Без какво не може да съществува светът. Беседа за Божествената литургия

С Божията помощ, братя и сестри, ние с вас ще започнем малко по малко да четем и да анализираме текста на Божествената Литургия. Защо съм избрал като тема за нашите беседи Литургията? Защото Църквата призовава всички ни към всекидневно участие във великото Тайнство, извършващо се по време на Божествената Литургия, към вникване в дълбокия смисъл на самото това свещенодействие. Ние несъмнено трябва да разбираме всичко, което чуваме и виждаме на богослужението, в което участваме, трябва да знаем по какъв начин се извършва Божествената Литургия.

Отците на Църквата казват, че светът съществува дотогава, докато в него се извършва Божествената Литургия. И както извършването на Литургията е най-великото събитие в живота на целия свят, така и нашето участие в Божествената Литургия може да се нарече най-велико събитие в нашия живот. Когато казвам „участие“, аз нямам предвид, че ние просто стоим в храма, слушаме, гледаме, наблюдаваме онова, което се върши на службата. Не, аз говоря за реално участие в централното събитие на Литургията – причастяването със Светите Тяло и Кръв Христови.

Немислимо е да смятаме за християнин онзи, който не се причастява със Светите Тяло и Кръв. Дори има едно такова правило: ако християнинът не идва на Литургия в течение на три неделни дена, то той трябва да бъде отсечен от тялото на Църквата и само след като принесе покаяние да бъде приет обратно в лоното на Църквата. Защо Църквата е издала това правило? Защо е толкова важно да се причастяваме? Причастявайки се, ние ставаме едно с Христа. От нашите прародители сме наследили цялата немощ на падналата човешка природа. Обърнете внимание: наследили сме не вината за греха, извършен преди толкова хиляди години от Адам, а немощта на повредената от греха природа, последиците от грехопадението на нашите прародители: страстността, смешението с греха, помрачението на ума, загубата на непрестанната памет за Бога. Сега трябва да станем чеда на Новия Адам – Христос. Това се извършва благодарение на това, че сме се кръстили и продължаваме да участваме постоянно в Тайнството на Божествената Евхаристия. Ала за да участваме в Евхаристията, трябва да бъдем подготвени за това по определен начин. Например, ние не можем да се причастяваме, ако пред това има някакви препятствия, например неизповядани грехове, злобно и враждебно поведение спрямо ближните.

За да се причастяваме със Светите Тайни, трябва да присъстваме на Литургията (поне на нея, не говоря за останалите служби). И да присъстваме не като зрители или слушатели, а като участници в свещенодействието, като участници в това събитие – явлението на Христос. Ние ставаме причастни на благодатта, която в този момент изпълва целия храм. Ако можехме с очите на душата си да видим каква благодат изпълва храма по време на Литургията, то щяхме да тичаме стремително към храма, нищо не би ни попречило да присъстваме на службата.

И тъй, да отворим текста на Литургията на Йоан Златоуст и да започнем да четем.

Литургията започва с възглас на дякона: „Благослови, владико“. От името на целия събран народ дяконът подбужда свещеника да пристъпи към отслужване на Божествената Литургия.

Йереят започва свещенодействието с възгласа: „Благословено Царство Отца и Сина и Светаго Духа нине и присно и во веки веков“. Казано с други думи, нека бъде прославено Царството на Отца и Сина и Светия Дух сега и всякога и за безкрайни векове.

Божествената Литургия се извършва извън времето и пространството и ни въвежда в друга реалност, води ни право при Бога Отец. Ето защо започваме тази служба с това, че благославяме и прославяме Царството на Отца и Сина и Светия Дух – Царството на Светата Троица.

