За прелестта

Запознанството с понятието „прелест”. Какво е прелестта и какво е „звезда непрелестная”. Критерият за живот без прелест е: „Сподоби ни, Господи, през тоя ден…” В абстрактното богословие са възможни грешки. Нашата цел е човек да живее просто. Силуан е изключително явление – не трябва да се сравняваме с него. Бог вижда нас, а не ние – Бога. За неразбирането, че е грях да обвиняваш Бога. За смиряването на самия себе си и богооставеността

Наистина се радвам на срещата си с вас. Как Бог продължи живота ми, само Нему единствено е известно. И досега всеки ден живея в неразбираемо за мен състояние: как всъщност съм жив, защо живея, за какво…? – За мен смисълът е в това, че бих искал да ви предам целия свой опит. Да ви предам най-вече положителния опит, а не отрицателния. Този опит започна преди който и да е от вас да е бил роден на този свят. След като се завърнах при Христос, тогава започна моят път, и живеех състоянието на ума, сърцето и тялото си, в което ме въвеждаше Бог чрез молитвата, т.е. състоянието на цялото ми битие. Тогава все още нямах понятие, че човек може да сгреши и че тези грешки могат да бъдат доста трагични и сериозни. Например, цялата история на човечеството е грешка на Адам. Но грешките могат да бъдат и малки, едва забележими, едва отразяващи се на земното ни битие.

Понятието „прелест” (на гръцки πλάνη, на френски égaremént, illumination) срещнах в института „Св. Сергий”, в който постъпих като един от първите студенти. За пръв път чух тази дума от устата на митр. Антоний Храповицки. Това беше забележителен йерарх и бе може би първият кандидат за възстановяващия се патриаршески престол в Русия. Но не на него се падна жребият да стане патриарх, и той замина в чужбина, за Югославия, където оглави Задграничната църква. Митр. Антноний Храповицки казваше, че дори на Атон има старци, които са в прелест.

Това стана тогава, когато у мен вече се бе появило желанието да оставя Института и да отида в манастир – на Валаам или на Атон. В онзи момент думите му имаха някакво тайнствено за мен значение. Хората се бояха да не изпаднат в прелест и за мнозина този страх стана причина да се отклонят от правилното мислене. Хората остават спокойни, когато някой се напие до смърт и прави глупости – за тях това не означава, че той е „в прелест”. Но ако споменеш, че нетварната Светлина те е посетила, тогава моментално ще кажат: „Ах, това е прелест!” Това беше много важен момент от живота ми в Париж. А и не само за мен, но и за мнозина.

Въпреки това, което казваше забележителният йерарх Антоний Храповицки, след като пристигнах на Атон, целунах земята и казах: „Всичко, на което ще ме учат отците, ще приемам. Поставям ума си в положението на възприемащ, и в никакъв случай на съдия”. На Атон също срещнах страх човек да не изпадне в прелест. Така у мен възникна необходимостта да си изясня какво всъщност е прелестта и как трябва да се разбира тя.

Живеейки на Атон, чувствах себе си под защитата на отците, на Божията Майка и на всички светии, затова можех спокойно да разсъждавам как трябва да се разбира думата „прелест”. Руската дума „прелест” е от съвсем друг порядък в сравнение с гръцката дума πλάνη, но става дума за едно и също явление. Разликата е в това, че гръцкият ум е философски и той ражда богословски понятия, както и философски. Например „покаяние” на гръцки е μετάνοια, т.е. „промяна на умното виждане”, а πλάνη означава „заблуда”. Руснаците говорят за покаянието като за душевно чувство. Това е „съжаление за извършеното” – за това, което сме казали или направили и за което казваме на Бога: „Прости ми”.

Думата „прелест” обозначава нещо, което не произтича от Единия Истински Бог, но изведнъж започва да ни се струва велико и свято, и тогава отваряме сърцето си за тази грешка. Когато светите отци говорят за прелест, те имат предвид също и своя опит. Ние не можем да избегнем прелестта – не говоря за целия ни живот, а само за отделни негови моменти.

