Дванадесета неделя след Петдесетница

Преди да разгледаме днешното евангелско четиво, нека да си припомним едно от най-драматичните събития, записани в книгата Деяния апостолски. По пътя от Йерусалим за Дамаск фанатичният гонител на ранната Църква Савел е заслепен от ярка светлина, пада от коня и чува глас от небето, който му казва: „Савле, Савле, що ме гониш?” (9:4). Когато разбира, че питащият е Христос, Савел Му задава въпроса: „Господи, какво искаш да направя?” Той не получава пряк отговор, но от този момент животът на мъчителя и убиеца Савел се променя рязко и тръгва в съвсем друга посока. Неговият въпрос бележи началото на изключителна преданост и самоотдаване, благодарение на които той става велик апостол на езичниците. Савел се убеждава, че Христос е възкръснал и че Той присъства духовно в Неговите последователи – както тогава, така и днес.

Един искрен и честен младеж, който търси истината, задава подобен въпрос на Христос: „Какво да сторя, за да имам живот вечен?” (Мат. 19:16). Когато Спасителят му отговаря, че трябва да се откаже от богатото си наследство и да го раздаде на бедните, той се натъжава и си отива. По същия мнозина идват при Бога, искайки да бъдат спасени, но при условия, които самите те поставят. Те схващат членството в Църквата като някаква модерна версия на фарисейството, като спазване на безброй заповеди и забрани, които строгият Бог налага и за които само наказва. Сърцата на тези хора остават в света, докато те лицемерят пред Бога и хората.

Но в християнството Бог не е жесток сатрап или безкомпромисен прокурор. Бог е Бог на състраданието и любовта, Който не се натрапва на никого и Който се отнася към всички еднакво като Христос, въплътения Божи Син. Когато разказва за същата случка, Евангелието от Марк добавя, че Христос поглежда младежа и го възлюбва (10:21). В Свещеното Писание нееднократно се подчертава, че Бог уважава нашата свобода. Иисус казва в Откровението на св. Йоан: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (3:20). Спасителят не насилва вратата, а чака да я отключим. Бог изпраща в сърцата ни Духа на Своя Син (Гал. 4:6), но това не става насила, а само когато ние отваряме сърцата си за Него.

В Стария Завет Бог често призовава богоизбрания народ да се откаже от почитането на идолите на съседните народи. Лъжливите богове на нашата съвременност имат безброй поклонници. Тези фалшиви истукани са по-ловки, по-неуловими, по-въздесъщи, но това не ги прави по-малко реални. Те се познават по плодовете им. Много често тяхното присъствие проличава по изгарящата амбиция за изпитване на удоволствия, за трупане на пари, за придобиване на власт. Някогашните езичници поне са били набожни хора, а днешните идолопоклонници отхвърлят всичко духовно, всичко свято, всичко морално.

Слава Богу, ние, православните християни, сме избрали друг, спасителен път. Или поне така трябва да е на теория. Повечето от нас не са и никога няма да са богати, но грижите за бита често ни задушават и поглъщат. Храните, дрехите, накитите, къщите, автомобилите, компютрите запълват живота ни и го изпразват откъм духовно съдържание. Това ли е най-важното? Ние не трябва да се надяваме или да се боим от този свят. Нищо не ни липсва, защото Бог ни е дал всичко, от което се нуждаем. Той помаза главите ни с елей, чашата ни е препълнена (Пс. 22:5). Съзнанието у истинския християнин, че може да придобие повече святост, повече благодат, повече „небе на земята”, не предизвиква тъга, а радост. Радост поради вярата, че за него се грижи самият Бог, Който е вечната и непостижима любов.