Евангелието за Кръста и спасението на душата

(Марк. 8:34-38; 9:1, Зач. 3.)

Велика е силата на Истината, и нищо на света не може да победи тази сила. Велика е лечебната сила на Истината, и на света няма никакви мъки и немощи, за които Истината да не е лекарство.

В своите мъки и немощи болните търсят лекар, който ще им даде лек за мъките и немощите. Никой не търси лекар, който да дава колкото е възможно по-сладки лекарства, но всеки търси такъв, който знае сигурно лекарство, без значение дали то е сладко, или горчиво, или безвкусно. И изглежда, че колкото по-горчиво лекарство предписва един лекар на болния, колкото по-труден е начинът на лечение, толкова по-голяма вяра имат болните в такъв лекар.

Защо хората само от Божията ръка не понасят горчивите лекарства? Защо търсят и очакват само сладки лекарства от Божиите ръце? Защото не чувстват тежестта на своята болест от греха, и мислят, че със сладки лекарства могат да се излекуват. Не са ли болестите на духа много по-тежки от телесните болести? Тогава как лекарствата за духа да не бъдат по-горчиви от тези за тялото?

Хората са грижовни, прекалено грижовни към своето тяло; веднага щом тялото заболее, те не жалят нито труд, нито време, нито богатство, за да си възвърнат телесното здраве. Тогава за тях никой лекар не е твърде скъп, никоя болница или санаториум не е твърде далече, никое лекарство не е твърде горчиво; особено когато почувстват близостта на телесната смърт. О, ако хората бяха толкова грижовни към своята душа! Ако така ревностно търсеха лекарство и лекар за душата си! Тежко е за босоногия да ходи по тръни. Но ако той умира от жажда, а от другата страна на тръните се намира извор с вода, няма ли да се реши да стъпи в тръните, да се израни до кръв само за да стигне до водата, отколкото да умре от жажда от тази страна, на меката трева?

Не можем да приемем такова горчиво лекарство, казват много разслабени от греха. Затова човеколюбивият Лекар на хората пръв е приел горчиво лекарство, най-горчивото, макар и да e бил здрав, само за да покаже на болните, че това не е невъзможно. О, колко по-тежко е за здравия да приеме и преглътне лекарството за болния, отколкото за самия болен! Но Той го е приел, за да го приемат и онези, които са смъртно болни.

Ние не можем боси да преминем през трънената нива, колкото и да сме жадни и колкото и да е буен и свеж изворът с вода от другата страна! – казват още разслабените от греха. Затова човеколюбивият Господ Сам е преминал бос през трънената нива, и сега от другата страна вика и призовава жадните към извора с жива вода. Възможно е – говори Той, Аз съм преминал по най-острите тръни и със Своите стъпки съм ги притъпил; затова ходете!

Ако кръстът е лекарство, за нас е невъзможно да приемем това лекарство! И ако кръстът е път, не е възможно да тръгнем по този път! Така говорят болните от греха. Затова човеколюбивият Господ е взел на Себе Си най-тежкия кръст, за да покаже, че това е възможно.

В днешното Евангелие Господ препоръчва Кръста, това горчиво лекарство, на всеки, който иска да се спаси от смъртта. Той казва: който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Господ не подкарва хората пред Себе Си към Кръста, а ги призовава да следват Него, Кръстоносеца. Защото преди да отправи този призив, Той е предсказал Своето мъчение, а именно: че ще бъде отхвърлен от старейте, първосвещениците и книжниците, и ще бъде убит, и на третия ден ще възкръсне (Марк. 8:31). Той е дошъл, за да бъде пръв в мъките и пръв в славата. Дошъл е, за да покаже, че е възможно, и да направи възможно всичко онова, което хората са смятали за невъзможно.

Той не насилва, не принуждава хората, а предлага и препоръчва. Който иска! По своята свободна воля хората са паднали в болестта на греха, и пак по своята свободна воля трябва да се лекуват и да оздравеят от греха. Той не крие, че това лекарство е горчиво, крайно горчиво, но Той облекчава хората да го приемат така, както Той пръв го взема, макар и да е здрав, и показва неговото велико, чудно действие. Нека се отрече от себе си. И първият човек Адам се отрекъл от себе си тогава, когато паднал в грях, но той се отрекъл от правата, истинската си същност. Искайки сега от хората да се отрекат от себе си, Господ иска те да се отрекат от лъжливото себе си. И по-просто казано: Адам се е отрекъл от Истината и се прилепил към лъжата; а сега Господ иска от Адамовите потомци да се отрекат от лъжата и отново да се прилепят към Истината, от която са отпаднали. Оттук „отречи се от себе си“ значи: отречи се от измамното небитие, натрапило се на мястото на твоето истинско битие, което е от Бога… Отречи се от всичко онова, което смяташ, че си ти, а в действителност това не си ти, а е дяволът, грехът, тлението, лъжата и смъртта. Отречи се от злите навици, които са станали твоя втора природа, защото това не е природата, с каквато те е сътворил Бог, но се е натрупала и втвърдила от измамата и самоизмамата в тебе.

