Христос – земята на живите

Когато отидете в Константинопол, старата столица на православна Византия, ще откриете много църкви и манастири, между които и Св. София (Премъдрост), св. Ирина (Мир), а също така и манастира Хора (Земя). Този манастир се нарича Земя, и е получил това име, защото е посветен на Христос – Земя на Живите. За съжаление днес този манастир е музей, а няколко века е бил и мюсюлманска джамия. Минарето стои и днес, но е останала християнската душа, православната архитектура и агиография (т.е. иконописта, фреските и мозайките) на този манастир, на тази православна църква – манастира Хора – Земя на живите.

На входа на манастира, над вратата, ви очаква големият образ на Христос, (до пояса, на мозайка), от началото на ХІV в., когато Теодор Метохит е построил този манастир. Tова изображение се нарича Христос: Η χωρα των ζωτων – Земята на живите. Когато влезете в преддверието на храма ви очаква предивна мозайка на св. Богородица, която държи Христос на ръце и това изображение се нарича: Майка Божия “Χωρα του Αχωρητου” – “Вместилище на Невместимия”, т. е. “Земя, която е вместила Онзи, който е Земя на всички Живи” – Христос.

Така в този манастир виждаме целия Събор на Православието. Това е същността на нашата православна вяра и затова бих искал да поговоря за тази главна тема и централна точка на нашата вяра – Христос като Земя на Живите, като жизнено пространство, което Бог е благословил и ни е дал, за да живеем вечно в него: с Него, в Него, около Него, пред Него, заедно с Бога и помежду си.

Днес, във времето когато пред човечеството стоят много проблеми, между които е и все по-големият екологичен проблем, тъй като човешкото жизнено пространство е поставено под въпрос, а заедно с него и човекът, тази тема е още по-актуална.

Христос е истинското и вечно жизнено пространство на всички хора. Христос, Бог, Който се е въплътил и е станал Човек, е Христос – Богочовекът. Бог е сътворил света, замислил го е и при сътворението го е осъществил така, че той да бъде общност в Неговия Син, събор на Божиите чада и на целия дом, и на всичко, което е в Божия дом, в Единородния Христос и Първороден между много братя. Целият свят е сътворен, за да бъде Земя на Живите. Бог не е сътворил смъртта, нито го е сътворил за смърт, а за живот и затова е сътворил и пространство за живота. Следователно универсумът или “Всемирът” или космосът е сътворен за това. Времето на човешкия живот, което е назначено за вечността, е живеене, действие и общение в това жизнено пространство.

Когато кажем Христос – Земя на Живите и добавим Събор на Православието, с това отново напомняме за същността на нашата вяра, затова, че нашият Бог е Светата Троица, вечен Събор, вечен извор на Живота и наше Жилище, вечно жизнено пространство за всички нас. Нашият Бог е Събор, защото е Светата Троица, и в Библията не случайно е казано, че Бог в своя предвечен Съвет, Събор, се е съветвал и се е договорил да сътвори света (срв. Ис. 9:6). Той се е споразумял и поема инициативата за сътворяването на света и по-нататъшното негово ръководство, спасяване, прославяне, обезсмъртяване и овековечаване, следователно за неговия вечен живот, в Своя възлюбен Син, в Когото е поставил основата на всичко, което е сътворил, и особено основата на човешкия род; и всичко това е сътворено чрез Христос и за Христос (срв. Кол. 1:16).

Още когато кажем Христос, в нашата православна вяра имаме предвид, че това е въплътеният Бог и че ние сме вече в Него и с Него. Христос не е само Второто Божествено Лице на Св. Троица, Син Божи и вечен Бог, но едновременно с това Той е и Син Човешки, един от нас, Първият между нас, сред нас. Като Богочовек ни събира в Себе Си, събира, прави съборно в Църквата; въвежда в Земята на Живите всички и всичко, което съществува, защото Бог е сътворил и предназначил всичко за вечен живот. Това са основните истини на нашата вяра. Това е онтологичната съборност на православната вяра.

