Евангелието за Лазар и богаташа

(Лук. 16:19-31)

За собствеността спорят хората на земята, и този изнурителен и неуспешен спор няма край! О, хора, чия собственост сте вие?

За пашата се бори стадото, а собственикът и на пашата, и на стадото стои и гледа учудено: защо неговото стадо толкова се бори за своята паша, когато той се грижи и за стадото, и за пашата?

Човек помни много неща, но никога не запомня едно – колкото и да се повтаря то – че е дошъл на този свят без собственост и ще си отиде от него пак без собственост.

Хората делят помежду си тази черна земя, и никога няма да я разделят! И заплащат с живота си границите на своята собственост, и въпреки това тези граници остават подвижни. С несравнимо по-скъпото се плаща за несравнимо по-евтиното; и хората не се противят особено на това, но наричат тази страшна цена или право, или патриотизъм, или с някакво друго утешително име. Но никога не казват, че е лудост и безумие това овцата да дава живота си за шепа трева, когато тревата е за живота, а не за тревата. Въпросът за собствеността, в края на краищата, е въпрос за тревата, защото всичко, което хората ядат и в което се обличат, е трева, или нещо, още по-мъртво от тревата. В самото начало на Свещеното Писание се казва, че на хората и зверовете Бог даде за храна растенията и тревите (Бит. 1:29-30; 9:3).

Когато зададете на хората въпрос: кое е по-важно: тревата или човекът? – ще получите единодушен отговор, че човекът е по-важен. Но на дело хората признават, че тревата е по-важна от човека, когато за тревата жертват и чуждия, и своя живот.

Но въпреки че въпросът за собствеността е въпрос за тревата, все пак този въпрос е най-големият камък за препъване в живота на хората на земята. Само онези, които със своя дух са най-подобни на Бога, не се препъват о този камък, а го заобикалят и небрежно го оставят зад себе си. За останалите този съблазнителен камък е предмет на разговори, на препирни, на неимоверен труд и пот, той е предмет и съдържание на целия им живот и накрая – техен надгробен паметник.

Къде е богатството на Крез? Къде са Лукуловите обеди? Къде е властта на Цезар? Къде е силата на Наполеон? От всичко това все още може да се намери някаква следа, в една или друга форма, но много по-важно е друго: къде е сега богатият Крез? Къде е ненаситният Лукул? Къде е властолюбивият Цезар? И къде е силният Наполеон? Най-важното е да знаем къде са хората, а не къде е тяхната собственост. Но ние не можем да узнаем това, преди да узнаем чия собственост са хората.

И така, чия собственост са хората? Този, който успее да реши въпроса чия собственост е човекът, лесно ще реши въпроса за собствеността на човека, както пътните работници, след като отместят най-големия камък от пътя, лесно могат да почистят чакъла и листата.

Когато хората решават този въпрос сами, без Господ Христос, както са го решавали сами в продължение на хиляди години, тогава те го решават по два начина. Според първото решение човек е собственост на злите духовни сили, които се крият зад природата и под маската на природата, а според второто – той е собственост на самата природа, която го е сътворила, която го държи известно време, като вещ между своите вещи, и която накрая го счупва и убива. Всички човешки мъдрувания от началото на света, които не са взели и малко разум от Христос, имат само тези два отговора на въпроса чия собственост е човекът.

А Христовият отговор на този въпрос гласи: човекът е собственост на всеблагия Бог. И то собственост не така, както нещата са нечия собственост, а като свободно и разумно същество, като син Божи. Това решение не е решение на един философ – защото, ако беше така, ние нямаше да вярваме – но то е решение на Очевидеца, Който е дошъл на посещение при хората от самата триединна централа на битието и живота, от която животът се разпределя по всички светове. Затова и ние вярваме в това решение и се придържаме към него като единствено истинно и единствено спасително. Всъщност то не може и да се нарече решение, а свидетелство на Очевидец.

