Светски и църковен живот

Как да съвместим несъвместимото?

Протойерей Михаил Воробьов отговаря на въпрос на жителка на голям град, която смята, че няма сили да съвместява работата и децата с църквата и молитвата. Какво да се прави?

"Често тази тема се повдига по един или друг начин. Струва ти се, че когато слушаш другите, всичко ти е ясно, но когато става дума за теб самия, изпитваш леко объркване.

И така, отивайки на изповед, започнах да мисля за своето житие-битие и разбрах, че е твърде непосилно за мен да живея и светски, и църковен живот едновременно; освен това съвременният живот на светския човек е толкова сложен (особено в мегаполиса), че практически не остава място не само за църквата, но и за много други важни неща, като времето за семейството и приятелите. Какво да правя?

Например – молитвата. Сутринта няма време – едва си вдигаш главата от възглавницата и, вече закъснявайки, всичко правиш бързо – кафе, тоалет – и летиш за работа. В градския транспорт да четеш – някак си не се решавам. Вечерта се прибирам, едва дишайки след час и половина пътуване. Трябва да прибера детето, да го заведа на кръжок или някъде другаде, да приготвя вечеря, да нахраня всички, да ги сложа да спят – и вече е 23 часа, а трябва да ставам утре рано… Свикнах да се моля поне веднъж за детето, но не винаги имам сили, понякога даже не помня кога съм заспала.

Да ходя на църква всяка неделя? Но ако не се наспя в неделя, просто ще припадна. Освен това в почивните дни можеш да успееш да свършиш домашната работа – пране, чистене, пазаруване; все неща, за които не стига време през седмицата. Ходенето на църква е допълнително и достатъчно силно натоварване, за което са нужни сили. А на мен понякога и да полея цветята не ми стигат. На всичко отгоре и роднините често планират в неделя срещи, защото в събота работят. Да им отказвам ли?

Когато е необходимо, работя и в неделя, въпреки заповедта да не се работи. Не бих могла да откажа, защото ще подведа отдела и няма да успеем в срок да свършим работата.

Пост? Първо, ако не се храня добре, ще припадна. Второ, на работа нямам възможност да избирам храната. Мога да си нося от къщи, но това е допълнително напрежение и в края на краищата постът се превръща за мен в излишно и допълнително натоварване.

Вариантът да напусна работа е неприемлив. Вариант да намеря работа по-близо е възможен; търся, но не намирам. В перспектива съществува вариант да се преместя по-близо до работата, но и това ще стане в по-далечно бъдеще.

И когато свещеникът говори на проповедта, че трябва по-ревностно, всяка седмица… – и все неща в този род – аз си мисля за друго: интересно, доколко добре свещеникът познава живота на съвременния мирянин, живеещ в голям град, работещ и отглеждащ деца?

Даже ако отида на изповед и се покая, си давам сметка, че не мога нищо да променя, не мога да намеря в себе си сили да следвам всички правила. И какво да правя? Да не се причастявам?”

***

Как да съвместим несъвместимото? И кое е това, което смятаме за несъвместимо? Гений и злодейство, ако вярваме на Пушкин, се две несъвместими неща… Атина и Йерусалим, по дълбокото убеждение на Тертулиан, също нямат нищо общо. Светски и църковен живот? Но, разбира се, всичко зависи от това какво смятаме за светски живот.

Разбира се, живот на принципа «сутрин – в храма, вечерта – в бара» едва ли можем да наречем искрен и хармоничен. Тази несъвместимост достатъчно убедително се потвърждава от историята на несъстоялото се свещеничество на артиста Охлобистин. Но това, от което авторката на писмото се жалва, въобще не е «светски живот». Това е по-скоро животът на обикновена съвременна жена, за която цялата «светскост» може би се състои понякога от избор на стоки по Интернет-каталог и фирмени партита веднъж на няколко месеца.