Вярата не е само това, че Бог съществува и че Той е всемогъщ; че Бог е Творец на света и го ръководи; че награждава и наказва. В нашата вяра има нещо много по-важно: нейната същност е Светата Троица като вечна общност, вечен събор на три вечни Божествени Лица в общението на божествената природа, битие, същност, живот, любов, блаженство и безсмъртие. Вечната земя на Живите, за която съзнателно или несъзнателно жадуваме всички, дори когато се лутаме и отпадаме, тази носталгия ни тегли натам. Често ние не я осъзнаваме, често сме против нея. Но естествено трябва свободно да участваме в това, защото човекът е създаден свободен по образа на Светата Троица. И човекът е сътворен като малък събор, събор в самия себе си с Бога и събор с всички хора, на всички същества и на всички творения, събор “с всички светии”, както казва св. ап. Павел (срв. Еф. 3:18). Човекът е малък жив и ходещ събор и иска да живее в събор, в общност и в общение. Това е основното съдържание на човешката личност, основното назначение на човешката личност и на човешкия род, на човешката общност.

Така е, защото човекът е битие на общността, на общението; съборно битие. Той е разпънат между своята индивидуалност, своята самостоятелност, своята особеност и неговата основна конститутивна страна или измерение – да бъде в общение с всички други, да живее; а животът винаги е участие, причастност, общение с Другия и с другите. Затова Бог ни е свързал със Себе Си като Извор и Средоточие, а също така ни е свързал и с останалия свят около нас. И не трябва да се учудваме от това, макар че материалистите и безбожниците злоупотребяват с него. Човекът е част и от минералния, и от растителния, и от животинския свят, тъй като е поставен от Бога в сърцето на света и в него – в човека – е смисълът и фокусът на света. В човека, като синтез на всичко духовно и материално, целият свят трябва да се въведе в Земята на Живите, в Христос. Затова и Христос е станал Човек и като Богочовек е извършил и върши това в Църквата и чрез Църквата.

Бог е направил не само първата творческа крачка, когато е сътворил човека, но и когато е дошъл и се е въплътил, станал е Човек като нас, живял е нашия живот, живял е в човешка природа и условия, настанил се е в своята вечност в човешка природа, в човешко битие, в човешки живот, в човешка общност. Това е и Църквата Христова, Земята на Живите; онази истинска автентична Църква Христова, която затова и се нарича Съборна, Католична, Православна Църква. Белегът, че Църквата е православна, съборно-католична, не е някаква конфесионална черта, а е всъщност онтологична, битийна – както когато казваме за някой човек, че е живо същество, с което го характеризираме, не за да го разделим от другия, а за да изразим неговия живот, динамика, движение, работа, любов. Така, когато кажем, че Църквата е съборна и православна, това не е същото, което днес някои подразбират, казвайки “ортодоксална”: а, ето, този “ортодоксален” евреин уби по-рано Ицхак Рабин, освободителя и водача на еврейския народ; или “ортодоксален” марксист или “ортодоксален” ислямски фундаменталист… и т. н. Това е злоупотреба с тези думи. За съжаление с всички думи може да се злоупотреби. Но Православието е истинската слава и истината на Църквата на Богочовека Христос, Който е Земя на Живите.

Човекът е призван да живее, да участва в живота, да бъде жив като живее и оживотворява около себе си цялата природа, която наричаме мъртва природа (но която не е мъртва). Човекът я оживотворява, внася в нея живот, сее около себе си живот, не само с продължаването на вида (както все още определя това голата биология, особено атеистичната и антитеистичната); това е споделяне и общение с другите, любов и живот. Всяко добро, когато се споделя с другите, се умножава. Така Бог е дал, благословил и наредил. Оттук извира радостта, оттук извира безсмъртието. Злото и грехът, които са влезли в света, в човека, са отделяне от това общение, от тази причастност с Бога Животодател и Земята на Живите.

Затова, когато човекът се разделя, когато “става самостоятелен”, когато се “индивидуализира”, когато стане себичен, когато се затвори в себе си, тогава, както казва великият Достоевски, се затваря и помрачава “в своята самота”. С това човекът не се утвърждава, а напротив, разрушава се, блокира и се помрачава, умъртвява се и това е смърт, която за съжаление, може да бъде вечна, ако той е прекъснал връзката с живота, общението, любовта с Бога и другите, ако не участва в земята на живите, в Общността на Живите, в Бога, в Когото е всичко. А този Бог е Христос, Който е Бог и Човек, така че всичко е и в човека. Това е съборността на Православието – основата и съдържанието на нашата вяра.