Какво може да каже човек на Бога? Какво може да Му подари? Нищо. От всичко, което имаме, нищо не е собствено наше. Пък и Бог не се нуждае от нищо наше. Какво можеш да подариш на Бога? Свещ? Кандило? Просфора? Тамян? От нищо такова Господ не се нуждае. Всичко, което правим, го правим в действителност не за Бога, а за самите нас. Когато строим храм, покриваме го със стенописи, рисуваме икони, служим Литургия, ние правим това не за Бога, а за самите нас. Защото не Бог, а ние имаме нужда от храмове за молитва, имаме нуждада целуваме светите икони.

Има, впрочем, едно-единствено нещо, което можем да подарим на Бога, въпреки че Бог не се нуждае и от него. Какво е то? Разположеността на душата ни да славим Бога, да Му благодарим, да благославяме името Му вовеки веков по думите на Псалмопевеца: „И ще благославям Твоето име отвека довека“ (Пс. 144:1). За човека няма по-велико дело от това – да благославя името Божие. Бидейки свободен, човекът има, за нещастие, трагичната способност не само да благославя името Божие, но и да хули това име. Всичко зависи от решението на човешката воля, от това, което човек сам избира за себе си.

Бог ни е създал по Своята безгранична любов и желае да се насладим на Неговата любов. А как можем да се насладим на Неговата любов? Като славим Неговото свято име. Това е велика привилегия, с която Бог ни е надарил. Неслучайно Божествената Литургия се нарича още и Божествена Евхаристия, което означава „Благодарение“. Нашето отношение към Бога може да се смята за правилно само тогава, когато ние не само Го молим да ни помилва, смятайки се за пребиваващи в дълбините на злото, но и славословим и благодарим на нашия Създател. Непрестанното славословене на името Божие – ето какво действително ни освобождава от властта на греха, води ни постепенно до съвършенство и служи като израз на нашата духовна зрялост.

Славословенето на Бога е особено важно за хората от наше време, когато човечеството страда от бича на унинието и невропатията. Всички сме много нервни, от най-малкото нещо веднага викаме: „Не ме докосвай!“, „Остави ме на мира!“ Искам да знаете: днес дори учените са доказали следната духовна истина. Ако човек се научи в живота си да повтаря непрекъснато: „Слава Тебе, Боже! Слава Тебе, Боже!“, то животът на този човек се променя из основи, дори ако той страда от хиляда всевъзможни проблеми, беди и нещастия. Думите „Слава Тебе, Боже!“ въздействат на душата подобно на лековит балсам, който превръща горчивината и оцета, изпълващи душата ни, в неизречена сладост. Оцетът се превръща в сладко вино. И обратно: роптанието, недоволството, унинието и депресията, когато започваме да говорим: „Ох, колко отвратително е всичко. Повече не мога. Нямам повече сили. По-добре да умра, отколкото да живея така…“ водят до това, че дори и да има мъничко сладко вино в нашата душа, то много бързо се превръща в оцет. Ето защо голямо значение за човека има неговата настроеност да славослови Бога.

Църковният устав ни нарежда да служим Божествената Литургия прави – по време на Литургията и свещеникът, и народът стоят прави. Ние не падаме по очи на земята, както се прави в други религии, но стоим прави и като деца гледаме към нашия Отец. Бог желае да бъдем Негови деца, а не роби, и затова се молим на Литургията прави, коленичейки само в отделни, изключителни моменти на службата.

Ние славословим Бога, а Той ни дава в отговор Своята благодат.

Повтарям, ние, християните, имаме най-голямата привилегия – да благославяме името Божие, Царството на Отца и Сина и Светия Дух. Това славословие ни извежда от стихията на този свят и ни въвежда в друга реалност – реалността на Бога.

