Защо трябва да обичаме враговете си?

Преп. Силуан Атонски, художник: П. В. Рыженко

“Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мт. 5:44). Заповедта за любов към враговете е отличителна черта на християнството. Никъде другаде няма нещо подобно. Защо? Защото любовта към враговете се смята от хората за нещо неестествено, патологично, безумно, подлагащо добрия човек на ударите на врага. Кой може да призове хората към такава немислима любов?… Само Онзи, Който е създал всички хора, добри и лоши, дружелюбни и недружелюбни. За Него всички хора са скъпи като Негови родни деца.

Той не иска да враждуваме, да се мразим едни други. Враговете са чужди само за нас. За Него те също са Негови заблудени деца. Като Отец, Той не иска неговите синове и дъщери да се карат, старае се да ги помири. В евангелските думи “Обичайте враговете си” се усеща почеркът на Бога-Творец.

И все пак колко трудно е да спазваме тази заповед! Много по-просто е да я прочетем набързо и да се замислим над нещо друго, по-разбираемо, по-интересно. Забравяйки, че Христос ни е дал тази заповед не “за сведение”, а за практическо изпълнение. За това практическо отношение към Новия Завет е знаел преподобният старец Силуан, пък и всички истински християни. Ето какво ни съветва св. Игнатий Брянчанинов:

„Четейки Евангелието, не търси наслада… не търси блестящи мисли: търси безпогрешната свята истина. Не се задоволявай само с едното четене на Евангелието; старай се да изпълняваш неговите заповеди, чети го с живота си. Това е книга на Живота и трябва да я четем с живота си” [1].

В Евангелието има блестящи мисли, но не това е важното. В евангелските притчи се съдържат ярки художествени образи, човек може да им се наслаждава като на талантлива проза и поезия; и отново не това се иска от християнина. Ако четем Евангелието само заради интелектуалната или емоционалната наслада, то нашето четене е безплодно и не дава нужния резултат. То ще бъде плодотворно, ако четем Евангелието с живота си, с делата си.

Ала как да четем с живот и дела заповедта за любов към враговете? Трудно, но възможно! Всичко е възможно, ако вложим усилие, ако надвием себе си. Прочиташ – и с Божията помощ прощаваш старата обида, преставаш да храниш в сърцето си враждебни чувства към някого, изхвърляш подготвеното отмъщение на бунището…

Всеки църковен човек ще потвърди, че след семейна кавга не можеш да се молиш, молитвата в състояние на враждебност се превръща в механично произнасяне на думи. А ако отидеш да се помириш, да помолиш за прошка, молитвата пак се съживява. Защо? Любовта към онзи, който ни е обидил, ни открива един нов, по-добър път. И за това също е знаел преподобният Силуан.

Християнската любов гради стъпала към небето и старецът Силуан ги изброява в своите писания:

“Има малка любов, има средна, има и голяма. Който се страхува от греха, обича Бога; който има умиление, обича повече; който има в душата си светлина и радост, обича още повече; а ако благодатта е в душата и тялото му, той има съвършена любов. Такава благодат Дух Светий е давал на мъчениците и тя им е помагала да изтърпят мъжествено всички страдания”.

Мъчениците не проклинали своите мъчители, както е свойствено на слабодушните. При мъчениците се усеща някаква особена мъжествена любов към враговете, те свидетелстват за Христа дори на своите мъчители, без озлобление.

От детските си години Силуан е имал дружелюбен нрав, но и той понякога се оказвал против волята си в отровна атмосфера на враждебност, измъчвал се, съпротивлявал се на духа на враждата. Ще отбележим два такива периода в живота на стареца.

Първият период, непродължителен, от 1909 до 1913 гг., е имеславският смут в атонския манастир “Св. Пантелеймон”.

Знае се, че старецът Силуан не е участвал в споровете за Божието име, не се е опитвал да разубеди имеславците и да успокои техните разгорещени противници. А споровете били нажежени. В манастира, в който живеел старецът Силуан, звучали и оскърбления, клевети, заплахи, стигало се до бой. Старецът виждал, че благодатната тема за Божието име предизвиква кой знае защо не умножаване на любовта към Бога и ближния, а ожесточени спорове, гняв, ярост, обиди, вражда. И това буквално разрушава духовния живот на хората, дошли на Света Гора, за да намерят тук тих пристан на спасението. Преподобният Силуан разбирал, че не бива да се разпалва вражда, да се наричат опонентите с обидни думи, да се упрекват в нечестие и богохулство, да се смятат за врагове и поради това да се мразят.

