За разликата между християнската любов и човешката справедливост

Свети Софроний (Сахаров)

На хората обикновено е присъщо юридическото разбиране за справедливостта. Те отхвърлят като несправедливо възлагането на отговорността за личната вина върху  другиго. Това не се вмества в тяхното юридическо съзнание. Но духът на Христовата любов казва друго. По духа на тази любов да споделим отговорността за вината на човек, когото обичаме, и дори да я поемем цялата, за нас не само не е чуждо, но е и напълно естествено. Нещо повече, това носене на чужда вина е белег, че Христовата любов е истинска и напълно осъзната. Ако любовта е само за да вземем от нея наслада, къде е тогава разумността? Но когато по своя воля понесем вината и тежестите на обичания от нас човек, тогава любовта достига своето пълно съвършенство.

Мнозина не могат или не искат да приемат и доброволно да носят последиците от първородния грях на Адам. Те казват: “Адам и Ева са изяли забранения плод, какво общо имам аз с това?  Готов съм да отговарям за моите грехове, но само за моите лични, не и за чуждите”. И не разбира човекът, че с такова движение на сърцето си повтаря в самия себе си греха на праотеца, и че този грях вече става негов личен грях и падение.

Адам се отказвал от отговорността, прехвърляйки вината върху Ева и Бога, Който му я дал за жена, и така разрушил единството на човешкия род и неговото единение с Бога. Така всеки път, когато отказваме да носим вина за общо зло, за дела на своите близки ние пак повтаряме този грях и също рушим единството на човешкия род. Господ попитал Адам преди Ева.

И трябва да мислим, че ако той не се беше оправдавал, а бе поел върху себе си отговорността за общия им грях, съдбините на света биха били други, както ще се изменят те, ако и ние започнем да поемаме тежестта на вината на ближните върху себе си.

Всеки човек във всеки един случай може да каже много неща за свое оправдание, но ако внимателно се вгледа в сърцето си, ще види, че докато се оправдава, той неизбежно става лукав.

Човек се оправдава, първо, защото не иска да признае себе си дори и в малка част виновен за злото в света; оправдава се и затова, че осъзнава себе си не като одарен с богоподобна свобода, а само като явление, вещ от този свят и поради това зависим от него.

 

В такова съзнание има много от мисленето на роба и затова оправдаването е дело робско, а не е богосиновно.

Свети Силуан Атонски

В блажения Старец (Свети Силуан Атонски – бел. ред.) не сме виждали склонност да се оправдава. Странно е, че тъкмо в такъв начин на постъпване, т.е. да поемаш върху себе си вината и да молиш за прошка, мнозина виждат нещо робско. Толкова са различни представите на синовете на Христовия Дух и на недуховните хора. На недуховния му се струва невероятно, че целият човешки свят може да се усеща като едно цялостно битие, което се включва в личното битие на всеки човек, без да изтласква други лица.

Цялата съвкупност на общочовешкото битие, по смисъла на втората заповед: “Възлюби ближния си като самия себе си”, трябва и можем да включим в личното си битие. Тогава всяко зло, случващо се в света, ще възприемаме не като странично, а като свое собствено.

Ако всяка човешка личност-ипостас, създадена по образа на абсолютните Божии Ипостаси, е способна да вмести в себе си пълнотата на всечовешкото битие, както всяка божествена Ипостас е носител на битието на Бога в цялата му пълнота –  а такъв е дълбокият смисъл на втората заповед – тогава и борбата със злото, с космическото зло всеки ще започва от самия себе си.

Самият Старец винаги говореше само за Божията любов и никога – за справедливост, но ние нарочно го питахме на тази тема. Ето приблизително отговора му: “За Бога не можем да кажем, че Той е несправедлив, т.е. че в Него има неправда, но не може и да говорим, че Той е справедлив така, както ние разбираме справедливостта. Свети Исаак Сириецн казва: “Не дръзвай да наричаш Бога справедлив; защото каква е тази справедливост – ние сме съгрешили, а Той предава Единородния Си Син на кръст?” А към това, което казва преподобният Исаак, може да се добави: ние сме съгрешили, а Бог поставя свети ангели да служат за нашето спасение. Но и самите ангели, които са изпълнени с любов, желаят да ни служат и в това служение приемат скърбите ни върху себе си. А безсловесните животни заедно с останалите Си творения Господ е предал на закона на тлението, защото не е трябвало те да бъдат освобождавани от този закон, докато човекът, заради когото са били сътворени, чрез своя грях е станал роб на тлението. Така че, един доброволно, а друг и не доброволно, но “всички твари заедно стенат и се мъчат досега”, по думите на апостол Павел (Рим. 8:20-22), като състрадават на човека. И това не е законът на справедливостта, а законът на любовта.”

Христовата любов, като божествена сила, като дар на Светия Дух – Единния, действащ във всички – онтологично свързва всичко в едно; любовта прави свой живота на любимия. Който обича Бога, се включва в божествения живот; който обича брата, включва живота на брата в своето ипостасно битие; който обича целия свят, духом ще обхване целия свят.

Онази велика молитва за света, с която се молеше блаженият велик старец Силуан, води именно към такова възприемане, по-добре да кажем – осъзнаване на онтологичната общност на личното битие с общочовешкото битие. Ако е възможно да говорим, като много от съвременните философи, че начинът, по който възприемаме със сетивата си дадено нещо (обект) е не само субективен психически акт, отдèлен от обективното битие на нещото, а е самото това нещо, влизащо в нашето съзнание със своето реално действие, и че това е началото на общението в битието, то още повече трябва да говорим за общност на битието там, където действа единната, всепроникваща божествена благодат на Светия Дух – Твореца на всичко.

(„Свети Силуан Атонски“, Омофор, София 2008)

Снимка към публикацията:  „Светата Троица“, стенопис от свети Софроний; манастирът „Свети Иоан Кръстител“ , Есекс.