„Благословено Царство Отца и Сина и Светаго Духа“. Защо се говори за Царство, защо Бог е наречен Цар? Защото в древни времена царят, възцарявайки се в някой град, е царувал над всичко, което е имало в него. Всичко в града е принадлежало на него и всички жители са били негови поданици. Така и когато Христос се възцарява в душата ни, всичко, което имаме – умът, сърцето, тялото, цялото ни същество, – всичко принадлежи на Него. Всичко се освещава, когато Бог царува в душата на човека. В моя живот няма и не трябва да има нищо, което да е извън оградата на Царството на Отца и Сина и Светия Дух. Ние трябва внимателно да следим всичко в нашия живот, от началото до края, да бъде озарено от светлината на това Царство. Нашата съвест трябва да свидетелства, че над нас царува Христос, че пребъдваме в Неговото Царство.

Помня един такъв случай от нашия монашески живот. Нашият приснопаметен старец отец Йосиф Ватопедски разказваше, че докато бил послушник на преподобния Йосиф Исихаст, той всяка вечер, когато братята се разотивали по килиите си за нощното правило, си задавал въпроса: „Това, което аз днес помислих, казах, направих, беше ли белязано от Божието благословение? Има ли то благословията на моя старец? Няма ли нещо, което съм укрил от стареца си, па макар и непроизволно?“ И ако съвестта му свидетелствала, че нищо не е скрил от стареца, че всичко е вършел с благословията на стареца, той спокойно заставал на молитва. Но ако съвестта го упреквала в някакво своеволие, той веднага бързал да отиде при стареца и да му разкаже всичко, за да няма какво да попречи на благодатта да дойде при него по време на правилото. Трябва да кажем, че изобщо всички отци на Църквата са били крайно внимателни и строги към чистотата на своята съвест.

Ще ви разкажа два случая от живота на един велик съвременен подвижник, който по онова време не беше особено известен, защото не приемаше посетители. Познаваха го само малцина монаси, сред тях и ние, от нашето братство, защото той беше духовен брат на нашия старец. Говоря за преподобния старец Ефрем Катунакски, този велик духовен гигант, прославил се с особено строго следване на съвестта. Той наистина беше невероятно строг към своята съвест. Не приемаше ни най-малък компромис с нея, не си позволяваше нито на йота да се отклони от закона на съвестта, спазваше го и като дух, и като буква. И за това се удостояваше от Бога с изобилна благодат.

Веднъж отец Ефрем дойде от Катунаки в Новия Скит, където живеехме ние, поговори с нашия старец и, преди да си тръгне, поиска да запише нещо. Нашият старец му подаде химикалка. Това беше най-обикновена химикалка, не някакъв изискан Parker, а обикновен Bic. Вярно, по онова време химикалките тепърва навлизаха в широка употреба. Отец Ефрем записа каквото му трябваше и, връщайки химикалката, каза: „Отец Йосифе, каква хубава химикалка имаш!“ На това нашият старец отвърна: „Вземи я, отче. Аз имам още една. Когато отида по работа в света, мога да си купя още“. (Трябва да кажем, че отец Ефрем никога не ходеше в света.) Отец Ефрем взе химикалката, каза ни довиждане и си тръгна за Катунаки. Когато си тръгваше от нас, вече се мръкваше. Разстоянието от Новия Скит до Катунаки не е малко и пътят се изкачва нагоре. Този път не е приятна разходка по брега на морето, а катерене и спускане по планински пътечки. При добро време и бързо ходене пътят отнема минимум час и половина – два часа.

Падна нощ. Ние по своя обичай извършвахме нощното правило, молейки се по броеница. Някъде около полунощ някой почука на вратата на нашия скит. Кой броди по това време? Отваряме вратата – на прага стои отец Ефрем. Влиза вътре и казва на нашия старец:

– Отец Йосифе, вземи си химикалката. Не я искам.

– Какво се е случило?

– Моля те, вземи си я обратно. Взех я без благословение. А понеже постъпих своеволно, сега не мога да служа Литургия. Чувствам, че нещо ми пречи да служа.

