Евангелието за по-Силния от природата



Sv.Nikolai_Velimirovich

Девета неделя след Петдесетница

(Матей 14:22-34)

Победител е нашият Бог и всички добри и трайни победи от началото до края на времената принадлежат на Него.

Той побеждава безредието във вселената и установява ред. Той побеждава неуредиците между хората, предизвикани от грешниците, и установява ред. И когато най-лошите сред хората се издигат на първите места, а най-добрите падат на последните, Той обръща този безпорядък, и така първите стават последни, а последните – първи.

Той побеждава заговорите и козните на злите духове против човешкия род и ги разпръсва, както силният вятър прогонва зловонието. Той побеждава всяка оскъдица: там, където е малко, умножава, а където няма никак, създава изобилие. Той побеждава болестите и мъките, само казва дума – и болестите и мъките изчезват: слепи проглеждат, глухи започват да чуват, неми проговарят, разслабени стават и ходят, прокажени се очистват. Той побеждава смъртта; и по всяко време, когато заповяда, смъртта отваря челюстите си и пуска на свобода своите жертви.

Той царува над безкрайното царство на небесните сили, ангелите и светиите; над небесното царство, в сравнение с което царството на този свят е тежко и тъмно като утробата на раждаща жена. Той заповядва на стихиите и на тварите в този свят, и на Неговата заповед нищо не може да се противи, без да се срине във вечната погибел.

Ден след ден, победа след победа. Историята на този свят е поредица от Божии победи, показващи Неговата мощ и непобедимост. Кротък е като агне, а от Него се тресат небесата и земята. И когато позволява да бъде унизен, с това разкрива Своята висота; когато позволява да бъде заплют, с това показва цялата нечистота на всичко онова, което не е Той; и когато позволява да бъде заклан, с това разкрива Своя живот.

Като бледа картина Бог е разкрил Своята светлина чрез слънцето; Своето могъщество чрез безбройните огнени тела във вселената; Своята мъдрост чрез порядъка на нещата и съществата от края до края на вселената; Своята красота чрез красотата на творенията; Своята милост чрез грижовността към всичко, което е създал; Своя живот чрез всичко, което живее. Но всичко това е само временна и бледа картина на Неговите свойства; всичко това са само огнени букви, написани по гъстия дим. А всички тези свойства на Живия Бог са се разкрили в най-големия си блясък, в който е било възможно да се разкрият в този свят, в човека. Не във всеки човек, не изобщо в сътворения човек, а в несътворения Човек, Господ Иисус Христос. Всички заедно са просияли в Него и са се показали телесно: светлината и могъществото, мъдростта и красотата, милостта и животът.

Какво означава светлината, ако не победа над тъмнината? И какво означава могъществото, ако не победа над слабостта? Какво друго е мъдростта, ако не победа над лудостта и безумието? Какво друго е красотата, ако не победа над грозотата и уродливостта? А милостта не означава ли победа над злобата, омразата и завистта? И животът нима не е божествена победа над смъртта?

Какво мислите вие, които вървите след Христос и се кръщавате в Неговото име? Не е ли показал Христос всички победи, както никога никой от сътворението на света? Не чувствате ли всеки ден, че вървите след най-големия Победител, откакто свят светува? И че се кръщавате в името на Този, Който може всичко и знае всичко; Който със Своята красота украсява всички творения и със Своята милост ги милва, и със Своя живот ги оживява? Ако не чувствате това, нямате голяма полза да Го следвате и да се именувате с Неговото име. Само чрез Господ Иисус вие без съмнение и колебание можете да вярвате в пълната победителна сила на Живия Бог над всяка твар, над всяка стихия и над всяко зло в света. Само Господ Иисус може да ви даде храброст да живеете и храброст да преминете през смъртта. Само Той може да оправдае надеждата ви да по-добър живот от този тленен живот. И само Той може да съгрее любовта ви към всяко добро. Защото Той е живата и въплътена Божия победа над света. Дерзайте, Аз победих света (Йоан. 16:33), е казал Христос на Своите ученици, а чрез тях и на всички нас. Не се боим, защото нашият Господ и Спасител Иисус Христос победи света. Евангелието е книга на Неговите победи, свидетелство за Неговото всемогъщество. Историята на Църквата до днес – и до края на света – е още по-пространна книга на Неговите победи. Който се усъмни, ще изгуби плода на тези Негови победи. Затова без никакво съмнение да пристъпим към тълкуването на днешното Евангелие, описващо една велика Христова победа над физическата природа.

