За йерихонския слепец и силата на молитвата

А когато Той се приближаваше до Иерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече: прогледай! твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала. (Лука 18:35-43)

Господ дарил зрението на един сляп човек. Затова и ние молим Христос да ни дари духовно просветление, да ни дари светлина на душата, за да можем да направим правилна оценка на живота си. Грехът, отделянето от Бога, ни доведе до тази слепота, а тя означава да не можем да прозрем духовния смисъл на нашето съществуване, нашето истинско предназначение, и да пилеем времето си така, че да се отдалечаваме от спасението.

Навярно малцина са тези, които опитно преживяват Божията светлина, живеят истинската радост и Божии дарове. Ако ни липсва радост, ако изпитваме страх от смъртта, ако сме изгубили ориентация за посоката, в която се движи животът ни, това означава, че страдаме от духовна слепота. С маниакална упоритост – зад която стои нашето себелюбие – се опитваме да властваме над другите хора, да търсим признание, независимо дали това става извън Църквата или в нея.

Но проглеждането за истинската светлина не е въпрос на нашите възможности, а на благодатта. Нашата отговорност е да “активираме” благодатта в нас. Мислим си, че сме способни с наши сили да прогледнем за духовното, но първата стъпка към това проглеждане е именно да проумеем и да приемем, че усещането за тази небесна светлина е дар на Божията благодат. Наше дело е да насочим свободната си воля към Него.
Често се чувстваме напрегнати да гоним една цел, поставена ни отвън – от други хора, или от самите нас, вярвайки, че това означава да живеем църковен живот. Тази цел е да станем „по-добри човеци”. А всъщност това ще стане от само себе си, когато Бог проговори в сърцето ни. Преди да искаме да станем „добри човеци“, трябва да поискаме да чуем Неговия глас в себе си. Бог иска да говори във всяко човешко сърце, но ние сме тези, които Го затрудняват. Просветлението на човека е дело на Бога, но нашите усилия трябва да са вложени в това да престанем да Го възпрепятстваме.

Първотото движение, с което да насочим свободната си воля към Бога, е молитвата. Някои тук ще кажат, че не е достатъчно само да призоваваме в молитва Бога, а сме длъжни да вършим Неговата воля, както казва Писанието. Но за да вършим Неговата воля, трябва първо да кажем „Господи, Господи!”. Както някога е казал Йерихонският слепец. Да казваме „Господи, помилуй!”, да се молим с болка в сърцето. Тази болка в молитвата изразява не просто, че осъзнаваме греховността си, а че проумяваме собствената си духовна слепота; изразява знанието ни, че сме се лишили от небесната светлина, от истинския живот. А това означава да бъдем честни и пред самите себе си. Когато имаме такова съзнание, молитвата ни няма да бъде принуждение, а ще я чувстваме като неотложна необходимост на сърцето. Тя ще бъде непрестанен копнеж, настоятелно желание, така че да накараме Бога да снизходи към нас и да просветли душата ни.

Именно такава молитва ще пробуди в нас чувството, че Бог ни обича. Това наше чувство поражда радост, а тази радост съвсем естествено ни насърчава да вършим и Неговата воля. Понеже вече знаем защо трябва да вършим волята Му, знаем коя е целта на нашия живот.

И неусетно критериите, с които оценяваме живота, се променят. Сегашния живот започваме да мерим с мярката на вечния живот, с победата над смъртта. Критерият, че съм на прав път, е, че съм способен на общение с другите, че излизам извън капсулата на самотата; че съм способен да се свързвам с Тялото Христово, което са всички наши братя. Това е взаимопроникването между личностите – единият да прави място на другия, а не да налага волята си и да го угнетява. Всеки да дава своите права на другия „свободно” според закона на любовта.

Но всичко това, тази промяна на критериите в живота ни, не се осъществява понеже така го помислихме и направихме, а защото благодатта ни подтиква в тази насока. За да дойде благодатта в живота ни, първо в нас трябва да заживее мисълта, че пребиваваме в мрак. Излизането от мрака е свръх нашите сили. Не можем сами да го постигнем. Затова търсим Божията милост.

Така центърът на нашата молитва не е желанието Бог да ни направи по-добри, а да намерим Самия Него; да намерим смисъла на живота. Придобивайки този смисъл ще намерим и нашето истинско предназначение, което се простира отвъд гроба, там, където смъртта е победена и ни е дадена възможност за възкресение.
Защото, ако центърът на нашата молитва е единствено да станем по-добри, основните на тази наша доброта няма да са здрави. Това ще е просто израз на нашето болно усилие да победим смъртта със собствени сили. Няма как да станем истински добри, няма да разберем същината на доброто, ако смъртта не бъде победена в сърцето ни. Но възможността за тази победа, както стана ясно, ни превъзхожда. Тя е дело на благодатта.

Ето защо онова, което трябва да правим и което е основното движение на нашето покаяние, е молитвата. Молитва, която извира от дълбините на нашата душа и чрез която сключваме завет с Бога.

Превод: Константин Константинов