Какво значи да вземеш своя кръст? Значи доброволно да приемеш от ръката на Промисъла всяка лековита горчилка, която ти се дава… Господ не иска от нас да вземем Неговия Кръст, а своя кръст. Неговият Кръст е най-тежък. И когато най-много страдаме, не бива да казваме, че страдаме твърде много. Господ е жив, Той знае мярата на нашите страдания и не допуска да страдаме повече, отколкото можем. Мярата на нашите страдания не е по-малко определена и пресметната от мярата на деня и нощта, или движението на звездите. Увеличава ли се нашето страдание, утежнява ли се нашият кръст, тогава се увеличава и Божията сила, както казва апостолът: защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (2 Кор. 1:5).

Преди всичко голяма е нашата утеха в това, че Господ ни призовава да вървим след Него. И нека Ме последва! – казва Господ. Защо Господ така призовава онези, които вземат на себе си своя кръст? Първо за да не паднат и да се пречупят под кръста. Толкова жалка е слабостта на човешкото същество, че и за най-силния човек е прекалено тежък и най-лекият кръст, ако го носи без небесна помощ… В Него ще намерим сила, храброст и утеха. Той ще ни бъде светлина по тъмния път, здраве в болестта, приятел в самотата, радост в мъката и богатство в бедността. При телесно болния се оставя да гори кандило през цялата нощ. И в нощта на този живот ни е необходима неугасимата Христова светлина, която ще облекчи болките ни и ще ни даде надежда, че ще изгрее денят.

Втората причина, поради която Господ иска да Го следваме, е също толкова важна, колкото и първата и се отнася до целта на доброволното отричане от себе си и вземането на кръста. И мнозина привидно са се отричали от себе си, за да изпъкнат още повече в този свят. Мнозина са си налагали безбройни страдания и мъчения само за да им се възхищават хората и да ги прославят. Мнозина са правели това, и до ден-днешен го правят дори и сред езическите народи, та така да придобият някаква магическа сила, и чрез нея да могат да властват над хората, да вредят на едни и да помагат на други, само от празно лично славолюбие и користолюбие. Такова себеотрицание не е никакво самоотричане, а самопревъзнасяне, и такъв кръст не води до възкресение и спасение, а до пълно пропадане и предаване в ръцете на дявола. А онзи, който със своя кръст следва Христос, е свободен от всяка гордост, от всяко превъзнасяне над други хора, от всяко желание за светска слава и изгода. Както един болен взема горчиво лекарство не за да покаже как може да преглътне това горчиво лекарство, а за да оздравее, така и истинският християнин се отрича от себе си, тоест гнуси се от своето болно същество, взема своя кръст на себе си като горчиво, но спасително лекарство, и върви след Христос, след своя Лекар и Спасител, не за да го хвалят и прославят хората, а за да спаси душата си от лудостта на смъртта в този живот и от червеите и огъня в другия живот.

Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Ето строги, неумолими думи! Ето огън, който иска да изгори вехтия човек до самия му корен и заедно с корена! Христос не е дошъл само да поправи света, но и да го пресътвори, да го възроди: да хвърли старото желязо в огъня и да излее всичко отново. Той не е поправител, а Сътворител, Той не кърпи, а тъче… Който иска да запази своята стара, адамова душа, проядена и прогнила от греха, ще я изгуби; защото такава душа Бог няма да допусне пред Своето лице, а това, което не застава пред Божието лице, ще бъде като че го няма. А който изгуби тази своя стара душа, той ще спаси новата душа, родена отново от Духа (Йоан 3:6) и венчана за Христос. Именно душата създава нашия живот, затова в някои преводи на Свещеното Писание се казва: Който иска да спаси живота си; и който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси. Тълкуванието и в двата случая е еднакво. Защото който иска да запази своя смъртен живот, той ще изгуби и двата си живота: и смъртния, и безсмъртния; смъртния – поради това, че колкото и да е успял да удължи живота си на земята, накрая чрез смъртта ще трябва да го изгуби, а безсмъртния – поради това, че не се е трудил, нито е страдал, за да го придобие. Който се труди да придобие безсмъртен живот чрез Христос, той ще го придобие и ще го запази за вечността, макар и да изгуби този временен, смъртен живот… Но защо Господ добавя: и Евангелието? Не е ли достатъчно да каже само: заради Мене? Не, не е достатъчно. Господ казва: заради Мене и Евангелието, за да посочи още повече причини за умирането за себе си и живеенето за Бога, а чрез това да увеличи и броя на онези, които се спасяват. Следователно спасява се онзи, който изгуби своя живот заради Христос, Живия и Безсмъртния. Но спасява се и онзи, който изгуби живота си заради Христовото дело в света и Неговото свято учение. Накрая, спасява се и този, който изгуби живота си заради една-единствена Христова заповед, или една-единствена Негова дума. Господ е създател на уставите на живота; който се жертва за този Създател, той се жертва и за Неговите устави, и обратно, който се жертва за Неговите устави, се е жертвал за Него. Отъждествявайки Себе Си със Своето дело и Своето учение, с това Господ разширява възможността за спасение на мнозина.

Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си! Тези думи до голяма степен поясняват предходните. От тях става ясно, че Господ цени човешката душа повече от целия свят. Както ни ползва, ако придобием целия свят, когато светът е предназначен за погибел, а повредим на душата, предназначена за безсмъртие? Светът се приближава към своя край, и накрая ще бъде отхвърлен като овехтяла и износена дреха. Тогава христолюбивите души ще полетят към царството на безсмъртната младост. Свършекът на света е начало на нов живот за душите. Следователно каква полза има човек от този свят, когато скоро ще трябва да се раздели с целия свят, когато и целият свят не след дълго ще трябва да се раздели със съществата и да изчезне като изсънуван сън? Ето, дори и целият свят да е негов, Бог не би приел света вместо душата. Но и светът не принадлежи на човека, а на Бога; Бог го е създал и временно го е дал на човека да си служи с него за едно по-голямо добро, по-голямо и по-скъпоценно от целия свят. Най-големия дар, който Бог е дал на човека, е богообразната душа. И този най-голям дар Бог в свое време ще изиска обратно. Човек нищо не може да даде на Бога вместо своята душа… О, колко страшно е положението на грешната душа, когато се скъсат всички нейни връзки със света и Бога, и когато тя, гола и бедна, се намери в духовния свят! Към кого ще извика за помощ? Чие име ще спомене? За чия дреха ще се хване, падайки в бездната без край? Блажени са онези, които в този живот са се прилепили към Христос, и които са привикнали ден и нощ да призовават Неговото име, съединено с тяхното дихание и биенето на сърцето им. Те ще знаят към Кого да извикат за помощ над бездната. Ще знаят Чие име да призоват. Ще знаят за Чия дреха да се хванат. Наистина, те ще бъдат вън от опасност под крилете на възлюбения Господ.