С това свидетелство са решени и всички въпроси на човешката собственост, всички въпроси на икономиката, властта и политиката на земята. Хората са Божия собственост, което значи, че и природата е преди всичко Божия собственост. А това от своя страна значи, че всичко, което човек нарича своя собственост, в действителност е Божия собственост, която хората са взели назаем от Бога. Този заем Бог е разделил на хората не по равно. Защо не по равно? Защото хората са свободни и разумни същества. На мъртвите неща Бог е разпределил всичко по равно. А на Своите свободни и разумни творения е дал всичко не по равно, за да се покаже техният разум и тяхната свобода; за да видят хората своята братска зависимост един от друг; и чрез мъдро управление на Божия заем да направят възможно спасението – както своето, така и това на своите братя. И така Божият заем – или онова, което хората погрешно наричат своя собственост – е само средство за спасението на човека.

Днешното Евангелие разказва за един богаташ, който разбирал собствеността не така, а иначе – тоест в абсолютния смисъл на тази дума, и поради това получил такива мъки, от които сърцето на човек се вледенява и косата му настръхва само като чете тяхното описание.

Рече Господ: Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му.

Това е страшен образ на земното неравенство. Но почакайте, по-нататък ще видим още по-страшен образ на небесното неравенство. Каква противоположност: от едната страна е богаташът, облечен в багреница и висон, а от другата – просякът, покрит с рани и гной! От едната страна е човекът, на когото правят компания подобни на него хора: богати, сити, облечени и весели; а от другата – човекът, на когото правят компания само псетата! От едната страна е богатството, здравето и ситостта до пресита; а от другата – горчивата мъка, болестта и гладът! От едната страна е шумът от игри, смях и песни; а от другата – мълчаливото чакане за трошици хляб, мълчаливото гледане на гнойта, изтичаща от собственото тяло, и мълчаливото очакване на смъртта! Безмълвно и търпеливо – защото не се казва, че Лазар е търсел помощ, нито че е викал както други просяци. В своя глад той само копнеел за трохите, които падали от трапезата на богаташа, и мълчал. Със сърцето си разговарял с някого, а с езика си – с никого. Но и какво да говори с език за своята беда, когато цялото му тяло, заобиколено от псетата, говорело за това по-ясно от всички езици на земята?

Но обърнете внимание на нещо много важно: Господ не споменава името на богаташа, а името на клетника споменава. И в цялата притча името на богаташа остава неспоменато, а името на Лазар се споменава и на земята, и на небето. Какво значи това? То не е ли противоположно на човешкия обичай да се помнят и споменават имената на богатите, а имената на бедните или да не се помнят, или, ако се знаят, да не се споменават? Като безименни сенки просяците ходят или пълзят по земята между хората, всички с едно общо име – просяци, докато имената на богатите се разнасят по тържествените зали, възпяват се в песни, записват се в историята и вестниците, издълбават се на паметници.

Именно затова Господ не споменава името на богаташа, за да не отдаде излишна почит на онзи, когото хората толкова са почитали, и за да покаже, че Божиите съдби са различни от човешките и често напълно противоположни на тях. Той не е дошъл на земята, за да постъпи във всичко така, както постъпват хората с хората, а за да покаже как небето ще постъпи с хората. И още със самото пропускане на името на богаташа Той открива една небесна тайна. Името на такива богаташи ще бъде като неизвестно на небето; то няма да се споменава нито между ангелите, нито между светиите. Ще бъде изтрито от Книгата на живите. Господ е трябвало да знае името на богаташа, както е знаел и името на бедния, но съзнателно не е искал да го произнесе със Своите животворни уста, за да не го обнови и оживи, тъй като то вече било изтрито от Книгата на живите. Забележете, че Господ съзнателно се въздържа да произнася със Своите уста имената на Ирод, Пилат, Кайафа. Кажете на тая лисица (Лук. 13:32), казва Той за Ирод, защото не иска да произнася неговото име. Много преди това Бог е казал за беззаконниците чрез Псалмопевеца: с устата си няма да помена техните имена (Пс. 15:4). А на праведниците Господ Иисус е казал: радвайте се, че имената ви са написани на небесата (Лук. 10:20); и тази радост Той им препоръчва повече от всяка друга радост, дори и от радостта, че злите духове им се покоряват.