Днес ние, младите православни вярващи и богослови, и учителите на Евангелието и на православното богословие, не се правим на мъдри, а просто напомняме за онова, което е истинско Евангелие на нашата вяра. Ние не се връщаме назад към някакъв консерватизъм. Това е невъзможно дори и да искаме. Ще бъде фарс, фалш и пропуск, ако бихме искали да се върнем назад. Ние казваме, че нашата носталгия по Земята на Живите е бъдеща, есхатологична носталгия, насочена напред. Тя не е като древната антична, елинска или индийска или, която и да било друга носталгия, насочена изцяло назад. Носталгия означава: тъга, болка за родното място, за родината, за своя произход. Но св. ап. Павел казва, че нашият произход е на небето и нашето живелище е на небето (срв. Кол. 3:3-4; Фил. 3:20). Затова сме носталгични към бъдещето, към есхатологията, като към онази пълнота, която всъщност ни привлича към себе си; естествено според мярата, в която се отваряме и отдаваме за това, участваме в него и общуваме.

Православието е есхатологично, а това означава вяра, живот, реалност и пълнота на бъдещето. С това не се умалява миналото и преданието, традицията, а се осмисля, и затова нашият народ е жизнерадостен (който се радва на живота) народ, както казва Достоевски. Православният човек винаги е пълен с живот, жадува живота, но понякога и е заситен от този живот, защото жадува за по-добрия, по-пълния и вечен живот. Би било много по-скучно, себично, дребнаво и малодушно да се задоволим само с малкото и преходното. Тогава разказваме “приказки от хиляда и една нощ”, както Шехерезада, и се заблуждаваме, че това е всичко. Това са правили много утописти, много от лъжливите религии, от идолопоклонническите и от по-новите идеологии; това правят по-малко или повече всички тоталитаристи. А човекът, отделен от Бога, е твърде склонен към тоталитаризъм, което означава: отхвърляне на съборността, на общението, на отвореността, на любовта, на истинското напредване, на прогреса и стремежа да се влезе заедно с всички и с цялото Божие творение в нашия Вечен Дом, който се нарича Земя на Живите.

Затова Православието има постоянна мисия в света, но никога не е тоталитарно, въпреки че поради това понякога действа неуспешно. Бихме очаквали то да бъде “ефикасно”, да има сила, да има организация, да има администрация, да има ефективност и ефикасност. Това не е добре и не е нужно Православието да се държи така. Естествено, това не означава, че трябва да лентяйстваме и да не работим, но Западът е наложил на днешния свят една такава “ефикасност”, резултатност, успешност, утилитарност, а с това и тоталитарност, и иска от нас това. Затова Западът се присмива и не търпи Православието.

Ние сеем, орем, копаем, обработваме в нас посетия от Бога вечен живот, обработен и поливан от Бога; от нас се изисква труд, но успехът е в Божиите ръце. Това ни прави смирени, умерени, трезви, дейни, но не “активисти”, които превръщат активността в “дейност заради дейността”, в “l`art pur l`art” (изкуство заради изкуството), в “успех заради успеха”. Ние разбираме тази активност като участие в живота, което е любовта. Не можем да кажем, че любовта е довършена, завършена, че си свършил работата, когато си заобичал някого. Ти си започнал да работиш, започнал е животът. Животът е любов, свобода, радост и бъдеще, той е общение в Земята на Живите, в Онзи, Който е Вечен Извор, Вечен Събор и Вечна Пълнота на живота, в Христос – Земята на Живите.

В Свещеното Писание темата за Земята на живите е позната още от Стария Завет. Псалмопевецът Давид казва, че иска да се настани в Земята на Живите. Едемският Рай в началото на света е бил земя на живите, но като образ, като възможност, като начало, като призив и шанс за човека. Човекът е бил поставен в рая, където не му е липсвало нищо, но той е трябвало да го направи свой чрез творческо участие и съработничество с Бога, чрез съ-живеене и оживотворяване, а не чрез похищение и чрез някакъв механичен начин на придобиване на вечния живот, макар и чрез плода, както е предложил дяволът: ако искаш “да бъдеш като Бог!”, т. е. по някакъв по-кратък, механичен и лъжлив път, без участието на човека, без свобода, без любов, без общение. Когато Бог избрал от падналото, отчуждено и разединено човечество един човек – праотеца Авраам – и когато му поверил и го повел към обетованата земя, Той показал, че тази обетована земя (географски днешна Палестина, в Израел) ще бъде земя на живота, земя за живеене, земя, в която “тече мед и мляко”, т. е. радост, щастие, благоденствие. Това обаче е била само обещана земя, и когато е била дадена, тя все още не е била напълно предадена, а по-скоро е била задача за човека.

