Блуден син или очакващ Отец?

Съвсем основателно ще бъде тази неделя преди поста да я наречем не Неделя на блудния син, а Неделя на очакващия Отец или на Божията любов. В крайна сметка какво е сторил за нас сам по себе си блудният син?

Естествено, непременно ще бъде изтъкнат фактът, че това не е истинска история, а притча – тя съдържа алегория. Чрез нейната символика ни се разкрива как грешната душа се откъсва от Бога , решила да живее според собствената си воля.

И ето, тя попада сред създания каквито са демоните. Те я вкарали в заблуждение, отнели й благодатта и я пратили да пасе свине. В омърсено животно, каквото са свинете, се превръща всеки, който, вместо на Бога, дава път на демоните. Богооставената личност, досущ като свинете от евангелския разказ, се превръща във вместилище на бесовете и те всички заедно я тласкат към смъртта.

Бесовете накарали този човек да стигне дори до падение по-тежко от това на свинете, като го принудили да им слугува. Такава богоотстъпническа душа, над която се подиграват демоните, в крайна сметка не получава за храна дори и това, което обичайно получават мръсните свине.

Многобройни са и тълкуванията, и алегориите. Може да се каже, че нашите грехове – това са свинете. Може да се каже, че всички, намиращи се под властта на демоните, това отново са свинете. Много неща могат да се кажат, но в крайна сметка добрият проповедник неминуемо ще обърне внимание на покаянието на блудния син. И ето той, като дойде в себе си, се покая…

Няма всъщност покаяние.

Прахосал всичко. Живял празно и разпътно. В подобни случаи не е нужен много ум човек да си каже, че все пак сигурно има място, където ще ти дадат да ядеш, без да работиш, и ще те приемат такъв, какъвто си.

Подобни персонажи не са новост нито в живота, нито в литературата. Едни забягват в далечни страни. Други бягат от самите себе си и от родителите си и така попадат сред демоните, без да напускат дома си, по силата на вътрешна форма на емиграция. Демоните не изискват официална регистрация. Милиони наши жени изхранват подобни блудни синове и лентяи, поели по пътя на греха. Лежи на гърба на майка си, а тя плаче: „Отче, нашето момче отново е чупило икони и ги е хвърляло по пода. Даже си е нарязал ръцете от стъклата. Приказва ми, че ние по храмовете сме накачили хартиени идоли, а поповете ни съдират да харчим пари и потриват доволно ръце. Иска от нас водка. И казва, че не му ли дадем, ще подпали къщата и ще сложи край на живота си! Дали пък да не му дам вино?“. Че какво друго да стори? Не можеш да го заличиш от сърцето си. Син ти е все пак. Няма да го изгониш, но и животът заедно с него е нещо невъзможно. Същински ад.

Защо синът живее при родителите? Просто така му е угодно. Не се налага да работи. Няма за какво толкова да мисли. Спи си колкото поиска. Дните минават, има и вино. Прекрасно състояние.

Така е и с блудния син. Той се завърнал не от любов към дома си, към баща или майка, към брата, труда или чистия живот. А защото в бащиния дом храната била повече.

„А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!“ (срв. Лука 15:17).

Странно наистина. Защо ли умирал от глад? Та дори в дивите общества са обичали честните работници. Така Авраам купил напълно неизвестния роб Елиезер. А той в израз на благодарност му служил вярно. И станал този роб като член от семейството. Всъщност по такъв начин, като член на семейството, е живяла в семейството на Одисей и прислужницата Евриклея. Така и св. Йоан Руски отворил към себе си сърцата на неверниците и те го въздигнали в святост.

Благодарността не е била нещо непознато за древния свят.

А в случая виждаме, че собственикът давал на свините повече храна, отколкото на този заблуден син – очевидно като работник е бил мързелив и нечестив човек. Всъщност сам той не вижда у себе си нечестие. Мисълта му е съсредоточена най-вече върху храната, а за своя отец подготвя красива версия на разкаяние: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си“ (Лука 15:18-19).

Синът вече е съобразил нещо, за което е било необходимо да се замисли още преди това: в дома на бащата хранят вкусно за свършената работа. Все пак е стигнал до вярна мисъл.

Нерядко ни се случва да чуваме не това, което ни казват, а това, което на нас ни се иска да чуем. Създаваме си митове за собствена угода. С тях се чувстваме по-комфортно. Угодно е за нас да храним мисълта, че Бог ще ни приеме заради предварително обещаното, дори само заради едната обща полза, така както е приел и блудния син. Същият този човек е натворил куп безобразия. Върнал се просто защото парите му свършили, но при все това бил приет.

