Драги сънародници,
Братя и сестри българи,

На 11 май всяка година Българската православна църква празнува паметта на светите равноапостолни братя Кирил и Методий. След промяната на календара е установено на 24 май да се отслужва молебен по повод Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. 

Хилядолетна е българската почит към създателите на славянската писменост и на първия славянски книжовен език – славянобългарския. 

В „Скопския миней“ от тринадесети век четем: „Възсия като светла заря и просвети вселената, и прогони еретиците, като се яви на Изток, на Север и на Юг: проповядва на всички страни и на всички народи с български книги. И до Рим достигна (…) Кириле Премъдри“.

Делото обаче, с което двамата братя остават в световната цивилизация, е прокламирането на равенството на всички народи и на правото им да славят Бога на своя език.

С изнамирането на съвършената славянска азбука и с превода на основните християнски книги на славянски език те приобщават славянството към просветените народи.

Въпреки ожесточените спорове с триезичници и други противници, те успяват да убедят и римския папа в правотата на своето дело.

Св. Кирил умира на 14 февруари 869 г. в Рим на четиридесет и две години. Той е възхвален от римските християни като светец. Но през следващите векове името му не се споменава в богослужебните книги на Римската църква чак до Възраждането.

В Централния църковен историко-археологически музей в София се съхранява сръбски ръкопис No73, в който е написано: „С тебе се хвали цялата сръбска земя, светителю Кириле, която ти си научил с български книги“.

Хилядолетната българска традиция на почит към светите Кирил и Методий от средата на деветнадесети век от църковна преминава в училищна, а след това и в общонародна почит – на 11 или 24 май.

От втората половина на деветнадесети век култът към славянските просветители се разпространява във всички славянски страни.

Римският папа ги обявява за общокатолически светци през 1880 г. Папа Йоан Павел ІІ, славянин, в края на 1980 г. ги обяви за съпокровители на Европа.

През двадесети век делото на светите братя е оценено и от ЮНЕСКО и днес те се честват в целия свят. Като митрополит на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия, ми е приятно да споделя, че и трите ни катедрали – в Ню Йорк, Мелбърн и Торонто – честват като свои патрони светите братя Кирил и Методий.

При откриването на фонд за славянска писменост през 1989 г. в Москва внукът на великия Лев Николаевич Толстой, академик Никита Толстой, подчертава, че единствено България опази паметта към светите братя Кирил и Методий непрекъснато единадесет века!

Това е още едно признание за ролята на България и на българския народ за възникването и развитието на славянската писменост, за опазването и развитието на делото на двамата братя не само като свое родно дело, но и като достойно и велико, общославянско и общочовешко.

Тази истина е изразена от видния френски учен Роже Бернар: „България, спасявайки делото на Кирил и Методий, е заслужила признателността и уважението не само на другите славянски народи, но и на другите народи по света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност!”

Защо празнуваме този празник и в Америка?

Защото сме българи. Защото светите братя са от българска майка родени. Защото са един връх в българската история, нация и държава.

Ако създаването на славянобългарската държава през седми век е първият връх и приемането на християнството – вторият, то третият връх с най-голям принос на България в световната култура е делото на светите Кирил и Методий у нас. Благодарение на него България стана център на славянската писменост и култура, положи началото на една принципно нова култура, въведе в оборот един четвърти език и даде духовен тласък на милиони славянски маси, които развиха отпосле голямата славянска култура.

Реално погледнато, тяхното дело е най-великото, най-голямото в българската история за вечни времена. Защото, ако днес запиташ „де е България”, най-точният отговор е: там, дето плачат и се молят на същия език – на български.

Това прави ли българската нация щастлива?

Българската нация не принадлежи към облагодетелстваните от историята. В течение на векове българският народ е бил асимилиран. Може ли да бъде щастлива онази майка, било Родина или Църква, на която се отнемат чеда, а някои сами се отказват от нея и я обругават?… И все пак българският народ спада към щастливите в Европа. Защо? Защото е успял да се съхрани, да запази своята култура и своите традиции и да ги развие в по-горна степен. Колко народи са оставили своето име само в историческите съчинения, а днес не съществуват. Нека не забравяме, че има и такива, които са осъдени на бавна етническа смърт. Е, вярно, на българина трябва постоянно да се въздейства, като му се напомня, че той принадлежи към славния народ на българите. А българският народ е с доказана историческа жизненост, способен е на историческа самозащита и ще се самосъхрани, защото има за основа светите братя Кирил и Методий. И понеже българският народ е малък и скромен, той винаги се задоволява с малко щастие и с малко радост. Това му качество именно го прави посвоему щастлив.

Трагично е, разбира се, че България от една средноевропейска държава постепенно се превърна в малка политическа формация, която ври и кипи до днешен ден. Но да не забравяме, че сме на този кръстопът, където са се преплитали и се преплитат изключителни интереси, където са преминавали десетки и стотици войници от изток и от запад, от север и от юг, където почти ежедневно е трябвало да бъде защитавана тази земя от двете страни на Хемус, където правото на историческо съществувание е трябвало да бъде отстоявано в продължителни войни, в непрекъснати военни акции, където едновременно с това е трябвало да се строи една нова култура, и то в непосредствена близост до блестящата някога антична и по-късно византийска култура. Но Византия я вече няма, а България съществува и продължава да гради своята култура. Защо ли? Защото светите Седмочисленици – Кирил и Методий и техните ученици: Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий – са я благословили и се молят на Бога за нас. Това е похвалното, с което България и Българската църква се гордеем – че имаме светите Седмочисленици за небесни ангели. Отплатата ни е, че пазим без фалшификация балканската историогеография и българското минало.

Преподобни Паисий Хилендарски е писал „История Славяноболгарская“, за да знаем, че голям народ сме били и пак ще станем, че „сме дали нещо на света: на вси словене книги да четат“, и „кога ни викат: „Болгарину!“ бесно, ние да се гордеем с това име честно“. Нека нашият брат и нашата сестра по света да знаят, че „Бог е велик и Той разбира българския език, че е срам за всякой, който се отрича от своя си род, от своето име, и Божия дар захвърля безумно като ненужна твар“.

Българският език – това е свещеният език на нашите деди. Език на тая, дето ни роди. Език прекрасен, със звуци сладки, реч звънлива, тонове – разкош.

Затова в Деня на нашата просвета и култура да речем всички като дядо Вазов: „Обичам те, българска реч! Обичам те, роден език!“

Бъдете преблагословени,
о, вий, Методий и Кирил,
отци на българското знание,
творци на наший говор мил!

Нек името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!