Но какво зло е извършил този богаташ, че Господ не иска и да спомене неговото име? Ето, Господ не го обвинява нито в кражба, нито в лъжа, нито в блуд, нито в убийство, нито в неверие в Бога, нито дори за неправедно придобитото богатство. Защото изглежда, че той не е придобил сам това богатство, нито праведно, нито неправедно, а го е наследил, тъй като се казва беше богат, а не: стана богат или: обогати се. Но защо да го обвинява Господ, когато живото обвинение срещу него стояло пред портите на неговия двор, написано не с мастило на хартия, а с раните и гнойта по кожата на жив човек? Няма съмнение, че богаташът е имал всички онези пороци, които богатството неизбежно носи със себе си на всеки лекомислен човек. Защото онзи, който всеки ден се обличал разкошно, ядял и пиел богато, не е можел да има в себе си страх Божи, не е можел да сдържа езика си от многословие, нито стомаха си от ненаситно ядене, нито сърцето си от гордост и суета, или от презрение към другите хора, или от хулене на Божията светиня. А всичко това неизбежно и неудържимо тласка човека и към блуд, и към измама, и към отмъщение, и към убийство, и към отричане от Бога. Но Господ не изброява всички тези грехове и пороци на богаташа. От Неговата притча става ясно само едно престъпление на богаташа: а то е крайното презрение към човека Лазар, и то не заради нещо друго, а само заради бедността и болестта. Ако Лазар беше здрав и облечен в багреница и се беше появил пред портите, богаташът несъмнено би го повикал и би го поканил на трапезата си, – би го повикал като човек, би го признал за човек. Впрочем в лицето на бедния и струпав Лазар той не виждал човека, не признавал човека. Той презрял Божието творение, като че не съществува. Отвърнал очите си от него, за да не омърси погледа си. Смятал себе си за своя собственост, и своето богатство – не за заем от Бога, а изключително за свое притежание. Дадения му от Бога талант той погребал в своето тяло и не дал да се възползват от него онези, които са имали нужда. Неговото сърце било обременено с преяждане и пиянство (Лук. 21:34) и било напълно сляпо за духовната светлина и духовните ценности. Той гледал само с телесните си очи, слушал с телесните си уши, живеел плътски живот. Неговата душа била също така струпава, както и тялото на Лазар. Душата му била истински образ на тялото на Лазар, а тялото на Лазар – истински образ на душата на богаташа. И така, Бог поставил двама души на земята, за да се огледа единият в другия, поставил единия в двореца, а другия пред портите на двореца. Външният блясък на богаташа бил огледало на вътрешността на Лазар, а струпеите и дрипите на Лазар – огледало на вътрешността на богаташа. Нима е необходимо Господ да изброява всички грехове на богаташа? Те били разкрити, всички до един, само с един образ. Немилосърдието на богаташа към Лазар снело завесата от сметището на душата на богаташа, и цялата гадост на това сметище – и за очите, и за ушите, и за носа, и за езика, в един миг била разкрита.

