За да живее църковното пеене

Какво е нужно според вас, за да живее църковното пеене? Кое е това нещо, което подхранва този мелодичен живот? Дали е достатъчно за съществуването на песнопенията те да си стоят тихо и кротко по страниците на певческите сборници?

Не бива да забравяме, че поместени в книгите, църковните песнопения си остават графични знаци, послание към човека, което обаче не е живо в пълния смисъл на думата. За правилното разчитане на това послание са нужни хора, които да го „вкарат в употреба“, да го изпеят, или както казва поетът Йосиф Бродски – има едно по-тежко наказание от изгарянето на книгата – да не я четеш.

Това, че имаме широк достъп до записани песнопения, е хубаво, но още по-хубаво е когато тези химни намират място в главите, устата и сърцата на църковните певци. Мисля, че там те се чувстват по-уютно. Неслучайно оттам започва животът им – мога само да предполагам как се чувства творецът, посетен свише, благодарение на когото се ражда музика. Сигурно в достатъчен брой случаи и авторът на вдъхновената музика е очарован в не по-малка степен от слушащите творбата му.

Църковното пеене продължава да живее в изпълнените от църковните певци песнопения. Без певци, които пеят днес, в настоящето, църковното пеене не може да живее, да бъде част от сегашната действителност (която единствено ни принадлежи). Протодякон Андрей Кураев твърди, че вятърът разрушава Сфинкса като обикновена скала, а само хората виждат в Сфинкса смисъл. Така е и с песнопенията – само жив изпълнител, който има съответните познания и подготовка, има възможността да открие смисъла и красотата на дадена композиция и да ги предаде на другите. Без изпълнители композициите на църковната музика са подложени на бавно стареене, в края на което ги чака нещо невъзвратимо.

Напоследък коментираме с колеги-певци факта, че с времето певците намаляват. За да има певци, е нужно трудът им да бъде ценен, а не неглижиран. Колко е важно в храма да има добър хор или певец, поднасящи молитвено пеене. Простете за израза, но ми се ще да кажа, че певците са въздухът за сакралното пеене, чрез тях то диша.

Само като се замислим какви българи – църковни певци е имало преди 100-150 години – общественици, учители, та дори и политици¹. И някои от тях не само са пеели, но са оставили и сборници с нотирани песнопения. Ще ми се да попитам – за колко хора от сегашната интелигенция, познаващи добре църковното пеене, се сещате?

Да обърнем внимание и на един друг момент. Ние изтъкваме заслугите на творците на сакрална музика, хвалим се с богатото минало на църковната музика, но акцентът ни не бива да бъде поставян само върху това, което е било някога, а и върху настоящото положение на нещата. Ще бъде добре ако стремежът ни е насочен в това да добавяме към славата на нашите предци, а не да вземаме от нея – като в онази хубава българска песен: „ако си взел от славата на някой друг дори една частица, дали е трябвало изобщо да се раждаш.“²

Да, някои ще кажат: има Кой да се грижи за живота на църковното пеене – Този, за Когото казваме в Господнята молитва, че е на небесата (Матей 6: 9-13). Разбира се, Той се грижи за всичко. Както обаче не чакаме нещо да ни падне наготово отгоре, така и пеенето има нужда от нашите грижи. Ако тези преди нас са разсъждавали по този начин, тази статия не би се появила, защото нямаше да съществува и нейният предмет – църковната музика, имаща своята многовековна история.

Пеенето е един от езиците, използвани от Църквата, за да говори на вярващите. Изпълнените песнопения са музикалният език на Църквата. Чрез него тя ни запознава с истините си по един красив и завладяващ начин. Усвояването и използването на този език обаче трябва да бъде сериозно подпомагано, за да не постигне и той участта на езици като латинския, които са запазени в писмен вид, но са мъртви.

„Кралят е мъртъв, да живее кралят“. Ако някога във Франция тази фраза е била свидетелство за величието на монархията, въплътено в престолонаследника, в нашия случай тя не би била утешителна. Струва ми се, че за да живее църковното пеене, е нужно да жертваме не него, а две злини, намиращи дом в сърцата ни – посредствеността и егоизма. Посредствеността на тези, за които думите вдъхновение и отдаденост са абстрактни понятия, и егоизмът на тези, които затварят очите си за таланта и уменията на другите.