Заобичайте да четете Светото Евангелие

Неотдавна беседвахме с мой добър познат мюсюлманин. Той работи в силова структура, все още е достатъчно млад. От известно време започна да посещава джамията първо по “етнически принцип”, а след това съвсем осъзнато. Сериозно изучава вярата си, чете Корана, мисли, анализира и се старае да живее по законите на исляма.

При нашите срещи и беседи винаги съжалявам, че този човек първо е отишъл в джамията, а не в църквата и че главна книга на живота му е станал Коранът, а не Новият Завет. Но какво да се прави – да убеждаваш, да спориш с него едва ли е правилно и даже ми изглежда някак нечестно. Аз само се старая да говоря неща, които биха докоснали директно сърцето му, а всичко останало е в Божиите ръце. 

Той се отнася с подчертано уважение към християнството и според него самото наличие на вяра, макар и чужда, но учеща на добро и на почит към Бога, свидетелства, че човекът е добър и може да му се има доверие. Той ми сподели, че още докато бил курсант във военното училище, при тях дошъл православен свещеник. Лекцията била дълга, курсантите – уморени и повечето заспали. Само той слушал внимателно, гледайки батюшката в очите.

Разбира се, свещеникът изразил своите чувства на благодарност за вниманието:

– Благодаря Ви,  — казал, оглеждайки спящите, — вие сигурно сте вярващ?
– Да, батюшка, — отговорил той, — аз съм мюсюлманин…

…И така, говорехме си ние за нещата от живота, докато той не изрази своето недоумение от това, че често, встъпвайки в “религиозен диспут” с някого от православните си колеги изведнъж разбира, че те не знаят нищо за вярата си, че даже не са чели Евангелието.

Не съм сигурен, че огромното мнозинство мюсюлмани е чело и редовно препрочита Корана. Но не вярвам и моят събеседник да ме лъже. Просто той има две среди на общуване: професионалната, в която повечето му колеги са руснаци, кръстени в православната вяра и джамията, където ходят хора, сериозно запознати с исляма.

Тук не обсъждаме колко образовани са мюсюлманите; това не е наш проблем. Същността е в това, че непознаването на вярата, към която уж се числиш е огромна беда и огромно зло, с което трябва да се борим. И ние се опитваме да се борим, но борбата е трудна и неравна.

От една страна, безусловно е необходимо усърдието и ревността на пастира. Но, от друга без интерес, без желание ти самият да се учиш няма да стане. Що за християнин си, щом не си чел Евангелието или даже не си чувал за него? Тогава какво въобще знаеш за християнството?

Помня много добре една случка от собствения си свещенически живот. Беседвахме с човек, който искаше да се кръсти. На въпроса ми защо е решил да приеме Светото Кръщение, той не можа да отговори – все пак беше възрастен човек и този избор би трябвало да е негов личен и при това осъзнат. Той и представа си нямаше какво е Православието и с какво се отличава от другите християнски конфесии. Естествено, започнах да обяснявам, че преди да приеме кръщението трябва да прочете главната за всеки християнин книга – Евангелието. И даже му разказах някои неща. Именно някои, защото когато стана дума за нравствената страна на живота според Евангелието, той скочи и измърмори:

– Не, благодаря! Благодаря, че ми казахте всичко това. То изобщо не ми е нужно и няма да се кръстя. А ако се върна, то ще се върна при някой, който няма да ми говори такива неща.

И избяга, като че ли го гонеха стадо дяволи.

А какво щеше да се случи, ако не бяхме си поговорили?

Слава Богу, че днес провеждането на беседи преди Кръщението от единичен случай се превръща в задължително изискване. Необходимо условие е и прочитането на поне едно от Евангелията. Но е дълбоко погрешно да се ограничаваме само с това дали човекът се е потрудил да прочете, а да видим дали е разбрал и дали правилно е разбрал прочетеното. Това са все въпроси, които търпеливо чакат своя отговор.

А единственият начин това да се случи е след стандартните беседи да си поговорим с човека, който е решил да се кръсти и да си изясним дали неговото сърце приема евангелската правда, разтревожено ли е, трогнато ли е от тази правда. Да отговорим на възникналите въпроси – а те възникват не само при първото четене на Евангелието, а и при следващите; да разтълкуваме неясните на пръв поглед думи на Спасителя и чак след това да го кръстим. Ако не си направим този труд, ще се получи като в живота – сключваш договор, чиито условия не знаеш, не искаш да знаеш и не смяташ да изпълняваш. И тогава как ще изпълняваш нещо, което не знаеш?

Но ако с неофитите нещата са по-прости, защото именно от свещеника и от неговото старание зависи степента на подготвеност на оглашения, то с тези, които са били кръстени някога и също понякога посещават храма, ситуацията е по-сложна. Тук е трудно да поставяш условия и да изискваш, тук можеш само да убеждаваш.

Стандартен диалог по време на “изповед” по големите празници или с човек, появил се в храма случайно:

– Чакайте малко, разкажете за греховете си. Вие ми говорите за проблемите си, за другите хора. За тези неща е нужно да се говори, но сега сме на изповед и тук се разкайваме за греховете си…
— Та какви грехове мога да имам? Не крада, не убивам, старая се да живея по съвест, спазвам заповедите. 
- А кои заповеди? – Как кои заповеди?.. Всички! 
- Извинете, а чел ли сте Евангелието?
 – Да, имам всичко, даже молитвеник. – И все пак чел ли сте Евангелието, Новия Завет?
 – Не…

Има и по-странни разговори, но главното е, че много от православните не са чели Евангелието и въобще не смятат това за недостатък. Но и сред тези, които се изповядват и се причастяват по големите празници можем да срещнем такива, които не са го чели.

А това вече е лошо. Та нали Евангелието е основата на целия ни християнски живот, без него накъде? И нашата главна задача е да доведем до умовете и сърцата на хората не сведения за историята на християнството, не кога се ходи на служба, кога да се участва в тайнствата и в какво точно се изразяват тези тайнства. Това е важно, но първичното и най-важното е Словото Божие, отнасящо се за всеки един от Бога сътворен човек. Да помогнем на тези, които имат нужда да Го чуят, да Го разберат, да Го усвоят – ето в какво се състои нашият свещенически дълг. И не само на пастирите (иначе защо ни е да пишем всякакви статии, достатъчно е да си беседваме в “своя кръг”), но и на миряните, знаещи и ценящи своята вяра.

…Отговаряйки на писмата на поклонници, духовникът от Троице-Сергиевата Лавра архимандрит Кирил (Павлов) винаги е добавял към всяко писмо: “И още: заобичайте да четете Светото Евангелие…”. Такъв простичък съвет… Но как се променя животът на този, който го изпълнява!.. А ще го разбере само този, който го изпълни. | www.pravmir.ru

Превод: презвитера Жанета Дановска