И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. Това било след преславното чудо на умножаването на хлябовете, когато Господ с пет хляба и две риби нахранил пет хиляди души – освен жени и деца – и когато след яденето останали дванайсет пълни коша къшеи. Сега Господ предвижда и подготвя ново преславно чудо, за което Неговите ученици дори не сънуват. Първата подготовка е в това, че Той накарва учениците Си да влязат в кораба без Него и да отидат на другия бряг. Втората е в това, че отпуска народа. И третата – в това, че Господ се изкачва още по-нависоко на планината и остава сам на молитва. И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък. Споменават се думите „насаме” и „самичък”, за да се акцентира още по-силно върху уединението, което Господ съзнателно е търсел и в която е останал, след като отпуснал народа. Планина, самота, тъмнина. В такива обстоятелства човек най-лесно чувства близостта на Божия Дух, тогава и молитвата е най-сладка. Всичко, което прави Господ Иисус, го прави за наша поука и спасение. Защото Той не е дошъл на земята, за да ни научи само чрез словото, но и чрез дела, и чрез събития, и чрез всяко Свое действие и движение. Той се изкачва на планината, защото в планината е най-голямата тишина; остава в уединение, защото уединението значи отделяне от този свят; моли се в нощния мрак, защото нощният мрак е завеса на очите, които най-много пречат на ума и размишлението, скачайки от предмет на предмет. Тази Христова молитва на планината има и своя по-дълбок, вътрешен смисъл. Отпускането на народа, изкачването на планината, уединението и мракът – какво значи всичко това? Да отпуснеш народа означава да оставиш настрана всички представи за света и всички спомени, които ни връзват за света и ни вълнуват, и, изпразнен от света, да се издигнеш към Бога на молитва. Какво значи изкачването на планината? Значи издигане с ум, сърце и душа до Божията висота, в Божията близост, в Божието общение. Този, когото светът привлича към себе си с безброй интереси като с многоброен народ, в същото време не може да се издига нависоко, където човек се чувства сам със своя Творец. Какво значи уединението? Уединението означава гола душа, такава, каквато е. Отделеният от света човек чувства ужасна самота. Онези, които разочарованието от света доведе до ужасна самота, обикновено извършват самоубийство, ако не успеят да се издигнат нагоре, където човек намира Бога. Какво значи мракът? Значи пълно отсъствие на каквато и да било светлина от този свят. За уединения молитвеник целият този свят лежи потопен в дълбока тъмнина, в която постепенно изгрява зората на небесната светлина, идеща от Бога, и озарява за него един нов свят, безкрайно по-светъл и по-добър от този. И така, това са четирите фази на молитвата и техният вътрешен смисъл. В случая с Христос те са представени образно с: отпускането на народа, изкачването на планината, уединението и тъмнината.

Но тази уединена молитва на Господ Иисус е поучителна за нас и с оглед на това, което се случило преди нея, и на това, което предстояло да се случи след нея. Преди тази молитва Господ извършил невиждано чудо на умножаване на хляба, а след нея предстояло да ходи по развълнуваното море като по суша до самото сърце на морето. Въпреки че Той сътворил и едното, и другото чудо със Своята собствена божествена мощ, която е с Него от вечност, и която не Го е оставяла и в Неговото временно място на пребиваване в тяло, все пак Господ практикувал молитвата и в храма с народа, и в пустинята, в уединение. За всеки от нас е трудно да навлезе в тайнствената лична подбуда за тези молитви на Господ Иисус. Несъмнено с тези молитви Единородният Син на предвечния Отец продължавал и засвидетелствал и на земята Своето непомрачено единство със Своя Отец и с Дух Свети. Но освен това е напълно ясна поуката, която Господ ни е дал с примера на Своята молитва. Молитвата трябва да се предшества от добро дело, и след това да я изповядваме и с думи. И още, молитвата има стойност само тогава, когато се подготвяме да извършим добро дело и се молим на Бог за помощ. А молитвата към Бог Той да изпрати Своята помощ в зло дело е не само безполезна, но и богохулна. Да правиш зло и да извършваш молитва, е като да сееш плевели и да искаш от Бог да поникне пшеница. След всяко добро дело трябва да коленичим на молитва и да благодарим на Бог, че ни е удостоил и направил способни за това добро дело; а преди всяко добро дело отново трябва да коленичим на молитва пред Бога, просейки Неговата благодат, помощ и съдействие, за да бъде извършено предстоящото ни дело по добър и правилен начин. С една дума, всяко добро, което имаме, или което извършваме, което преживяваме и виждаме, за което чуваме и прочитаме – всяко, всяко без изключение, трябва да приписваме изцяло на Бога, а не на себе си, на своята сила, на своя ум или праведност. Защото ние сме нищо пред Господа. И когато Господ Иисус, след такива превелики чудеса, показва кротост, смирение и послушание към Своя Отец и към Духа, на Които е равен по вечност и по естество, как ние да не покажем кротост, смирение и послушност към своя Създател, Който ни е сътворил от нищото и без Чиято помощ не можем да съществуваме и една минута, а камо ли да извършим някакво добро?