Само че в Евангелието нямаме посочено описание за истинско синовно покаяние. Само за предварителните сметки на сина.

Рембранд е създал едно велико произведение, картината „Завръщане на блудния син“. Всички сме бащи и майки. Всички обичаме предано и безкористно децата си. И мечтаем нашите деца да обичат и нас така всеотдайно. Животът обаче е суров. И нерядко децата се отнасят безпощадно и като потребители. Не всички са такива, но и това се случва често. Нерядко става така, че първата сълза за родителите детето отронва едва на гробището.

Стават обаче и чудеса. У децата най-неочаквано се събужда чиста и безкористна жертвена любов още докато са живи майката и бащата. И родителите едва успяват да понесат тази неописуема радост, това дългоочаквано чудо и с нескрито въодушевление въздават благодарности на Бога.

Любовта се отдръпна. Любовта се завърна. Любовта оживя и стана взаимна. Който е обичал, той добре знае колко дълбоко е това преживяване, как душата се чувства разтърсена из основи: възвърнала се е любовта на децата ти.

Картината на Рембранд изобразява именно това. В прегръдка на любовта ридаят отец и син. Всъщност не, не ридаят – във висшите форми на изкуство не е прието да се правят предпоставени обобщения. В изкуството е важно да няма предварително уточнена визия, за да се даде възможност на индивидуалния наблюдател да внесе собственото си разбиране за картината и така да я дорисува във въображението си. В случая виждаме изображение на нещо преживяно миг преди да избликне ридание на щастие.

Дълбоко затрогващият момент и мощта на прегръдката ни разкриват, че върху платното виждаме не успеха на сина, превил колене, за да получи подаяние за живот, а покаяние на любовта.

В Евангелието никъде не се споменава, че синът е бил проникнат от някакво чувство на радост към бащата. Ние не знаем как се е развила по-нататък съдбата на този млад човек. Дали е получил своя дял, дали отново го е пропилял. Или обратното, уплашен от собствената си глупост, той през целия си останал живот е намирал спокойствие под грижите на бащата. А може пък в душата му да се е събудила любов към бащата. Това не ни е известно.

Но неизвестността на продължението не ни дава основание да говорим за онова покаяние, с което е свързана традиционната ни представа. Под покаяние ние разбираме нещо доста по-различно от подсигуряване на условия, при които да имаме вкусна храна и благоденствие. За нас покаяние е състоянието, което ни помирява с Бога и ни сближава с Него в любовта.

И ето, синът се е завърнал на безплатната трапеза при баща си. Дали му обувки, облекли го в най-хубава премяна, сложили на ръката му пръстен – като символ на власт и възможност да се разпореждаш, без да… работиш.

Историята със сина остава недовършена. Сблъсък между любовта на бащата и пресметливостта на сина. И това недоизказано развитие е оставено на нас, та всеки да види завършека от своята лична позиция.

В света почти не съществува народ без религия. Инките, филистимците и разните смесени племена са се бояли от Бога. Това не представлява някаква тяхна особена заслуга или откритие. Първи се съобразили да се договорят с Бога юдеите. Но единствено християнството – по безподобен начин – е решило да построи отношенията си с Бога не на основата на страха, не на договореност срещу получаване на облаги, а на основата на любовта. Християнството е видяло човека не като договаряща се страна в споразумение, а като подобие на Троицата. То е вникнало в самата основа на нещата:

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над… „ (срв. Бит. 1:26).

„И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло“ (срв. Бит.3:22).

Християнството се е възползвало от възможността да има право на избор: дали да бъде човекът роб, слуга или приятел. Бог е предоставил този избор да го направим ние самите.

Ето така най-накрая стигаме до главния персонаж в тази притча. Не този, митологизираният персонаж – Блудният син,  а очакващият отец.

Ключов момент в тази притча се явява не появата на сина пред портите на бащата, а моментът, когато бащата се затичва и се хвърля да го посрещне. Затичал се е не синът, а бащата. Той не могъл да сдържи радостта си. На какво ли не бил готов за по-бързото осъществяване на тази среща. Не бил мислил за подарък и на мига решил да го дари с онова, което е символ на всички подаръци, на огромно имущество – пръстен – и го дал на сина си.

Безмерната радост и любовта на Отца – ето това е главното събитие в притчата.