Така ми се иска да пожаля себе си… Апостол Петър, имащ не само жена, но и тъща, съвсем правилно е нарекъл жените «по-слаб съсъд» (1 Петр. 3:7). Даже Настася Марковна Петрова, невероятна жена, вярна спътница в труда и подвига на своя велик съпруг, понякога, по женски слаба, започва да мърмори: «Още дълго ли ще продължава тази мъка, отче?». При което получава невъзмутимия отговор на Авакум, който не се слави с особена кротост: «Марковна, до самата смърт…». И тя, въздъхвайки, отговаря: "Добре, Петрович, ще теглим докрая".

Същото се е случвало и в семейството на друг велик страдалец. Надежда Яковлевна Манделщам, уморена до смърт от нелекия живот, възклицава с горест: "Но защо у нас всичко е толкова зле?" На което Осип Емилиевич с присъщата си кротост отговаря: "А защо ти, Наденка, си решила, че трябва да живеем добре?".

Добре – в смисъл комфортно и без недоимък. Но също, «добре» – това е и в хармония със себе си, с околните. В хармония със своя свят, който започва от сърцето и се простира поне до границите на семейството, а по-далеч – вече доколкото се получи, доколкото съумееш да построиш свой свят, включвайки в него близки по дух хора и опазвайки го от ненужни такива. И как да не си спомниш иронията на Христос Спасителя: "Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Мат.16:26)?

Настася Марковна и Надежда Яковлевна при всички външни бедствия не са имали проблем със своя вътрешен мир, заради своята велика любов и вяра: при първата – религиозна вяра, а при жената на поета – по-скоро вяра в непреходността на някои нравствени принципи. А ето, при съвременната жена всичко е обратно. И не е бедата, че не й стига време за църква, а това, че, както самата тя признава, не й стига време за семейството и приятелите.

Но нали семейството и приятелите не можеш да замениш с никакъв скъпоструващ комфорт? И за какво ни е такъв живот, който продължава като един перманентен цайтнот и преминава в някаква тотална отдалеченост от истинската дълбочина и истинската радост? За кого, ако не остават душевни сили за най-близките, са всички тези транспортни страдания, изтощителна работа, непрекъснато препускане?

В целия монолог звучи настойчивият мотив на самооправданието. Не се моля, защото не ми стига времето; не постя, защото не ми стигат физически сили… И това – при съдомиялната машина, пералнята-автомат, когато в къщи няма седем деца по пейките, а съпругът обядва обикновено на работа – и пак не ни стигат силите? Кой днес си спомня за опашките от съветско време, когато, за да се докопаш до парченце салам, да не говорим за дрехи и обувки, се налагаше с часове да се стои на разни опашки! Автомобилни задръствания наистина нямаше, но с ужас си спомняме за тълпите измъчени хора, щурмуващи градския транспорт и електричките.

За поста даже няма и място за разсъждения! Сега, при изобилието на всевъзможни полуфабрикати (да хвърлиш в тенджерата пакет с картофени кюфтета са ти нужни 10 минути!), зеленчуци, плодове, всякакви риби, сосове – понякога е добре да се обезпокоим да не изпаднем в грях от увлечение по вкусната, та дори и канонически постна храна.

Зад самооправданието, в точно съответствие със законите на православната аскетика, се маскира най-обикновено себелюбие. Ах, ако не се наспя в неделя, ще припадна… Службата в храма не започва в шест часа, а в неделен ден не по-рано от девет, че и от десет! А ако не гледаме всякакви глупости по телевизията, не седим с часове в Интернет и не прегряваме мобилния си телефон, то и за сън ще откраднем някой и друг час.

Но себелюбието не възниква на празно място. Преди всичко маловерието е чудесна почва за него. Именно поради това навлизането в църковния живот изглежда като нещо незадължително, не толкова важно както разходката с децата или воденето им на кръжок. От среща с роднините в неделния ден никак не можем да се откажем, но от неделната служба – без всякакви угризения на съвестта! Разбира се, когато вярваш в смътното "има една сила", а не в Живия Бог, то "походът в църквата", както се жалва авторката на писмото, може да стане "допълнително и достатъчно мощно натоварване". Но за милиони хора богослужението, и особено празничното, продължителното и многолюдното, не е никакво натоварване, а истински празник, който съвършено реално укрепва душевните и физическите сили.

