Проповед за Преображение Господне

В есента на живота си човек би могъл да се изкачи по планината на молитвата, за да застане близо до Бога, там, където ни е „добре да бъдем”. По това време по-често се появяват свободни минути и часове; по-често можем да ходим в храма, повече – да четем Свещеното Писание. Това време от живота е благословено. Много тъжно и страшно е, когато човек в есента на живота си притъпява, става злобен и ограничен, когато нищо повече не го интересува. Тогава душата му гасне и умира, още докато тялото е живо. Но този, който вярва, който се моли, който обича хората – той никога няма да остарее. Такъв човек винаги ще чувства присъствието на Божията благодат. Даже ако силите ни напуснат, има Кой да ги умножи отново.

Нека мислено се пренесем при Господ и учениците Му на мястото на Преображението.

Те се изкачвали в планината. Настъпила нощ (а възможно е и да било горещо пладне) и учениците спрели в подножието на един връх за почивка.  Знаем от Евангелието, че Господ често се усамотявал в планината, за да се моли по-далече от шума на градовете и селата. Дори когато бил на езерото и изпратил учениците си с лодката, Той Сам се качил на планината, за да се моли. А за последно се явил на учениците си на Елеонската планина – Господ обичал планините. И сега се изкачил високо в планината, вземайки със себе си само трима от учениците си – възлюбения Йоан, първовърховния Петър и Иаков. Започнал да се моли, а в това време те заспали.

И така, през нощта или в обедната жега, когато учениците заспали до молещият се Учител, уморени от изкачването, те може би пропуснали нещо много важно. А после, когато отворили очи, били заслепени от светлина. Господ целият сияел и разговарял с двама тайнствени мъже.

Лицето и цялото Му тяло сияели така, че дори дрехата му станала по-бяла от сняг. И те почувтвали такова райско блаженство, такава близост до Бога, такова щастие, че Петър като не знаел какво да каже, промълвил: ”Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш да направим тук три сенника: за тебе един, за Моисея един и един за Илия”. (Мат.17:4). Имало такъв старозаветен обичай – в памет на странстването на Божия народ в пустинята, хората да се събират на специален празник в Храма, да строят шатри и да се молят на Бога с благодарност за това, че им е дал Закона на живота и на истината.

И ето че сега пред учениците сякаш се явили Законът и Пророците – законът в лицето на Моисей, а пророците – на Илия. Откъде знаели апостолите кои са тези хора? Не го пишело никъде, но те почувствали със сърцата си, че древните пророци са дошли от онзи друг свят, за да разговарят с техния Учител и Господ. И им се сторило (защото Бог бил толкова близо!) че е настъпил празникът на шатрите и че трябва да направят тези шатри и да живеят пред лицето на Бога. „Добре е да бъдем тук с Теб! – казал Петър (Ето как се чувства човек около Светинята). – Хубаво ни е да бъдем тук.”

И в момента, когато казал това, като гръм се разнесъл Глас: „Този е Моят възлюбен Син, Него слушайте!. (Марк 9:7)”. Това е отговорът за всички нас: ще ни бъде добре, ако бъдем близо до Него, ако Го слушаме, ако Той е до нас. И този гръм и сияещата светлина, и облакът, който покрил върха на планината – всичко така поразило апостолите, че те паднали на колене, закрили от страх лицата си, а когато се изправили, върхът на планината бил вече пуст; на него стоял само Господ. Той се приближил до тях, докоснал ги и казал: „Станете и не бойте се!”(Мат. 17:7).

Малко преди да видят Божествената слава, Божествеността на Христос, учениците изкачвали планината. Който е правил това, знае с какво усилие е свързано – те са се катерили по камъните, пълзели са, били са изморени, обувките и дрехите им били изцапани; дори Той дишал тежко като тях – нали и Той бил човек. И ето че за един миг, за един миг от Неговата молитва, цялата умора и отпадналост изчезнали; всичко заблестяло. Пред тях светнал Неговият лик, защото им се открил не просто пътник, който се изкачва по планината да се моли, а Синът Божи, Когото и те и ние трябва да слушаме. На учениците било дадено да видят какво очаква човека в края на живота, каква светлина на Преображението ни чака в края на вековете. Затова Църквата празнува Преображение в края на лятото, във времето на равносметките и плодовете.

В това време ние чувстваме, че есента наближава. Мнозина гледат към нея с тъга и казват: „Ето, листата жълтеят и падат – идва краят на лятото.” Не е ли така и с човека? Когато идва есента на живота му, когато се появят сивите коси, когато вече не стигат силите на сърцето и на нозете, ние мислим: „Ето че дойде есента на нашия живот”… Но това не е лошо. Есента е времето на плодовете; време да си дадем сметка за нещата от живота си. И в това време си отива много от онова, което ни е било излишно.

В това време трябва да се постараем да се разделим със суетата си. В есента на живота си човек би могъл да се изкачи по планината на молитвата, за да застане близо до Бога, там, където ни е „добре да бъдем”. По това време по-често се появяват свободни минути и часове; по-често можем да ходим в храма, повече – да четем Свещеното Писание. Това време от живота е благословено. Много тъжно и страшно е, когато човек в есента на живота си притъпява, става злобен и ограничен, когато нищо повече не го интересува. Тогава душата му гасне и умира, още докато тялото е живо. Но този, който вярва, който се моли, който обича хората – той никога няма да остарее. Такъв човек винаги ще чувства присъствието на Божията благодат. Даже ако силите ни напуснат, има Кой да ги умножи отново.

Така ще стигнем до края на дните си. И когато се прекъсне мигът на нашия земен живот и отидем във вечността, където ни чака Господ, там ще ни бъде толкова хубаво, така прекрасно, както не е мислил даже Петър, когато казал: „Господи, добре е да бъдем тука!” Амин.