А къде сме ние?

Една от най-хубавите страни на Евангелието е тази, че то не е набор от дидактически примери, а реално събитие, отворено и за наше участие. Кои сме ние в тази неспирно повтаряща се история? Адам, подобно на Блудния син, се отдалечил от Отца. Ние, чеда Адамови, продължаваме да пребиваваме в страни далечни. И на нас, по силата на първородния грях, ни предстои да извървим обратния път към рая.

Така ние идваме в храма като в посолство на рая, за получаване на „виза“.  Каква е мотивацията за нашето връщане?

Ние, без съмнение, сме дошли в храма не защото се боим от Бога. Ние, без съмнение, сме дошли не защото ни се полага нещо от Бога. Ние, естествено, сме дошли, защото обичаме Бога.

Истина ли е обаче това?

Както казваше един свещеник: „Да говорим за любов към Бога – това е дори някак си неприлично“.

Опитът в изповедническата практика показва, че хората имат желание да очистят душата си, да свалят от себе си оковите на греха, да се оплачат от своите недостатъци, от дявола, от роднини. И това е добре. Но покаянието за недостатъчна любов към Бога, за липсата на стремеж да Го търсиш, на потребност да бъдеш винаги с Него – ето такъв тип покаяние почти липсва.

А на практика едва ли сме много по-различни от същия този син, който просто решил да намери място, където има по-голямо изобилие на храна. В крайна сметка и при него копнежът за Отца е бил нещо непознато като мотивация за действие.

Но нима Отецът така е ослепял от любовта, че не вижда лукавството на сина?

Не, тук цялото обяснение се свежда до естеството на любовта, която на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост и всичко извинява…

Силата на любовта е необикновена. Тя може всичко. От нея сърцето на човек, към когото е насочена и който сам не предполага нищо подобно, може внезапно да пламне и после силно да се разгори. И любовта на Отец може също да помете сметките на сина, подобно ураган на любовта. Синът въпреки всичко си остава син на своя Отец. А това ще рече, че по дух не е съвсем чужд на бащата.

В истинското изкуство няма предварителна договореност. Същото е и в този случай. Христос умишлено е оставил финала недоизказан. За да можем ние самите да станем съавтори на бъдещето на Блудния син. А това е възможно само когато лично сме влезли в ролята на Блудния син, преживели сме го в собствения си опит и сме намерили вярното решение.

Всички ние сме чеда на Бога. На всички ни не достига любов към Бога. Всички нас Бог ни поема в обятията Си и поставя пръстен в ръката ни. И чака… да види дали ще отвърнем подобаващо или сме дошли в дома си просто за да се присъединим към наемниците и да ядем хляб като наемници. Да се радваме на хляб, без да мислим за бащата, с отпуснати ръце, което си има своята цена, и така чака, чака, чака да види кога на сина-наемник освен хляб ще му се прииска да залюби Отца и да живее в любов.

Първата седмица от поста е предвидена да ни напомня, че Бог е на всички ни – и на митари, и на фарисеи, търсещи оправдание и идващи с покаяние.

А втората ни припомня това, че Бог не просто чака, но е готов да се „затече“ да посрещне всеки един от Своите блудни синове и дъщери и на всекиго да даде пръстен в ръката. Тази седмица е посветена на очакването у нашия Небесен Отец за онзи момент, когато Неговата любов, която на ВСИЧКО вярва, на ВСИЧКО се надява и ВСИЧКО претърпява, накрая ще разтопи леда в сърцето ни и то ще пламне от любов на взаимност.

Постът наподобява стълба към небето. Тези две първи седмици от поста са посветени на нашите лични отношения с Бога, в които трябва да въведем порядък преди изобщо да се заемем с всичко останало. И ако не се справим с усвояването на тези първи и най-важни уроци от поста, и не въведем порядък в отношенията си с Бога, то по-нататъшното ни възкачване ще загуби своя смисъл. Това е фундаментът, без който не може да има надграждане.

Помогни ни, Отче, да открием себе си и да върнем паметта си за Твоята любов към човека. Помогни ни, Отче, да си върнем спомена за нашия божествен произход. Помогни ни, Отче, в отношенията си към Теб да се въздигнем със страхопочитание и упование в съвършенството на Божествената Любов.

Господи, Вседържителю на света и на цялото творение, подай и на нас пръстен от Твоя рай. Няма да скрием ръка зад гърба си. | www.pravmir.ru

 

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Анжела Петрова