Когато бяхме ученици, за моите връстници най-страшното пожелание беше цял живот да гледаш седма серия на «Пучини» – телевизионен сериал от онова време. Православната литургия има много строга структура, променливите моменти са малко и почти незабележими. Обаче тази безконечна повторяемост изобщо не уморява вярващия човек, който даже на болничното легло се моли да се излекува по-бързо, за да отиде в храма!

Опитът показва, че всеки човек, който започва да се отнася сериозно към църковния живот, много скоро по удивителен начин започва да организира и ежедневието си: работата, домашните задачи, възпитанието на децата. И в това "разтягане" на времето няма никаква мистика. Времето не се удължава, а се организира правилно. Когато отминават мнимите ценности и замаскираната от суета празнина, времето стига и за богослужение, и за домашна молитва, и за необходимите житейски дела, и за най-главното – семейството, за любовта и грижата за най-близките и любимите.

Следва да се помни, че при наличие на общ устав, например, за постите, установено молитвено правило, което се печата в "Молитвеника", всеки свещеник по силата на самия свещен сан има право да измени устава в съответствие с личната ситуация на обърналия се към него мирянин. Разбира се, идеално е да имаме духовник, който познава своя енориаш, неговото семейство, неговия живот, на когото човек поверява ръководството на своя духовен живот. Но даже да нямаме духовник, всеки внимателен свещеник може да разреши изменението на някои правила, така че постът и молитвата да не са някакво непосилно бреме, но, оставайки си бреме, все пак да доставят радост и да водят човека към духовно съвършенство.

Впрочем, заповедта да не се работи в неделя, в оригинал "Помни съботния ден, за да го светиш" (Изх. 20:8), има съвсем пряко отношение към духовното усъвършенстване. Само богоизбраният израилски народ простодушно разбира тази заповед, като призив към "dolce far niente", като абсолютна забрана на всякаква дейност и в някои квартали на Иерусалим могат да замерят с камъни несъобразителния автомобилист, осмелил се да се качи на колата си в събота. Впрочем, нашите "боголюбиви" съотечественици по отношение на тази ветхозаветна заповед малко се отличават от най-ортодоксалните юдеи. Заменяйки съботата с неделята и прибавяйки към нея останалите църковни празници, много православни искрено повярваха, че всяка работа в празник е огромен грях. Да се пие водка и да се вършат безобразия – това може, а да се работи – ето това е тежък грях!

В действителност, думата "да светиш", "да освещаваш" изобщо не означава да бездействаш. "Освещавам" означава възвисявам се, издигам се над ежедневието, посвещавам се на Бога. Следвайки тази заповед на Ветхия Завет, човекът е задължен определена, достатъчно голяма (една седма от целия живот!) – част от своето време да освобождава от житейската грижа, да го посвещава на размишление за състоянието на душата си, да дава правилна оценка на своите постъпки и да определя тяхната истинска причина.

И когато този самоанализ стане редовна практика в нашия живот, постепенно ще се освободим от присъщата за всеки човек склонност към самооправдание и ще достигнем до осъзнаването на своята дълбока духовна бедност и на онази духовна нищета, с чието споменаване започва нашата проповед.

Помня, великата певица Лидия Русланова изпълняваше песничка за това как някаква дама се е уморила, изкачвайки хълма с решето в ръцете.

Припевът на това простичко произведение на руския фолклор беше: "Уморих се, уморих се, уморих се аз!" Уморената лирическа героиня обаче е успяла да свърши много неща: да опържи палачинки, да обядва с тях, да потанцува и даже, въпреки умората, да се скара с мъжа си!

Така че не всичко е безнадеждно в нашия духовен живот. Ако ни стигат душевните сили да се скараме с мъжа си, навярно имаме и сили за църквата. Нужно е само да поискаме. И да повярваме, че това е наистина хлябът наш насъщен… | www.taday.ru

Превод: Презвитера Жанета Дановска