Ето, това е картина на двама много различни хора на земята; на единия, чието име хората много добре знаели и с радост произнасяли; и на другия, чието име хората не искали и да знаят. А ето, сега каква е картината на тези двама толкова различни хора на небето. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му. И богаташите умират, както и бедните. Никой не се ражда на този свят, за да живее в него вечно, защото и този свят е смъртен и очаква своя край. Богаташите умират с въздишка по този свят, а бедните – с въздишка по онзи. Оставяйки този свят, богаташът оставил блясъка, разкоша и насладите; а Лазар, оставяйки този свят, оставил глада, струпеите и псетата. Но погледнете сега Божията жътва! Когато умрял сиромахът, ангелите взели неговата душа и я отнесли в Рая; а когато умрял богаташът, ангелите се върнали от неговия смъртен одър с празни ръце. На едно изгнило отвън дърво ангелите намерили и откъснали дивен и зрял плод; а на друго, разлистено и зелено отвън, не намерили никакъв плод. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън (Лук. 3:9). Тези пророчески думи дословно се изпълнили над немилосърдния богаташ. Той бил посечен и тялом, и духом; тялото му било хвърлено в гроба, за да тлее в земята, а душата – в ада, за да гори там. Ангелите не се приближили до смъртния му одър, защото знаели, че там няма нищо за тях; но към него се приближили демоните и хората, за да го погребат и едните, и другите; и дяволите погребали душата в ада, а хората – тялото в земята. Естествено, че хората се отнесли различно и към мъртвите тела на богаташа и на Лазар, както и към живите. Смъртта на богаташа била разгласена навсякъде и целият град развълнуван се стекъл на неговото погребение. Леденото тяло, което в смъртта изглеждало сериозно може би за пръв път, откакто се е родило, отново било облечено в нова багреница и висон, поставено в ковчег, направен от редки дървета и рядък метал, и возено през града в позлатена кола, с коне, покрити с черни покривала, сякаш принудени и те да изразяват скръб по този, който със своя живот е проиграл небесната милост. След колата вървели множество приятели, сродници и слуги, всички облечени в траур. За кого? За този, който не е искал да даде на гладния просяк и отпадъците от своята трапеза. Целият град се стекъл на гроба му, за да чуе словото за неговите добродетели и заслуги за града, за народа и човечеството, блестящи като багреница и висон на тялото на мъртвеца, на когото вече не са били необходими и трохите от трапезата на този живот; думи, лъжливи като целия живот на този човек; думи, празни, както и неговата душа е била празна откъм добри дела. Накрая тялото, облечено в багреница и висон, било погребано в земята, не за да го ближат псетата, а да го ядат червеите. На гроба били положени венци цветя, на този, който бил изгубил венеца на небесната слава. И над главата му бил издигнат скъпоценен паметник с изписано със злато име, което не било записано в Книгата на Живите. Но от хилядите хора, направили този безполезен парад, на нито един не дошло и на ум, че в същото това време душата на богаташа се намирала в ада. – А какво било погребението на сиромаха Лазар? Като погребението на куче, намерено мъртво на улицата. Някой трябвало да съобщи на градските власти, че на улицата лежи някакъв мъртъв просяк; за да се потруди властта да го погребе по няколко причини, и преди всичко по две: първо, за да не го разкъсат кучетата и да го разнесат из града; и второ, за да не се вмирише и така да зарази града. Между другото, трябвало колкото се може по-скоро да го изнесат от града и да го заровят и поради това, че мъртвото, сгърчено, струпаво и облечено в дрипи тяло представлявало грозна и плашеща гледка за минувачите. Следователно, съвсем не заради Лазар, а единствено заради жителите на града. Той, сиромахът, бил противен на хората не само през целия си живот, но и след смъртта. Властта сигурно се е мръщила на тази неприятна новина, търсила е хора, които да свършат тази мръсна работа, грижела се е да им плати за нея! И от уста на уста се е предавало: умрял е един просяк! Кой ще погребе просяка? Къде и за чия сметка? Кой е този просяк? – може би са питали любопитните деца. Смешен въпрос. Някой знаел ли е, помнел ли е неговото име?!

Каква огромна разлика имало между тези двама души по отношение на тяхната ценност в очите на хората! Но небето съвсем не се съобразява с оценката на хората, нито с техните похвали, нито с тяхното оплюване, нито с ордените, нито с осъждането. Човешките оценки се простират само до гроба на мъртвите, а след него небето взема техните души и им дава своята оценка. Според тази оценка облеченият в багреница богаташ слязъл в ада, а покритият със струпеи Лазар се издигнал в Рая.