Но ето, най-големият страх за всички онези, които в този живот нямат страх от греха. Господ казва: защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. Чуйте това, всички верни, и не разчитайте прекомерно на Божието милосърдие. Наистина, над неразкаяните богохулници Божията милост ще се излива само в този живот, а на Страшния съд правдата ще замени милостта. Тези думи е произнесъл не вашият враг, а вашият най-голям Приятел. Същите уста, които и от Кръста са простили на враговете, са изказали и тези страшни, но справедливи думи. Който се засрами от Христос в този свят, и Христос ще се засрами от него в края на този свят. Който се засрами от Христос пред грешниците, и Христос ще се засрами от него пред светите ангели. Ако ще се срамуваш от живота, значи ще се гордееш със смъртта! Ако ще се срамуваш от истината, значи ще се гордееш с лъжата! Ако ще се срамуваш от милосърдието, значи ще се гордееш със злобата! Ако ще се срамуваш от правдата, значи ще се гордееш с неправдата! Ако ще се срамуваш от страданията на Кръста, значи ще се гордееш с идолската гнусота! И накрая, пред кого имаш да се срамуваш от Христос? Пред някой по-добър от Христос ли? Не; защото няма никой, който да е по-добър от Христос. Значи ти се срамуваш от Христос пред някого, който е по-лош от Христос. Тогава защо ти да се срамуваш от най-Добрия пред злите, от най-Чистия пред нечистите, от най-Силния пред нищожните, от най-Мъдрия пред глупавите? Защо да се срамуваш от величествения Господ пред прелюбодейния и грешен род? Затова ли, защото този род непрестанно играе пред очите ти, а Господ не се вижда? Но още малко, съвсем малко, и Господ ще се появи в слава на облаци от много ангели, и този род ще изчезне пред Неговите нозе като прах пред силен вятър. Наистина, тогава няма да се срамуваш от Господа на славата, а от самия себе си, но твоят срам тогава ще бъде напълно безполезен. По-добре е да се срамуваш сега, докато срамът още помага, да се срамуваш от всичко пред Христос, а не от Христос пред всички. Защо Господ казва: от Мене и от думите Ми? Който се срамува от Мене значи: който се съмнява в Моето Божество и в Моето Божествено въплъщение от Пречиста Дева, и в Моите мъки на Кръста, и в Моето възкресение, и който се срамува от Моята бедност в света, от Моята любов към грешниците. Който се срамува от думите Ми значи: който се съмнява в Евангелието, или който се отрече от Моето учение, или който изопачи Моето учение и чрез ерес внесе смущение и раздор между верните, или който се превъзнесе над Моето откровение и се опита да го замени с някое друго, свое учение или който съзнателно скрие и премълчи Моите думи пред силните и мощните на деня, срамувайки се от Мене и страхувайки се за себе си. Христовите думи са животворно завещание на света, както и Неговите страдания, Неговото Тяло и Неговата Кръв. Господ не отделя Своите думи от Себе Си, нито им придава по-малка ценност, отколкото на Своята личност. Неговата реч е неотделима от Него. Неговата реч има същата сила, каквато и Неговата личност. Затова е казал на Своите ученици: вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал (Йоан. 15:3). Със Своето слово Той е очиствал души, лекувал е болни, прогонвал е духове, възкресявал е мъртви. Неговото слово е творческо, очистително, животворно.
Но ето, колко чуден е завършекът на днешното Евангелие: И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. На пръв поглед човек би казал, че тези думи нямат връзка с казаното преди. Впрочем тази връзка е ясна, и краят е дивен. Господ няма да остави Своите верни без утеха. След като ги е призовал да взета своя кръст, да се отрекат и от самата си душа и заплашвайки ги със страшно наказание, ако се засрамят от Него и Неговите думи, сега Господ поставя дъга на небето след бурята. Той бърза да обяви и наградата за онези, които Го послушат и тръгнат след Него със своя кръст. Тази награда за някои ще дойде и преди края на света и Страшния съд, дори преди края на техния живот, тук на земята. Те няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. Колко премъдър е Господ в Своите беседи! Той никога не говори за осъждането, без да спомене за наградата; нито изобличава, без да похвали; нито извежда хората на трънлив път, без да спомене за радостите в края на пътя; нито изрича заплахи, без да дава утеха. Той не оставя небето покрито с тъмни обраци, а бърза да покаже блясъка на слънцето и красотата на дъгата.
Но кои са тези, които няма да вкусят смърт, докато не видят царството Божие, дошло в сила? Господ говори пред събрания народ и пред Своите ученици, и казва: тук стоят някои. И така, за кого мисли Господ? На първо място за всички онези, които ще изпълнят Неговата заповед за носенето на кръста и себеотрицанието. Те още в този живот ще почувстват на себе си силата на царството Божие. Върху тях ще слезе Божият Дух, който ще ги очисти и просвети, и ще им отвори вратите на небесните тайнства, както по-късно станало с архидякон Стефан. Не са ли видели апостолите в деня на Петдесетница царството Божие в сила, когато им била изпратена сила отгоре? А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога (Деян. 7:55). А евангелист Йоан не е ли видял царството Божие още преди своята телесна смърт? Апостол Павел не се ли е възнесъл до третото небе, преди да е вкусил смърт? Но да оставим апостолите. Кой знае колко от хората, които по време на Христовата проповед са стояли тук, са усетили силата на Светия Дух и са видели царството Божие да идва преди раздялата с този свят!

Но освен това тълкувание, някои свещени тълкуватели на Евангелието дават на горните думи на Христос и друго тълкувание. Именно те отнасят горните думи на Спасителя към тримата ученици – Петър, Яков и Йоан, които скоро след тази проповед видели на Тавор Преображението на Господа в присъствието на Моисей и Илия. Няма съмнение, че това тълкувание е точно, но то не изключва и първото тълкувание. Тримата апостоли наистина са видели царството Божие в сила на планината Тавор, когато Господ Иисус се е показал в Своето небесно сияние, и когато от онзи свят са се показали Моисей и Илия, единият от едната, а другият от другата страна на Господа на Славата. Но в никакъв случай не бива да мислим, че това е единственият случай, когато смъртни хора са видели царството Божие как идва в сила. Този случай на Тавор наистина е величествен и посвоему изключителен, но той не изключва и безброй други случаи, в които смъртни хора са видели в този живот, макар и по друг начин, царството Божие в сила и слава.

Ако искаме, и ние можем да видим царството Божие как идва в сила, преди да сме вкусили смърт. При какви условия се открива то, днешното Евангелие ясно говори за това. Да вземем доброволно своя кръст и да последваме Господа. Да се научим, че за човека е по-важно да спаси душата си, отколкото да придобие целия свят. Така и ние, по Божията милост, ще се удостоим да видим царството Божие, велико по сила и несравнимо по слава, където ангелите и светиите денонощно прославят Живия Бог, Отца и Сина, и Светия Дух – единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и във вечни векове. Амин. | www.svetosavlje.org

Статията е публикувана със съкращения

Превод: Татяна Филева