Думата „прелест” аз разбрах така: когато някакво духовно явление ме привлича и аз отварям сърцето си за него, то по-късно мога да разбера дали съм сгрешил или не, и чрез покаянието да се върна към истината…

Всеки път, когато вършим или падаме в грях от какъвто и да било порядък и план – умствен, сърдечен, телесен – ние всъщност сме били жертва на прелест. Ние вършим грях, защото той ни привлича.

В тропара на мъчениците има такъв израз – „звезда непрелестная”¹. Тази дума стана за мен знаменателна. В състоянието, в което мъчениците отдават цялото свое битие на Бога, те стават „незаблудима звезда”, т.е. „изцяло истинна, в която няма и следа от неправда”.

Казвам ви всичко това, защото и досега прелестта е възможна навсякъде – и на Света гора, и в Гърция, и във Франция и тук при нас в Tolleshunt Knights. Но как да сме сигурни, че усвояваме всичко, което надхвърля степента на разбирането ни, като положителна истина? Кой е критерият, който можем да изберем, за да определим дали сме в прелест или сме на истинския път? В молитвата към ангела-пазител се казва: „Ангеле Божий, мой свети пазителю, запази живота ми в страха на Христа Бога, утвърди ума ми на истинския път”². Това е изходът – молитвата: „Утвърди ума ми на истинския път”. Или както се казва в псалма: „Твоят благ Дух да ме води в земята на правдата. Покажи ми пътя, по който да вървя, защото към Тебе въздигнах душата си”³.

Много може да се говори. Ще мина обаче непосредствено към онова, което за нас трябва да бъде ограда от падението и отклоняването към пътища, чужди на Христовия дух. Ние се молим за това всеки ден по няколко пъти: „Сподоби ни, Господи, през тоя ден, през тая вечер, през тая нощ, да се запазим от грях”. Всеки път, когато падаме в грях, ние сме били привлечени от някакъв аспект на греха и сме го извършили в мислите, в движенията на сърцето, във физическите си действия. Да разпознаваме това, означава да бъдем внимателни през целия ден, през цялата нощ, за да не извършим грях. Ето това е присъщо за монашеския път…

В посланията, които апостол Павел изпраща до новите християни, дошли от предишните езичници-идолопоклонници, се разкрива невероятно велика картина на християнското разбиране за битието и Бога, и заедно с това той говори за ежедневния живот на хората… Така и ние трябва да съчетаем тези два аспекта в своето духовно виждане, в своето съзерцание на космическото битие и на божественото Битие, т.е. на тварното и нетварното.

Как трябва да се държи новоначалният монах или новоначалният християнин, как трябва да прекарва деня си? – У някои умът бива привличан от абстрактното богословие, а там са възможни грешки. Ето защо цялото ни внимание трябва да бъде насочено към това, да не оскърбим благодатта на Светия Дух с никаква лоша мисъл или лошо движение на сърцето; към това, как да избегнем какъвто и да било грях всеки път, когато общуваме с брата или сестрата, и изобщо да не оскърбим никого. Когато Бог ни съдейства в нашето „страдание” да прекараме деня си без грях, тогава идва благодатта на Светия Дух. Чрез живот без грях ние създаваме в себе си свободно „пространство”, за да дойде Светият Дух със Своята благодат. И когато Светият Дух идва, ние имаме живо възприятие за това, на което Той ни учи. Както казваше старецът Силуан: „Всичко, на което ни е научила благодатта в началото, трябва да пазим през целия си живот до края”⁴. На нас ни е необходим периодът, през който Бог ни оставя. Тогава с напрежение и страдание ние искаме да действаме така, сякаш Бог е с нас, макар Той да е отдръпнал осезаемото Си действие…