А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен. И на четвърта стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето. Когато учениците вечерта излезли в морето, то било спокойно, но след това задухал насрещен вятър, издигнали се огромни вълни, каквито често се издигат в това море, корабът се люшкал насам-натам и учениците били в голям страх и беда. Господ Иисус предвиждал всичко това, но Той съзнателно не искал да изложи на опасност Своите ученици, за да почувстват своята пълна немощ без Него и да се утвърдят в Него. За да си спомнят за една предишна буря на морето, когато Той бил в кораба, и когато, уплашени, те Го събудили, викайки: Господи, спаси ни; загиваме! (Мат. 8:24-25), и за да пожелаят и сега Той да бъде с тях. За да усетят предварително и да познаят истинността на Неговите свети думи, които Той едва на раздяла ще им каже: без Мене не можете да вършите нищо (Йоан. 15:5).

При предишната буря в морето учениците били подложени на по-малко изкушение и тяхната вяра – на по-леко изпитание. Защото Той бил с тях в кораба, само че тогава спял. Сега, при тази буря, те били подложени на много по-голямо изкушение, и тяхната вяра – на много по-тежко изпитание. Защото Той не бил с тях, бил далече от тях, на планината в пустинята. Как да Го повикат? Как ще Му кажат за своята беда? По кого ще Му поръчат: Господи, спаси ни, загиваме! Няма по кого. Сега учениците видели, че са обречени на гибел. Като че може да погине човек, който следва Божиите заповеди! Ах, колко дивно е това поучение за праведника: да не се отчайва по пътя, по който го насочва Бог; да вярва, че Този, Който го е пратил, промисля за него и неговите скърби, но не се притичва на помощ веднага, за да изпита вярата на праведника, както се изпитва злато в горнило.

Когато учениците били в отчаяние, в най-високата точка на отчаянието, изведнъж им се явил Христос, ходещ по вълните. Това било в четвъртата стража през нощта, което значи съвсем призори. Всяка стража траела по три часа. Господ се явява на учениците в четвъртата стража през нощта, което значи в четвъртата, или последната четвърт на нощта, тоест призори.

А учениците, като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Или вече се е било развиделило, или луната е била изгряла, или пък Господ е засветил в тъмнината с Таворската светлина – ние не можем да знаем. Главното е, че Той станал видим за учениците. Виждайки Го на морските вълни, учениците се изпълнили с неописуем страх. Този нов страх бил по-голям от страха от бурята и предстоящата гибел. Те не знаели за могъществото на своя Господ, за това, че Той има толкова голяма власт над природата. Дотогава Той не им я бил показал. Те виждали само, че Той заповядва на морето и ветровете, но не знаели, че може да ходи по водата като по суха земя. Естествено, те трябвало и можели да разберат това от предишното чудо. Защото Този, Който може да заповяда на морето да се умири и да нареди на вятъра да престане да духа, несъмнено може и да ходи по водата като по суша. Но учениците все още не били толкова зрели духовно; те все още били маловерни. И Христос извършил това ново чудо само за да усили вярата им.

Това е призрак! – помислили учениците и извикали в голям страх. Това е някакво привидение. Или може би самият Сатана във вид на техния Учител. Ето, техният Учител се бори със Сатаната и неговото войнство в този свят! Те знаели това; те го виждали. И сега можели да си помислят, че ето, Сатаната е издебнал удобен случай, когато те, Неговите приятели, са сами и в голяма опасност, за да ги убие. Какво само не им идвало на ум! Всичко онова, което днес би дошло на ум на маловерните в опасностите по Божия път.