Той убеди отец Йосиф да си вземе химикалката. Ето, виждате ли – отец Ефрем дойде при нас, после си отиде в Катунаки, после пак се върна при нас, после пак си отиде в Катунаки. Пресметнете колко време му е отнел пътят. Практически цяла нощ. Друг на негово място би могъл да си каже: „Добре де, ще върна химикалката утре. Нищо страшно, ако една нощ преседи в моята килия. Няма да я използвам“.

Ала отец Ефрем не можел да постъпи така – той усетил в сърцето си, че връзката с Божествената благодат в душата му е прекъснала, защото е допуснал нещо, което по негово мнение е било самоугаждане, своеволие. На отец Йосиф той обясни, че не е получил благословение от своя старец да вземе химикалката. По това време обаче неговият старец,  отец Никифор, беше вече болен от старческо слабоумие (болестта Алцхаймер). Отец Ефрем беше съвършен послушник, което го и направи велик светец на нашето време.

Друг път отец Ефрем се спуснал от Каруля към пристанището, за да изпрати писмо. Когато към кея се доближила лодка, отец Ефрем скочил в нея. Лодкарят в този момент разговарял с друг монах и не забелязал отец Ефрем. Отец Ефрем дал писмото на един от пътниците, но не успял да излезе от лодката, тъй като лодкарят вече се бил оттласнал от кея. „Благословени, дай ми да сляза“ – помолил го отец Ефрем. Лодкарят бил мирянин, човек прост, грубоват, гневлив. Той се разсърдил на отец Ефрем за това, че трябва да се връща към брега и започнал да крещи и да го обсипва с ругатни.

Когато отец Ефрем се върнал в килията си в Катунаки, съвестта взела да го упреква, че е огорчил лодкаря. „Аз го огорчих и съблазних, как сега да служа Литургия?“ – мислел си той. И в дълбока среднощ той се отправил от Катунаки в скита „Света Анна“, дето живеел лодкарят. Пътят на това място е опасно нанадолнище, от едната мисъл за което ти се завива свят. А нали после, по обратния път, трябва и да се изкачваш. И все пак отец Ефрем се добрал до жилището на лодкаря и му се поклонил до земята:

– Прости ми. Аз те огорчих тази сутрин.

С тези примери искам да покажа, че Божите хора винаги искат едно – Бог да бъде Цар над всички постъпки в техния живот, над цялото им същество. Те не търпят нещо в живота им да бъде извън оградата на Царството Божие. И ние с вас, живеейки в света, трябва да внимаваме особено за това. Понякога имам впечатлението, че при мнозина от нас душата сякаш е разделена от вътрешни прегради на множество стаи. Едната стая е нашето благочестие, църковният ни живот. Другата стая е всекидневието ни. В тази стая ние се държим по съвсем друг начин, отколкото в първата, сякаш си слагаме друга маска. Третата стая е работата. Виждаш някой човек в храма – той е мек, спокоен, приятен за общуване. След това го виждаш на работното му място – непристъпен, мрачен, намръщен. Иска ти се да извикаш: „Бре, човек, усмихни се! Какво се е случило с теб? В храма ти беше съвсем друг“. По един начин се държиш у дома, сред семейството си. По друг начин – зад волана. Колата също е вид стаичка в нашата душа. Колко пъти съм чувал да ми казват на изповед: „Отче, когато карам кола, аз често сквернословя и псувам другите шофьори“. Не можеш да искаш Божията благодат да се възцари в душата ти, ако тя е разделена на части, на множество стаи. Преди всичко трябва да придобиеш цялостност, вътрешно единство. И устата ти, и умът ти, и всичките ти постъпки – всичко в теб трябва да бъде озарено от Божията благодат.

Човекът, придобил Божията благодат, не се променя със смяната на обстановката и обкръжението. Всичко в него – мислите, думите, постъпките, както тайните, така и явните, както извършените насаме, така и публичните – си остават същите, не се променят. Отците на Църквата настояват, че не трябва да бъдем непостоянни и изменчиви, който и да се окаже пред нас, където и да се окажем ние. Дали ще бъдеш пред многомилионна тълпа или сам, ти трябва да си оставаш същият, да се държиш по същия начин. Когато си сам, чувствай се така, сякаш те гледа целият свят. А когато те гледа целият свят, чувствай се така, сякаш си сам. Навсякъде и винаги усещай Божието присъствие и нищо друго освен Него.