В началото монахът не се занимава с нищо друго, освен с това, как да прекара целия си ден без грях. Тогава идва Божият Дух и ни открива тайните на божественото Битие, което човек не може да постигне по пътищата на абстрактното богословие. Когато говоря за това преимущество на монашеското училище, съвсем не означава, че отношението ми към богословската наука е изцяло отрицателно. Не, не казвам това. В историческите условия на нашето падение богословската наука е нещо необходимо. Съжалявам само за това, че на мнозина от онези, които хвърлят огромна енергия за изучаване на богословското предание на Църквата, техните интелектуални познания им се струват като вече постигнато съвършенство. Съвършенството не може да се постигне чрез абстрактното богословие. В историческия живот властта в Църквата е дадена не на светиите, а на учените. Но това е трагедия и за света, и за Църквата.

Животът на монаха започва така, както учи преп. старец Амвросий Оптински. Той казва: „Който живее просто, с него – ангели сто, а който мъдрува, с него – ни един”. И аз също бих искал да ви кажа, че нашият живот е съвсем прост. Това е много важно: никога не бива да си поставяме за задача да постигнем някакви явни следи на Божието благоволение – чудотворство или нещо друго подобно. Това никога не влиза в нашите планове! Нашият план се изразява само в това – „как да не извършим грях”. Понякога се опитвам да ви говоря за грандиозната картина, която ни е открита от Бога със сътворяването на космоса, със сътворяването на човека по Божи образ и по подобие. Правя това, за да имате пред очите си не нашия повседневен, пълен с грижи живот, а битието с Бога и притежаването на живота в целия негов обем – и космическия, и божествения. Но в същото време не бива да си въобразяваме, че сякаш вече сме там, не бива и да си го поставяме за цел. Нашата цел е: „който живее просто, с него – ангели сто”.

Защо днес говоря така сякаш се безпокоя? – Да, безпокоя се, защото като си мислим за вече станалите прояви на Божието благоволение към нас, може да събудим в себе си желание, което е ненужно, неправилно, лъжливо, гибелно – да постигнем същите дарби, каквито е имал старецът Силуан. Моля ви да разберете моята предпазливост: ние сме в опасност, понеже имаме невероятно велик отец – преподобни Силуан. Това, което е станало с него, е изключително рядко явление в историята на човечеството изобщо, и ако започнем да гоним дарбите, които е имал той, ще бъде грешка. Никога не бива да се сравняваме с когото и да било⁵. Колкото малък или велик да е пред Бога всеки един от нас, Бог се „занимава” с всеки човек в сърдечно общуване насаме. Обичайният път не е този, който виждаме у преп. Силуан. Той, както и преп. Серафим Саровски, е преживял явяването на Христос още в самото начало. Ние трябва да имаме друга нагласа: християнинът по принцип трябва да мисли за това как да умре очистен чрез покаянието. И тогава Христос ще се яви на човека във вечността…

Една от най-големите опасности се крие в нашата способност за въображение. Във всекидневния си живот не бива да си въобразяваме, че Бог е с нас и че Го виждаме, а трябва да имаме съзнанието, че Бог вижда нас. Този подход ни спасява от отклоняване към въображението: „аз съм пророк”, „аз съм апостол”, „аз съм светец”, „аз съм такъв, онакъв”. Свободни от всякакво въображение за себе си, ние се подвизаваме, и това, което Бог иска, Той го върши без нас, но чрез нас.

Говоря ви за това как да живеем така, че да избегнем прелестта. Когато сме в състояние на страдание с цялото си битие – с духа, ума, сърцето и тялото, когато страдаме докрай подвизавайки се да не извършим грях, – ние самите не мислим, че участваме в страданията на Христос… Но Бог може да признае това като съучастие в страданията на Христос⁶, и може да ни го припише, следвайки Своето съждение, а не нашето. Нашият път е постоянно да смиряваме себе си, а да издига и да прославя – това принадлежи на Бога⁷. Затова не е нужно да се опитваме „да се издърпаме за косите” някъде си. Ние трябва да живеем с много смирено съзнание. И ако Бог ни даде нещо, то това става в такава видима форма, която поразява въображението на човека. Но това е от Бога, а не от нас.