Но какъв е Божият начин, по който Той постъпва към всички, които обича. Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема (Евр. 12:6). И в края на всички страдания изпраща най-голямото страдание, както тълкува богомъдрият Златоуст. Защото и Той страдал на земята цял живот, и когато бил при самия край, при самата победа, претърпял най-голямото страдание, защото бил разпнат на Кръста и погребан под земята. Но това най-голямо страдание траело кратко време, след което се съмнало и окончателната победа дошла чрез Възкресението. Така по-късно търпели мъки и много мъченици за Христовата вяра: отначало по-малки мъки, и постепенно все по-големи и по-големи, докато преди самата смърт не ги сполетяла най-голямата мъка и най-голямото изкушение. Достатъчно е да споменем само един от хилядите примери: света Марина била жестоко измъчвана от езичниците, с все по-големи и по-големи мъки. Накрая я завързали гола за едно дърво и започнали с железни клещи да откъсват парчета от тялото й. Раните били тежки, леела се кръв, костите се белеели под остърганата плът. Не е ли това най-голяма мъка? Не, има още една, по-голяма, която очаквала Божията светица. Вечерта я хвърлили ранена в тъмницата. В тъмничната и нощна тъмнина се появил страховит призрак: злият дух във вид на огромна шарена змия, която започнала да обикаля около светата девица Марина, а след това да се увива около нея, захапвайки главата й със смрадните си челюсти. Но това не продължило много. Защото Бог никога не допуска Неговите верни да претърпят по-големи страдания, отколкото могат да понесат. Веднага след това, когато Марина от цялото си сърце завикала към Бога и мислено се прекръстила, огромната змия изчезнала и над Марина се отворило небето. Тя видяла Кръста в неизказана светлина и на върха на Кръста – бял гълъб и чула думите: „Радвай се, Марина, разумна Христова гълъбице, защото си победила злобния враг!”.

Нещо подобно се случило и с Христовите ученици. След ужасния страх от морската буря ги нападнал още по-силен страх от мнимото привидение.

Но това не било привидение, а сладка и спасителна реалност. То не било сън, а реалност, нито някой друг в облика на Христос, а самият Господ Христос.

Но Иисус веднага заговори с тях и рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се! Виждате ли как Господ не държи дълго Своите хора в най-тежкото изкушение? Той знаел техния страх, преужасния страх от призраци, затова бърза да ги спаси от този страх. Веднага им казва: дерзайте! Веднага! И виждате ли как ги окуражава, връщайки им, така да се каже, диханието за живот, което почти били изгубили от страх: дерзайте, не бойте се! Той повтаря едни и същи окуражителни думи: не бойте се, Аз съм, не се плашете. О, сладък глас! О, животворни думи! От този глас дяволите бягали, болестите си отивали, мъртвите възкръсвали. Какво говорим? От този глас възникнали небето и земята, слънцето и звездите, ангелите и хората. Дерзайте, Аз съм! Тези думи не всеки може да чуе, чуват ги само праведниците, които страдат за Господа. Не всеки във всяко страдание чува Христос. Защото как ще Го чуе онзи, който страда заради своите грехове и своите неправди? Ще Го чуе само онзи, който страда заради вярата в Него (1 Петр. 4:13-16). И ето, учениците страдали заради вярата в Христос; именно, за да се утвърди в тях вярата в Него. Господ е. А Симон Петър, като чу, че е Господ, препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето (Йоан. 21:7). Тогава нито се усъмнил, че това е Господ, нито се побоял да скочи в морето. Но сега все още бил духовен младенец и маловерен, поради което казва: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. Тези думи на Петър са израз колкото на неговата радост, толкова и на неговото съмнение. Господи, радостно вика сърцето: ако си Ти, говори съмнението. Едва по-късно, когато Петър вече се бил утвърдил във вярата, той не говорел така. Когато възкръсналият Господ се явил на брега на същото Генисаретско море и когато Петър чул от Йоан думите: ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата!