Пред лицето на силните на този свят, пред лицето на онези, от които зависи външното ти благополучие, от които се страхуваш, не бъди човекоугодник, не променяй в тяхна угода своето поведение. Дръж се еднакво с всички и то така, както трябва – със смирение. Говоря ви не за комплекс за малоценност, а за благородното смирение на Божиите чеда.

Виждал съм това смирение у съвременните подвижници, при които идваха разни високопоставени лица: министър-председатели, президенти, хора, чиито имена са известни на целия свят. И при тези подвижници не се забелязваше нито сянка от промяна, нито сянка от подобострастие или човекоугодничество. С духовно благородство приемаха те всеки посетител и беседваха с него без да обръщат внимание на това кой е той. Човекоугодничеството им беше напълно непознато. И точно затова Бог царуваше в душите им, в цялото им същество. Можеше да се види как ги преизпълва благодатта. Помня, че когато наблюдавах тези свети люде, аз виждах, че дори дрехите им излъчват благодат. Те носеха най-прости, стари, износени дрехи. Но и тези дрехи, и килиите им, и вещите им – всичко излъчваше голяма благодат.

Същото е вярно и за древните светии. За св. Василий Велики например се казва, че при ходене леко накуцвал. Същото се говори и за земляците на светеца, кападокийците (Кападокия е родният край на св. Василий): те всички куцали. Така подражавали на светеца! Толкова огромно впечатление им правела неговата личност! Св. Василий бил куц поради болния си крак, а кападокийците куцали, за да му подражават, защото неговата благодат им правела толкова силно впечатление, че те подражавали и на всичко, което виждали у него.

И съвременните подвижници правеха толкова силно впечатление на хората, че съм забелязвал: хората започваха да им подражават във всичко! Причината за тази необикновена реакция беше голямата благодат, която се излъчваше не само от светите подвижници, но и от всичко, което ги заобикаляше: от дрехите или по-точно дрипите, които носеха, от килията им, от пънчетата, които използваха вместо столове, от всичко останало. Ето така виждаме, че някой човек има за свой Цар Христос, Който царува над цялото същество на човека – неговия ум, сърце, думи, дела. Затова се случваше някой да изпие чаша вода при стареца Паисий и да казва после, че никога през живота си не е пил толкова вкусна вода. Или например поклонниците често хвалят манастирската храна – колко вкусно е сготвена тя. А как е сготвена тя? Без масло, само на вода. Благодатта – именно тя прави всичко прекрасно.

Понякога ми се случва да присъствам на различни мероприятия в богати къщи или луксозни хотели. Виждаш там приказния разкош на обстановката и си мислиш: „Целият този разкош изобщо не може да се мери с убогата килия на стареца Паисий“. А каква беше килията му? Стаичка с пръстен под. Леглото си той сам беше сковал от дъски и тя приличаше повече на ковчег, отколкото на легло. Стола също беше измайсторил сам. А вместо маса използваше дъска, която туряше на коленете си. Освен това имаше един стар часовник, за да следи времето, и няколко хартиени икони, окачени на стената. Всичко това беше почерняло от пушека от печката и от свещите, които горяха постоянно.

По време на едно от нашите пътувания до Русия ние посетихме Ермитажа и видяхме покоите на императрица Екатерина. Боже мой, с какъв разкош се е заобикаляла тази жена! Не мога да разбера как е живяла сред всичко това. Помислих си: „Ако ме затворят в тези покои за една нощ, ще полудея!