И когато беше в ада на големи мъки, богаташът подигна очите си и видя отдалеч Авраам и Лазар в лоното му. Може би сега за пръв път в своето съществуване богаташът издигнал очите си нагоре. На земята той гледал само себе си и света около себе си, и нямайки никакви мъки, неговият поглед никога не се издигал нагоре. Така е и днес при много от нас, затова се е появила пословицата: без скърби няма молитва! Затова нека хиляди пъти са благословени мъките, които ни сполитат в този живот и ни карат да издигнем очите и сърцето си към Господа! Ако този нещастен богаташ не беше проклинал мъките на земята и не беше бягал от скърбите, търсейки само смях и веселие, той още на земята би издигнал очите си към небето и вероятно би се спасил от ада, откъдето няма никакъв смисъл да издигаш очи към небето. Още премъдрият цар е казал: Тъга е по-добро от смях; защото кога е печално лицето, сърцето става по-добро (Екл. 7:3). Този богаташ се смеел и се веселял през целия си живот и поради смеха и веселието сърцето му останало празно откъм страх Божи. И така, когато той погледнал от ада нагоре, съзрял в далечината Авраам и Лазар в лоното му. Отдалеч, се казва, за да се означи, че адът е отдалечен от райското жилище на праведните. Авраам е праотец на еврейския народ по плът, но по своето благочестие той е праотец на всички праведници, които с вяра, послушание и смирение са угодили на Бога, изпълнявайки Неговата воля. И Лазар бил в лоното Авраамово. Какво значи лоно Авраамово? Това е тихото пристанище за всички праведни, които Бог е упокоил след бурите на земния живот. Преди Христос Авраам е смятан от евреите за първи между праведниците, а Господ е казал тази притча на евреите. Естествено, с Христовото пришествие в света мнозина в царството Божие са станали по-велики и от Авраам. Господ е обещал не на Авраам, а на Своите апостоли, че ще седнат на дванадесетте престола и ще съдят дванадесетте Израилеви колена. Но от Симовото племе Авраам пръв се удостоил с царството Божие (Лук. 13:28), в което с него са и всички останали праведници, измъчваните и убити пророци, благочестивите царе и всички други, които са угодили на Бога. В това общество на най-големите праведници, в обществото на Авраам, Исаак, Яков, Йосиф, на пророците Илия и Елисей, на праведния Йов и славния Давид, дошъл и Лазар, онзи беден сиромах, който приживе търпеливо понасял и глад, и голота, и презрение, и болест, и струпеи. Никой от тях не е дошъл в онова място на светлина, мир и неизказана радост заради своето земно богатство и веселие, заради своята ученост и власт, заради своята царска корона и господство, а заради своята крепка вяра и надежда на Бога, заради своята покорност на Божията воля или заради своето търпение и благовременно покаяние. Защото Бог не гледа кой какъв е на земята, а на кого какво е сърцето. В Неговото царство ще влязат онези, които са имали не царска корона, а царска душа; ще влязат богатите с милосърдие и вяра, а не с пари и земя; ще влязат учените, но не със светска ученост, а с Божията мъдрост; ще влязат радостните и веселите по сърце, но не онези, чието сърце са веселели само свирачите и играчите, а онези, чието сърце е било изпълнено с радост и веселие от Бога, както казва Псалмопевецът: сърцето и тялото ми се радват в живия Бог (Пс. 83:3)!

И така, какво казва грешният богаташ, гледайки тази дивна гледка над себе си и виждайки близо до Авраам и Лазар – същия този Лазар, чието име на земята не е искал и да произнася, за да не омърси устата си? И, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Наистина, няма думи, които биха могли да опишат страшните мъки на грешника в ада! Когато някой е малко гладен, той търси месо и риба, за да насити стомаха си, когато е много гладен, търси макар и сух хляб, за да засити глада си; а когато някой е на умиране от глад, той е радостен да получи и шепа жълъди, за да се върне към живота. Колко неописуемо страшен е бил адският пламък, в който горял този богаташ, ясно показва това, че той не търси парче лед, нито ведро вода, нито дори чаша вода, а само влажния връх на един пръст! Само една капка вода на върха на пръста да се спусне върху нагорещения му език! О, братя мои, ако хората вярваха, че Христос Господ не е дошъл на земята, за да увеличи царството на неистината с още една неистина, и че Той изобщо не би могъл да изрече неистина, нито да преувеличи нещо – тогава тази една-единствена Негова евангелска притча действително би била достатъчна, за да спаси всички живи хора на земята. Погледнете как този човек, който не е знаел що е милост в този живот, вика за милост от адския пламък! И тогава се огледайте и се пребройте колко сте всички вие, които не само не проявявате милост, но и сте немилостиви към по-бедните и по-нещастни от себе си! В скоро време може би и вие ще викате за милост, както и този някогашен богаташ от онова място, на което никога не проникват лъчите на милостта.

Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. Авраам се обръща към грешника в ада с блага дума – чедо! – което показва пълното отсъствие на злоба у праведника в царството на блаженството. И още, с такова обръщение праотецът Авраам иска да напомни на своя потомък, че той е от неговото племе, че е имал пред себе си пример на добродетел – както неговия, на Авраам, така и на останалите праведници, и е могъл в свое време да се спаси от адските мъки. Но той не може да изпълни молбата на грешника по две причини: първо, защото такова положение на нещата удовлетворява небесната правда, и второ, защото между жилището на праведните и мястото за мъки на грешните в онзи свят няма нито мост, нито път за хората. Дали все пак някой грешник, по молитвите на Църквата на земята, ще бъде преведен от Бога от ада в Рая преди Страшния Съд, това е Божия Тайна, в която Авраам не се впуска. Той само напомня на някогашния богаташ – сега по-беден от всички просяци на земята – че на земята е получил всичко, което е искал; и тъй като на земята никога не е пожелал небесните блага, нито е дал за тях и една трошица хляб, нито е пролял една-единствена сълза, той е получил своята награда изцяло в земния живот. А Лазар в този временен живот е получил само мъка и болка, презрение и сълзи, желаейки небесните блага; и ето, получил е тези блага. Както е казал и Господ: блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5:4) и още: вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост (Йоан. 16:20); и: горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лук. 6:25)!

Като вижда, че Авраам правилно отговаря на неговата първа молба, грешникът отправя втора молба, викайки към него:

А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Откъде изведнъж такова милосърдие у него към другите хора, такава грижа за тяхното спасение? Това не е милосърдие, а още един влажен пръст, до който иска да се докосне богаташът, за да се облекчат мъките му. С това той разкрива един свой особен грях: съблазняването на другите. Следователно, той е слязъл в ада не само защото е бил немилосърден към Лазар, но и защото със своя лекомислен живот е дал пример на своите братя и с това е опропастил и тях, проправяйки им пътя към ада. А съблазънта е страшен грях: ако, след като си се подхлъзнал, повлечеш и други след себе си, ще заслужиш несравнимо по-тежко осъждане, отколкото ако си се подхлъзнал само ти. Чуйте какви страшни думи е изрекъл Сам Господ за съблазняващия. За него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето, нежели да съблазни едного от тия, малките (Лук. 17:1-2). А по всичко личи, че братята на този богаташ са били по-млади от него. Затова той първо искал Лазар да дойде при него и да му прости; а след това да поправи своя грях към братята си. Тогава неговият пламък би се смекчил и мъката му би намаляла. И така, той отправя тази молба към Авраам не толкова заради братята си, колкото заради самия себе си.

Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят. И така, Авраам не може да изпълни и тази молба на богаташа. И посочва сериозни и убедителни причини за това. Защо да изпраща Лазар на земята да предупреждава хората какво ги чака след смъртта, когато ясно им е казано чрез Моисей и пророците какво трябва да правят, за да се спасят? Хиляди и хиляди други хора са се спасили не чрез свидетелство на мъртви, а чрез свидетелство на живи. И щом като толкова хиляди са могли да се спасят, слушайки Моисей и пророците, твоите братя също ще могат. Напразно грешният богаташ настоява на своята молба, подкрепяйки я с това, че ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Авраам отново, много убедително, отхвърля и тази молба. Какво ще им помогне, ако Лазар им засвидетелства, след като те не слушат Моисей и пророците? Моисей, Исаия и Илия не са ли видели Бога и не са ли говорили от Божието име това, което са говорили? И още повече, кой е Лазар? Човек, на когото те приживе не са обръщали никакво внимание, както и ти. А след това е съмнително дали изобщо са чули за смъртта на бедния Лазар. Кога са се вгледали в неговото покрито със струпеи лице, за да го познаят, ако им се яви в слава, светъл като ангел? Кога са се вслушали в гласа му, за да го познаят по гласа? Кога са чули изповедта на неговия горчив живот, за да го познаят по неговата история? Няма ли да кажат: това е привидение? Или някаква лъжа? Или самоизмама? Какво добро е донесло на Саул явяването на Самуил от мъртвите (1 Цар. 28)?