А Той (Иисус) рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса. Докато Петър имал вяра, дотогава ходел по водата, но още щом приел съмнението, започнал да потъва. Защото съмнението предизвиква страх. По вътрешен смисъл да излезеш от кораба и да тръгнеш по водата към Господ Иисус Христос, значи да се отделиш с душата си от тялото, от телесните грижи и телесната любов и да започнеш да вървиш по опасната пътека към духовната светлина, към Спасителя. Такива моменти има и у обикновените верни, и у маловерните, у които радостта в Христос е примесена със съмнение. Те често пожелават да се отделят от своите телесни чували и да тръгнат към Христос, Царя на духовния свят, но бързо усещат, че потъват, и се връщат към своето тяло като кораб във вълните. Само много духовните хора, най-големите герои на човечеството, с дълги упражнения са успявали с постоянството във вярата да излязат от своите телесни лодки в бурното духовно море, за да срещнат Христос. Това духовно отделяне от лодката на тялото изпитал в своя земен живот апостол Павел, както и много други светии след него. Каква радост и сладост имало на края на опасния път за великия апостол, се вижда от неговото радостно възклицание: С такъв човек ще се похваля (2 Кор. 12:3-5).

Но да погледнем какво се случва с Петър, тогава още маловерен. Но, като видя силния вятър, уплаши се и, като взе да потъва, извика: Господи, избави ме! Защо го плаши вятърът, след като не го плаши морето? Както малкото дете, когато за пръв път прохожда. Направило няколко крачки, но някой се засмял, и детето паднало на земята! Така става и в нашия духовен полет: дреболиите ни пречат, спират ни и ни връщат назад.

Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни? Не сме ли потъвали и ние хиляди пъти в морето на опасностите на този живот, докато някоя невидима ръка не ни е хващала и ни е измъквала и поставяла вън от опасност? Кой от вас не може да разкаже поне за няколко случая, когато невидима ръка неочаквано го е спасила от опасност? Всички вие знаете това, всички вие го разказвате и преразказвате, и дори признавате присъствието на тази невидима ръка, която ви е спасила. Но, за съжаление, малко са онези от вас, които поне чрез своята съвест са чули укора на невидимите уста: маловерецо, защо се усъмни? Защо се усъмни, приятелю, че Божията ръка е близо? Защо не прослави Бога в момента на най-голяма опасност? Как Авраам не се усъмни, когато доведе своя едничък син при жертвеника, за да го заколи? Не го ли спаси Бог тогава? Как Йона прослави Бога в утробата на кита, и беше спасен: когато изнемощя в мене душата ми, аз си спомних за Господа, и моята молитва стигна до Тебе, до светия Ти храм (Йон. 2:8). Как тримата отроци във Вавилон не се усъмниха в огнената пещ, но се спасиха с вяра? И прозорливият Даниил в лъвовата яма? И блаженият Йов в раните на гноището? И хиляди, хиляди други, които мъчителите подлагаха на най-големи мъки за Христовата вяра – как не се усъмниха? Защо тогава ти се усъмни? Но Господ много пъти те е спасявал внезапно, със Своята невидима ръка, макар и да си се съмнявал в Неговата помощ. Затова поне сега си спомни за Божиите благодеяния и се покай за своето маловерие, укрепи се във вярата и за в бъдеще при всяка опасност прославяй и призовавай името на Господа, и ще бъдеш спасен. В опасността прославяй Бога, а не едва след като опасността премине. Но и не се отчайвай, ако си се показал маловерен. И Петър бил маловерен и едва с времето се укрепил във вярата и станал твърд като скала в истината. И Тома бил маловерен, но Господ го укрепил във вярата. И много от най-светите между светите мъже и жени отначало били маловерни, но след време станали постоянни и твърди в Христовата вяра. Чуй какво казва блаженият Давид: На Бога се уповавам, не се боя; какво ще ми стори човек? Върху мене лежат, Боже, оброците към Тебе; на Тебе ще въздам хвала; защото Ти избави душата ми от смърт и нозете ми от препъване (Пс. 55:12-14). Така говори онзи, който истински вярва и който е познал в живота си, че и всичките косми на главата ни са преброени от Бога и че нито едно врабче – а какво остава за човек – не може да падне без Божията воля.

И щом влязоха в кораба, вятърът утихна. Щом Христос влязъл в кораба, вятърът престанал. Вятърът не престанал от само себе си, но по заповед на Господ Иисус. Защото, макар и тук да не се казва изрично, както при първата знаменита буря, че Христос е запретил на ветровете и морето (Мат. 8:26), все пак това е ясно от само себе си. Без никакво съмнение евангелист Матей смята, че вятърът престанал по тайната, ако не и явна, Христова заповед. Евангелист Марко разкрива това още по-ясно, като казва: И влезе при тях в кораба; и вятърът утихна (Марк. 6:51). Но и от това не става ясно, че Христос изрично е заповядал на вятъра да престане. Само с Неговата сила и помисъл вятърът утихнал. Вътрешният смисъл на това влизане на Христос в кораба и утихването на вятъра е пределно ясен. Когато живият Господ Иисус влезе в кораба на нашето тяло, било чрез светото Причастие, било чрез молитвата или по някакъв друг благодатен начин, ветровете на страстите утихват в нас и корабът спокойно плува към своя бряг.

