това, което го храни за живот вечен в тая гостилница, където той да възстанови себе си. Ето ситуация, в която се нуждаем от прошка. Ние сме този паднал човек, който е изпоранен от греховете си, от манталитета си, от темперамента си, от гордостта си… И имаме нужда от някого, който да ни вдигне. Затова е толкова важно изповедта да се случи в свидетелство, в присъствието на поне още един човек, който да е там от името на Църквата. Затова е толкова важно, когато си изгубил някого от сътрапезниците си, да чувстваш липсата му като лична екзистенциална болка; когато някой отпадне от тази трапеза, да чувстваш това като свой проблем и да искаш да намериш липсващия… Неслучайно в Църквата има едно характерно правило – ако три недели последователно един човек не дойде в храма, неговият пастир да отиде да го намери. Представете си в една енория, в която всички се познават, нима това не е толкова лесно?! Общността създава благоприятните условия за покаянието, условията покаянието да бъде радост.

Спомням си една Неделя на прошката в една православна енория в Париж, изградена от имигранти. Нямам по-осезаем спомен от Неделя Сиропустна от онази Неделя в онази енория, в която всички се познаваха. Това беше преживяване, което си струва човек да помни и пази дълго в себе си. Да видите как се случва прошката в среда, в която хората се разпознават, изправят се един пред друг… да заставате пред другия и той да е готов да ви вдигне, преди още да сте паднали.“

Въпрос от публиката: „Бихте ли казали нещо повече за лицемерната прошка? Много хора днес, има ги и в Църквата, казват: „Прощавам ти, но не искам да имам повече нищо общо с тебе!“ И така направо те отписват…“

Свещ. доц. Стоян Чиликов: „Не е ли искрено покаянието, няма покаяние. Ако човекът лицемерно пристъпва към вас, за каква прошка става дума?! Много пъти сме срещали по пътя си такова покаяние, но това дори бих го нарекъл дяволско покаяние. И затова, ако свещеникът разбере за подобен род „покаяние“, трябва да се намеси, дори с епитимия.“

Доц. Костадин Нушев: „Опрощение без възстановяване на общението между двама души, не е истинско. Няма истинска прошка без помирение.“

Доц. Мариян Стоядинов: „… Този, който е в състояние да даде прошка, той я дава априори. В притчата за блудния син виждаме как, когато синът тръгва към бащата, още преди той да е казал: „Татко, прости ми!“, отецът вече е взел пръстена, взел е новата дреха и вече е наредил да се приготви угоеното теле. Тоест той в сърцето си е болял, жадувал е синът му да се завърне при него. Ето тази жажда, когато е пресъхнала, ще се дават формални прошки. Но когато тя е жива, ще носи плодове… Не може да се скрие светлина на върха на планината. Иначе всичко може да бъде имитирано, да кажем „Простено – прости“ и това да е поредният апотеоз на нашия формализъм. Прошка се дава, когато се обича. Сътрапезникът обича другия, дори когато този друг не е на масата. И более, скърби за него, когато той отсъства. Ако това не възпитаваме в себе си, ако не се каем за тази липса, то тя е най-голямата греда в окото ни, как тогава можем да броим сламките в очите на другите?!… Прошката е състояние, което предполага диалогично осъществяване; което предполага способността да пишеш любовна поезия в ситуация, в която си влюбен, и само когато си влюбен можеш да разбереш любовната поезия. Когато я прочиташ със студено сърце, не откриваш смисъла в нея.“

Снимки: Любомир Върбанов, Пламен Сивов