В Новия Завет се говори за любов, омраза не ни е заповядана. Разбира се, някой може да каже: “Своите лични врагове аз мога да простя и дори съм длъжен да го направя, но нямам правото да прощавам Божиите врагове, това е нещо друго”. Но нека се вслушаме отново в това, което е заповядал Бог: “ОБИЧАЙТЕ ВРАГОВЕТЕ СИ”. На нас, слабите хора, Бог е заповядал да обичаме враговете си – възможно ли е Сам Той в същото време да мрази Своите врагове и да очаква от нас същото? “Бог е любов” (1 Ин. 4:8).

Този първи период на вражда между братята връхлетял Пантелеймоновия манастир и свършил през 1913 г.

Но веднага щом страстите поутихнали, започнал друг период, също зареден с омраза, – през 1914 г. се разгоряла Първата световна война. Старецът не бил в епицентъра на събитията, но последиците се виждали от всички: кръв и вражда. Светът страшно се променил след войната, завършила епохата на Новото време. Цивилизованите европейски народи показали голямо безчовечие по време на тази война.

Първата световна война довела до революционните събития от 1917 г. в родината на стареца Силуан. След революцията дошла гражданската война, брат мразел и убивал брата. Развихрили се жестоки гонения срещу Църквата. През онези години да приемеш свещен сан означавало почти със сигурност да си подпишеш смъртна присъда. Наскоро имах възможност да целуна мощите на свещеномъченик Иларион (Троицки). През 1920 г. той бил ръкоположен за епископ. Гонителите го арестували заради съпротивата му срещу обновленския разкол, който те поддържали. През 1929 г. мъченикът умрял, докато го местили от един затвор в друг, сред други такива затворници от Соловки като него.

Времето на гоненията и изпитанията не свършвало, тези ужаси горещо се обсъждали от монасите, с които живеел старецът Силуан. Хората се измъчвали от страх и тревога за сродниците, приятелите, единоверците в родината, изпълвал ги ужас, осъждане и гняв. И това също разрушавало възвишената духовна нагласа на подвижниците. Старецът разбирал, че в тези обстоятелства може да помогне само Христовата заповед за любов към враговете.  

Преподобният Силуан неведнъж се връща към тази тема, той пише:

“Който носи в себе си Светия Дух поне малко, той скърби за целия народ ден и нощ, и сърцето му съжалява всяко създание Божие, и особено хората, които не познават Бога или Му се противят… За тях той се моли ден и нощ, повече, отколкото за себе си, моли се всички да се покаят и да познаят Господа”.

Кой се е противил на Бога през двадесетте и тридесетте години на ХХ век? Това са били войнствените безбожници, те погубвали душите си и затова старецът ги съжалявал и се измъчвал за тях. Сърцето на преподобния Силуан скърби за целия народ, защото целият народ страда – верните страдат от гоненията, а гонителите са обречени на вечна погибел…

В писанията на стареца Силуан темата за враждата и гоненията срещу Църквата е ясно изразена:

“Господ ни е дал заповед: Обичайте враговете си. Но… как да обичаме онези, които гонят Светата Църква? Когато Господ отивал в Йерусалим и самаряните не Го приели, Йоан Богослов и Яков били готови да свалят огън от небето и да ги изтребят заради това; но Господ [им забранил и] казал милостиво: ‟Дойдох не за да погубя, а за да спася” (срв. Лк. 9:54-56). Така и ние трябва да имаме една мисъл: всички да се спасят”.

Ние често можем да наблюдаваме как по някакъв повод огънят на омразата се разпалва все повече и повече. Хората се въвличат в някакво, както изглежда, справедливо възмущение, протест, и се потапят все повече в атмосферата на страстта и гнева. И всичко това от най-добри подбуди. Ето, да речем, усещаме, че и ние се въвличаме в този процес… Нека спрем, да си спомним, че БОГ Е ЛЮБОВ, и че ни е даден готов и радикален лек срещу злото, срещу което протестираме, и в което всъщност се потапяме сами: ЛЮБОВТА КЪМ ВРАГОВЕТЕ. Сам Христос ни дава това лекарство. То е проверено на дело от праведниците, от стареца Силуан и не само от него. Това е най-доброто лекарство срещу омразата и злобата на този свят. Амин.

Бележки:

[1] Св. Игнатий (Брянчанинов). О чтении Евангелия https://pravoslavie.ru/put/nasledie/svtignat_ev.htm

Превод: Андрей Романов

Източник: pravoslavie.ru