Отговорът на Авраам с нищо не помогнал на грешника в ада, но затова пък може да помогне на много хора днес, които викат духове на мъртви, за да научат небесните тайни и така уж да се укрепят във вярата. Наистина, едва ли има по-лесен начин човек да си изгуби ума и да падне в пропаст! Спиритизмът е бягство от светлината в мрака и търсене на светлина в мрака. Онези, които извикват духове, за да узнаят истината, доказват, че не вярват в Господ Иисус. Но как могат разумните хора да вярват на духовете на своите лели и съседи – когато при това можем да зададем и въпроса: това наистина ли са духовете на онези, под чието име се явяват? – а да не вярват на Вседържителя на истината? С какво могат лелите и съседите, медиумите и гадателите, да засвидетелстват своите думи? А Христос е засвидетелствал Своите думи със Своята кръв и с кръвта на хиляди и хиляди Свои верни, положили живота си за тези думи. Впрочем евреите са видели не само духа на възкръсналия Лазар, но и тялото му, и пак не са повярвали, а са искали да убият и него (Йоан. 12:10-11), за да не свидетелства за истината. И още, евреите са видели върнатата от мъртвите дъщеря на Иаир и сина на Наинската вдовица – и защо не са повярвали?

Видели са и много мъртви, възкръснали от гробовете си при издъхването на Христос – и защо не са повярвали? И накрая, със сигурност са научили за възкръсналия Господ Иисус, и вместо да повярват, те подкупили стражите, за да отрекат истината и да обявят лъжата. Всичко това не ни ли е достатъчно, за да вярваме, но търсим и свидетелството на мъртвите? Ето ги: ето Авраам, ето Лазар, ето грешния богаташ! Ето свидетели на Рая и ада, и то свидетели, проверени не от някой по-малък, но от Самия Господ Иисус. Но който и да е от нас, ако ясно види с очите си Рая и ада, и чуе този разговор между Авраам и грешника, не би могъл и отдалеч да вярва на самия себе си, на очите си, на ушите си, така, както вярва, когато засвидетелства за това Тайновидецът Христос Господ. Той е видял и чул всичко това, което ни е съобщил в тази притча, и сега ние знаем истината. Ако сами бяхме видели, бихме се съмнявали, казвайки: може би това е някакво привидение, или сън, или халюцинация? Но Той е видял и чул, Този, Който не е могъл да се излъже, нито, още по-малко, да измами някого. О, братя, ако Му вярвахме повече, отколкото вярваме на себе си! Той това и изисква от нас; това е главното изискване на Неговото Евангелие – да вярваме на Него повече, отколкото на себе си; и да вярваме повече на Него, отколкото на всички живи и мъртви. Между другото, не е ли подобен случаят с всеки истински водач и пътниците, които води? Не изисква ли той пътниците да го следват и да не търсят своя път с неопитни очи, нито да вървят след лъжливи водачи, които по някакви свои съображения казват, че знаят по-кратък и по-лесен път? Христос Господ е нашият пътеводител към Небесното Царство, което никой не може да познава по-добре от Него. На Христос трябва да вярваме повече, отколкото на своите лъжливи очи и уши, и на своето нищожно мъдруване. За да не бъдем мамени от различни съмнителни духове и привидения, Той в Свое присъствие ни е отворил Рая и ада, и е пуснал мъртвите да ни кажат онова, което е необходимо да знаем, за да се спасим; в Свое присъствие – за да знаем самата истина за този свят, и то само толкова от тази истина, колкото ни е необходимо да знаем, за да нямаме немилосърдието на богаташа, но да имаме търпението на Лазар, неговата вяра и неговата надежда. И да не смятаме нищо в този свят за своя собственост, а всичко, което имаме, за взето назаем от Бога за спасението – нашето и на нашите ближни. Затова на Господ Иисус да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – на Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги и във всички векове. Амин. I www.svetosavlje.org.

Превод: Татяна Филева