Има някакъв парадокс и диалектика в това, че Бог постоянно е обещавал земя на израилтяните. Дори, когато Авраам не е имал син, Той му е обещал, че неговото потомство ще наследи тази земя, а когато е добил син Исаак, Бог му казал да жертва този син! Отново парадокс! А когато тази земя била дадена, евреите често я губели и отново са жадували за нея; много пъти са били в робство и отново са се връщали. Това има символичен смисъл, но тази символика е библейска, което означава прагматика (т.е. нещо действително), защото в Библията символът означава реално участие на онова, което се символизира в това, което го символизира. Еврейският народ постоянно се е борил за тази земя, притежавал я е, отново я е губел и е жадувал за нея. Когато са били във вавилонски плен, те са пеели оня дивен псалом: “При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион… Ако те забравя, Иерусалиме, нека ме забрави десницата ми” (Пс. 136:1, 5). Йерусалим е символ на Светата Земя, а Светата Земя – Палестина – е символ на Земята на Живите на небето…

Другото название на Земята на живите е Царство Небесно, Царство Божие, Царство на Вечния Живот или Небесен Рай. Това са синоними, които обозначават една и съща реалност: “Това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9) – това е Земята на Живите, към която се стремим.

Земята на Живите не обхваща само небето и само есхатологията, т. е. последните неща. Земята на Живите е вечност, която започва със сътворяването на света и човека, със сътворяването на нашата земя, на матрицата, ако искате, на нашето жизнено пространство, на нашата природа; тя е изначално сътворената от Бога земя на живите, в която сме заживели Божия живот в Божия свят…

Мястото, където Христос се преживява като Земя на Живите – съединявайки земята и небето, всички хора и цялото творение, тукашната земя на живите и онази вечната, която е двуединна, както е двуединен Христос, (Човек и Бог, Бог и Човек, т. е. Богочовек) – е светият храм, Църквата, и св. Евхаристия – св. Литургия. Би трябвало да се говори за онова, което се случва и преживява в храма, който е символ на целия свят, както казва св. Максим Изповедник (в своята “Мистагогия”). Цялото съдържание на нашата вяра и на св. Православие се преживява в Литургията, в Причастието, в причастността, в общението, в есхатологичното очакване или предвкусване в Светия Дух, в пред-радостта и пред-живота на Земята на Живите, която е Христос. Така, както нашето детство е пред-радост и пред-живот, но заедно с това е и пълен живот.

За св. Литургия би трябвало да се говори специално, по-обширно и по-молитвено, като за Земя на Живите и като за Събор на всичко живо, който Бог на любовта и на живота е сътворил. А преди и след говоренето е нужно да участваме, да присъстваме, да общуваме, да сме причастни. Защото св. Литургия е вечното благословено Царство на Св. Троица: “Благодатта на нашия Господ Иисус Христос и любовта на Бога Отца и общението със Светия Дух с всички вас”.

Нашият вечен живот е във Вечното Божие Царство и в Христос, като Земя на Живите, и ще бъде една вечна и непрекъсната Божествена Литургия – Евхаристия. “Ново небе и нова земя, и светия град Иерусалим”… “Господ Бог Вседържител и Агнецът са негов храм”… и “невеста на агнеца”… и “дърво на живота”… И Духът и невестата казват… Ида скоро!

Амин, да, дойди, Господи Иисусе!” (срв. Откр. гл. 21:1, 2, 9, 22 – 22:17, 20). | списание Мирна, бр. 16, 2002 г.

Епископ Атанасий Йевтич е професор по патрология в Богословския факултет на Сръбската православна църква. Текстът е публикуван в неговата книга “Христос алфа и омега”, Београд, 2000.

Превод от сръбски: Свилен Тутеков