А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син! Когато Господ за пръв път умирил бурята в морето и спрял ветровете, тогава учениците казали, както и другите обикновени маловерни хора: какъв е Тоя, та и ветровете и морето Му се покоряват? Но оттогава те са видели много знамения от своя Учител и са чули много поучения, така че вярата в тях вече била достатъчно крепка. Сега, при това ново, забележително чудо, те вече не се питат: кой е Този? Но коленичейки пред Него, изповядват: наистина си Божий Син! Това е първият път, при който всички ученици изповядват Иисус като Син Божи. Естествено, между тях бил и Юда. Несъмнено и той Го изповядал. Наистина, и Петър се отрекъл, и то три пъти, но това отричане на Петър било временно, от страх; обаче Петър се покаял и горчиво се каел и плачел за своето отричане. Вътрешният смисъл на думите: А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и Го изповядаха като Син Божи, е много поучителен за всеки християнин. Именно: когато Господ веднъж се всели в нас, всичко, което е в нас, трябва да Му се поклони и да изповяда Неговото име: и умът, и всичките ни мисли, и сърцето с всичките ни чувства, и душата с всичките ни желания и стремежи. Така цялото ни тяло ще бъде светло и в него няма да има тъмнина. Но тежко ни, ако, веднъж приели в себе си Христос, след това Го прогоним с някой грях, или се отречем от Него като Юда. Последното ще бъде по-лошо от първото. Защото когато Христос оставил Юда, тогава сатаната влезе в него (Йоан. 13:27). Да не забравяме нито за миг, че с Бог шега не бива, защото Той е огън, който изтребя (Евр. 12:29).

И като преплуваха, пристигнаха в земята Генисаретска. Тоест, стигнали пред град Капернаум, накъдето били тръгнали (вж. Йоан. 6:17). Който е бил в Галилея, може да разбере колко далече отнесла бурята Христовите апостоли. Витсаида и Капернаум се намират на северния бряг на морето. И учениците, когато влезли в кораба под Витсаида, трябвало само да плуват край брега. Впрочем, казано е, че корабът поради бурята се оказал сред морето. Тук, сред морето, се появил Господ Иисус по вълните. Когато бурята утихнала, корабът трябвало да преплува оттук до брега под Капернаум. Според евангелистите Матей и Марко изглежда, че корабът е изминал този път по естествен начин, управляван от веслата и платната; а според Йоан бихме могли да заключим, че Господ е извършил със Своята непобедима сила и това чудо корабът веднага да се окаже в пристанището, защото е казано: и веднага корабът пристигна на брега, към който плуваха. Тук няма никакво противоречие между казаното от евангелистите. Защото Този, Който е можел да ходи по водата и с дума и мисъл да укротява морето и ветровете, несъмнено е можел да направи, ако това е било необходимо, корабът за миг да се окаже в своето пристанище. Вътрешният смисъл на тези думи на Йоан е, че когато Господ Иисус се всели в нас, в този момент ние се чувстваме в царството Божие като в тихо пристанище, където корабът на нашия живот не е смущаван от никакви бури и ветрове. И ако след това трябва да ходим по земята, не чувстваме това, защото и с ума, и със сърцето, и с душата си живеем там в един друг, по-добър свят, там, където царува Победителят Христос. Тогава в Неговите победи с радост виждаме своите победи, и в своите победи – Неговите.

Само Той е Победител на всяко зло, само Той не допуска да бъде победен от никакво зло. Затова и ние да прибегнем под Неговото могъщо крило, където няма нито бури, нито ветрове, нито привидения, няма никаква болка, печал и въздишки, но живот безкраен, където ще намерим изобилието на всички блага, които са непреходни и не изтляват от молец и ръжда, и където заедно с ангелите и светиите ще славим всички победни Христови дела, чието величие още е непонятно за нас в този смъртен свят, в този тесен кръгозор. Но там всичко ще ни се открие, ние ще се радваме и нашата радост няма да има край. На Господа Иисус да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и вечност. Амин. I www.svetosavlje.org

 

Превод: Татяна Филева

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...