Суровият празник

Бляскави коледни елхи – в къщи и дворове, улици и площади. Сведени под тежестта на гирляндите клони. Румени деца с подаръци, засмени бащи и майки. Злато, шоколад, играчки, камбанки. Санта Клаус с шейна от Северния полюс, бягащи елени, сняг, пръскащ диамантени искри под звездите. Тайнствени приключения в комина и камината в полунощ…

Нищо от това не е имало за детето, родено през онази нощ във Витлеем.

Не със златни искри и звън на камбанки го е посрещнал светът. Нито с коледни песнички. Воят на зимния вятър е приветствал новороденото. Не гирлянди са покривали скръбните стени на пещерата – а влага и мухъл. Не огън в камината – а пещерен студ.

Какво е за Мария и Йосиф блясъкът и веселието на Коледа в световните градове? Нищо. Те са били изгонени от тях. Как бихме погледнали днес на някакви чужденци от Ориента, окъсани, дрипави, развалящи коледното ни настроение с протегнатите си ръце и умоляващи очи? Точно тъй са ги посрещнали и тогава. Кой хотел би отворил днес портите си за тях? Няма място за вас – тъй са им казали и тогава в страноприемницата. Днес полицията щеше да прогони Мариам и съпруга ѝ, за да не развалят празничното спокойствие на коледната нощ. Те щяха може би да си намерят подслон в някоя барака извън града. Тогава са открили само една пещера в пустинята – някаква дупка, използвана от овчарите, за да държат зимно време добитъка си в нея.

Тъй е станало Въплъщението на Словото. Не за смях и празнуване е слязъл Господ на земята. Не в покоите на Кесаря се е родил. Може би и през онази нощ сенаторите и консулите на Рим са пирували в Палатинския дворец или на Капитолия, както пируват техните приемници и до днес. Антиохия се е пръскала от блясък и разкош, Александрия е пъхтяла над чиниите с месо. Богатите търговци от Йерусалим броили златото си, първосвещениците се готвели за пищни литургии и жертви. Римските офицери играели на зарове и надигали чашите. При никой от тях не е дошъл Господ.

Дошъл е при бедните. Най-корава човешка мизерия е посрещнала новородения. Скръбна суровост и голота – това е Рождество. Пустиня. Зима. Вън от човешките обиталища, в почти природна, нечовешка дивота. Пещерата е символичен вход в преизподнята; предназначеният за Кръста вече се и ражда дори под земята, сякаш в самия гроб.

Празник на Въплъщението – значи и на Кеносиса. На смирението, унижението на Божия Син. Невъобразимо смирение, напълно непредставимо за нас! Дали президентът на САЩ или британската кралица биха се отказали от властта си, дали биха напуснали пищните си дворци, за да слязат доброволно сред нас, милионите, да споделят мъката на света, мизерията на света? Но дори и да го направят, това не би ни дало и най-малката предства за невъобразимото понижение на Бога. Дивното Слово на Отца се облича в смъртна плът като в груба, мизерна дреха. От надкосмичните чертози слиза на нашата сирашка, сиромашка планета, на нейната корава земя.

Бог е дошъл при бедните. Като парий, аутсайдер, чужденец е дошъл Той в света. Затова коледните блясъци и богатства са Му чужди и не предизвикват нищо на Неговото лице. То е костеливо, измъчено, по него се чете цялата безутешност на този свят. Той мисли за Кръста. На две категории се делят хората – тези, които имат, и тези, които нямат, тези, които се смеят, и тези, които плачат. Христос е с плачещите. Бедни хора са Го родили в този свят и са Му давали подслон, оскъдна храна. Не господарите на света; не милионери, президенти и генерали; не банкери и адвокати; не притежатели на яхти; не гости на банкети и балове; не играчи на борсата; не шоумени и телеводещи; не манекенки и футболисти, модни дизайнери и светски красавици. Той не е техният Бог. Той е нашият Бог, нашият Христос. Бог на бедните и онеправданите по света. Бог на тази безутешна планета, на нашата корава земя.