Най-трудният път е когато на човека се дава в самото начало явяване на Бога в голяма Светлина. Такъв човек сякаш получава „инжекция”, която го уподобява на Христос в самото Му мислене⁸, в самото възприятие на живота. Сам Христос е отивал на Голгота с изключително дълбоко страдание – да извърши акт, обратен на онова, което е извършил Адам. И както чрез грешката на Адам Бог е проклел този свят⁹, така Христос чрез Своето възхождане на голготския Кръст, е унищожил това проклятие¹⁰ и е направил свободен входа в Царството на Отца. И така, ние сме длъжни да носим в себе си едновременно и картината на нашето изкупление чрез голготското страдание и възкресение, и съзнанието за необходимостта да вървим по път, обратен на онова, което е извършил Адам в рая. Тогава животът ни ще бъде в съгласие с думите на преп. Амвросий Оптински: „Ние живеем просто, но с нас ангелите са сто, а който мъдрува – който си въобразява, че е пророк, че е светец – с него няма ни един”.

Това е много важен момент, защото в света едва ще се намери човек, който да разбира какво е грях. Господ е казал на юдеите: „Ако не повярвате, че съм Аз – Този, Който се е открил на Моисей на Синай с Името АЗ СЪМ, ще умрете в греховете си”¹¹. Хората не могат да разберат кога грешат и кога не грешат – това единствено Сам Господ ни го открива чрез Светия Дух. Ето защо по цял свят става онова, което е станало с Адам в рая, когато Господ Иисус Христос разговарял с него. Адам не искал да го обвиняват: „Ти ми даде тази жена, а тя ми даде, и аз ядох”¹². Ние обаче нека да се стараем да не обвиняваме Бога и да не Му казваме: „От Твоето Лице излизат съдбините ми¹³. Какво искаш Ти от мене?” – Господ иска да Му се уподобим в Неговата любов. А Божията любов е смирена.

И така, моля ви, скъпи мои братя и сестри, подчертайте и запомнете това за цял живот: нашата работа е постоянно да смиряваме себе си. Това ни казва Господ: „Който се смирява, ще бъде въздигнат”¹⁴. Но само Бог може да въздига. Иначе ще се получи картина, обратна на нашето въображение: когато си мислим да полетим към Бога, на практика оставаме на мястото си… А ако нищо не си въобразяваме, тогава Сам Господ идва при нас. Задачата ми е трудна и отговорна, и бих искал да изпълня дълга си пред вас наистина без грях. Това, което ви казах днес, ви моля да го запишете в сърцата и умовете си. Тогава ще вървите по пътя си с огромно смирение и твърдост.

Неизбежни са часовете, седмиците, годините, през които ще прекарваме времето си без живото усещане за действащия в нас Дух. Това е важен период. Тогава имаме възможност да проявим своята вярност в любовта си към Бога: макар да нямаме усещане за действието на благодатта, ние живеем така, сякаш тя е с нас. В книгата си за стареца Силуан пиша за това как мислеше той: „Ако пазим вярно Божиите заповеди, ще дойде време, когато благодатта идва и вече завинаги остава с нас”¹⁵.

Не бива да се бърза. Някои отци на Атон след четиридесет и повече години са получавали голямата благодат и едва накрая, преди смъртта си са я познавали. И това е най-правилният път. Следователно, става така: или в самото начало се дава благодатта на съвършенството, или по средата, или накрая. И най-сигурното положение е, когато тя се дава накрая. Затова нека цял живот да търпим¹⁶ така, сякаш едва сега започваме.

Откъс от „Духовни беседи“ 1 том, Беседа 6, превод от руски: Мила Игнатова

Бележки