Когато липсва Божията благодат, тогава всичко е мъртво, всичко е изтощително. Вземете най-прекрасния дворец – ако там не присъства Бог, то това не е дворец, а гробище. Животът в такъв дворец ще те убие. Поместете Бога в обикновена колиба – каквито е имало много в миналото, с една обща стая, където и готвели, и се хранели, и спали, – сложете там икона, окачете кандило, започнете да се молите, и колибата ще стане рай. Толкова чуден рай, че ще извикате: „О, ако всички хора познаваха радостта и благословението, които са в тази колиба!“ Когато Бог присъства, всичко става благословено, защото Бог царува над всичко.

„Благословено Царство Отца и Сина и Светаго Духа – Царството на Светата Троица, в Чието име сме се кръстили, – нине и присно и во веки веков“. Последните думи често чуваме на богослужение, в това число и на Божествената Литургия. Защо ги повтаряме толкова често? Защото всичко, което се върши на Божествената Литургия, няма край, то е вечно. На Литургията се извършва нещо, което не е обикновено и земно, но вечно и непреходно. Когато отварям уста и благославям Бога, това благославяне на Бога е вечно и безкрайно. Изхождащото от моите устни слово не умира, не се ограничава от нищо.

Един мой приятел йеромонах сподели веднъж с мен преживян от него духовен опит. Разказа ми какво се е случило с него след като Бог го удостоил да получи великия дар на свещенството и той пристъпил към първата си Литургия. Застанал пред престола в малката светогорска църквица (в скитовете на Атон храмовете обикновено са съвсем малки, престолите в тях също са малки и са разположени най-често в олтарната апсида) и изрекъл началния възглас: „Благословено Царство Отца и Сина и Светаго Духа нине и присно и во веки веков“. Едва изговорил този възглас, той в същия миг по благодат Божия се сподобил в духа да види как се отваря покривът на храма и как произнесените от него думи се разпростират во веки веков.

Той изпитал в този момент вечността. Представете си, че пред вас се е отворил изведнъж прозорец към вечността, която няма край, но която вие въпреки това можете да съзерцавате цялата. Не така, както обикновено виждаме предметите около нас до едно определено място, а по-нататък всичко е скрито от нашия поглед, защото силата на зрението ни е ограничена. Моят приятел усетил свещен страх: колко велико е да произнесеш слово, траещо вовеки веков.

Словото е нетленно, безсмъртно, безкрайно. Благославянето на името Божие съдържа в себе си велика благодат. Нека да се замислим обаче над следното: не само благославянето на името Божие трае вовеки, но и всичките ни останали думи (празнословие, сквернословие, шеги) също ще траят вовеки веков. Колко внимателни трябва да бъдем към думите си!

След като чух от моя приятел тази история, след известно време прочетох статия на един учен, който доказваше, че произнесеното от човека слово не се губи. Възможно е, твърдеше той, да бъде създаден апарат, който ще улавя всяка произнесена някога дума, така че ще можем да чуем думите, казани от Самия Христос преди две хиляди години. Мисля, че няма да е чудно, ако такъв апарат бъде наистина един ден създаден и ние чуем гласа на Христос. Но дали той ще бъде създаден или не, за нас това не е особено важно. Важно е друго: благодарение на това, че нашето прославяне на името Божие се разпростира в безкрайността, ние също ставаме безкрайни и това ни кара да осъзнаем колко важно е за нас да имаме възможността да благославяме Бога и да влизаме в една друга реалност – реалността на Божествената Литургия. Както вече казах, Божествената Литургия е най-главното дело на Църквата, която съществува точно за това – да се извършва Литургията. Първостепенното дело на Църквата е Литургията. Всичко останало е второстепенно и се прави само за да ни отведе към Божествената Литургия, към служението на Бога. Всичко останало, ако се осъществи – добре, ако не се осъществи – светът няма да се затрие без него. Но светът не може да съществува без Божествената Литургия.

 

 

Превод: Андрей Романов

Източник: pravoslavie.ru