За св. Антоний и пътя към небесното царство

Днес честваме един от най-големите светци на Христовата църква: св. Антоний Велики, един от най-великите монаси. И преди него е имало отшелници – мъже и жени, които се отказвали от земните блага и радости, и посвещавали живота си на Бога, но почти всички те, които се стремели към Божието царство, не се отдалечавали много от родните си места.

Св. Антоний Велики е един от първите, който напълно се откъсва от светския шум и разпри, и се оттегля навътре в пустинята, където живее в аскеза, в горещи молитви. Той се радвал на срещите си с Господа още през земния си живот.

Когато говорим за този светец, виждаме как на дело се изпълнило евангелското слово: „Не може се укри град, който стои навръх планина“. Защото колкото по-дълбоко навлизал в пустинята, за да се скрие от хората и да започне светия си живот, толкова повече хората чували за него. Те го търсели – най-вече нещастните на този свят, страдащите от всякакви болести, но и тези, чиито души копнеели за сигурен водач към Божието царство. Благодарение на него, египетската пустиня Тиваида започнала да се пълни със скитове и манастири, където много млади и възрастни монаси водели ангелски живот под духовното напътствие на великия Антоний. Той бил наречен „отец на отците“.

Родителите на Антоний били много богати хора, грижили се за него с любов и го възпитали в християнската вяра, но и двамата починали, когато той бил на 18 години. Останал сирак, младият Антоний заедно с малката си сестра наследил голямо имущество. Един ден той чул в църквата евангелските думи – отговор на Христос към един млад и богат човек: „Продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“. Младият Антоний се почувствал сякаш тези думи били казани за него. Раздал на бедните всичките си ниви и цялото си имущество, което бил наследил от родителите си. Поверил сестра си на едни жени, които водели чист живот, а той отишъл на самотно място близо до селото, за да започне своя монашески път. По онова време все още нямало манастири, но младият аскет ходел при мъдри старци, които живеели в усамотение, и запаметявал всичко от техния пример, което усещал, че е полезно за живота му. Неговото усърдие било толкова голямо, че когато чуел за някой отшелник, той веднага отивал да го види и да поживее известно време край него, за да събере духовни дарове. „Той беше като една мъдра пчела – казва за него св. Атанасий, – която събираше храна за душата си от цветята на техните добродетели”.

Скоро той се оттеглил в една изоставена гробница и заживял там, а един от приятелите му носел хляб – в началото по веднъж на няколко месеца, а по-късно веднъж в годината или дори на две години. Младият Антоний се хранел по веднъж на ден, след залез слънце, с малко хляб, сол и вода. Понякога гладувал по два или три дни. Цели нощи прекарвал в молитви, а малкото време, през което почивал, лягал на една рогозка или направо на голата земя. Дрехата му била от чувал, върху който слагал овча кожа при студено време.

На 25-годишна възраст Антоний живеел от една гробница в друга. Когато хората го намерят в една, на следващия ден той вече не бил там, а се местел другаде. Така не искал да позволява да получава похвали за полаганото монашеско усърдие. В този период обаче дяволът започнал жестока борба с него. Преди всичко той нападал ума на младия монах с мъчителни помисли: напомнял му за богатството, което раздал на бедните, като му внушавал чувство на съжаление за стореното; припомнял му за сестра му, която живеела като беднячка между чужди; показвал му немощта на тленното му тяло, отслабено от поста и бдението. Но тъй като не можел да го победи по този начин, дяволът вкарвал в ума и сърцето му срамни желания, защото Антоний бил много млад, бил само на 25 години, в разцвета на живота си, когато човек е пълен с желания и страсти. Но св. Антоний надмогнал тези мисли с Божията помощ, чрез настойчиви молитви, с пост и усърден труд.

Една нощ дяволът отново дошъл при него и жестоко го удрял, така че Антоний паднал почти мъртъв на земята, целият покрит с рани. На следващия ден, когато дошъл човекът, който му носел хляб от селото, го намерил проснат като мъртъв на земята. Той го взел на гръб и го занесъл в селото, убеден, че монахът издъхва, но Антоний се съвзел и помолил приятеля си да му помогне да се върне обратно в гробницата. Скоро след това обаче последвала друга страшна атака на нечистите духове, явили се като лъвове, бикове, змии, леопарди и други страховити създания, които се нахвърлили с ревове срещу него, но той, укрепен от Божията помощ, им казал: „Ако наистина бяхте силни, нямаше да сте толкова много. Но понеже Господ ви разслаби, за това идвате толкова много да ме измъчвате”. Той стенел от болки по цялото тяло, но мисълта му била ясна и се молел с всичките си сили. Изведнъж лъч небесна светлина слязла върху му и в този миг всички страховити зверове изчезнали. Той усетил Божието присъствие и попитал Господа: „Къде беше Господи, докато ме измъчваха враговете на моето спасение?”, и получил отговор. Господ му казал: „Тук бях, Антоний, и бдях над твоите неволи. И защото се възпротиви с постоянство на враговете си, отсега нататък ще ти дам по-голяма сила над духовете и ще направя така, че твоето име да бъде възвестено на целия свят”.

От този ден дяволът бил изхвърлен от сърцето на Антоний. Светецът се оттеглил още по-надълбоко в пустинята, отвъд Нил, и се настанил в една пещера в стара, изоставена крепост, която се намирала на висока планина. Той пребивавал тук близо 20 години. За него се говори, че никога не е бил изкушаван от добра храна и никога не е мил краката си с вода. И това не трябва да ни учудва, защото в близкоизточните страни климатът е различен, топло е, но и непрестанно духа вятър, което не позволява на мръсотията да се задържа по тялото. Сухият въздух те кара да не усещаш необходимост от измиване, според както това се усеща в Европа или в други страни по света.

Но дори и скрит там, в планината, светът разбрал за него и хората започнали да прииждат. Идвали и много учени хора, за да търсят мъдрост от него, макар и Антоний да не бил ходил на училище и да не знаел нито гръцки, нито латински, а само родния египетски. Когато при него идвали философи от цял Египет, той им казвал: „Ако мислите, че съм прост, защо дойдохте при мен? А ако ме мислите за мъдър, направете и вие това, което направих аз”. Великият му монашески подвиг привлякъл и много последователи. В началото той се съпротивлявал на това да бъде техен духовен отец, но по-късно основал два големи манастира (във Фаюм и в Писпир) и множество скитове. Броят на обитателите в тези манастири бил над 15 000. Св. Антоний не им създал правила, според както по-късно е постъпил св. Пахомий Велики. Неговите ученици живеели според примера на неговия живот и според получените от него поучения. Той ги вдъхновявал с любовта си към Господа, със светия си живот; не преставал да се грижи за всички, дори и когато бил далеч от тях.

По време на гоненията на император Максимиан, св. Антоний излязъл от пустинята и слязъл в Александрия, за да укрепи християните във вярата им. И той искал мъченическа смърт за Христос; и него искали да арестуват, но Господ не позволил това и го пощадил от мъченическа смърт, като отново го насочил към неговия аскетичен живот. Защото има и мъченичество в пустинята, мъченичеството на отшелниците, избрали пътя на лишенията по собствена воля.

През 355 г., на 104-годишна възраст, св. Антоний помолил св. Атанасий да му помогне отново да слезе в Александрия, за да укрепи православните християни – този път да се защитят от арианската ерес. Той дошъл отново на площада на Александрия и говорил така, че думите и необикновената му личност докоснали сърцата не само на християните, но и на мнозина от езичниците, от които много скоро след този ден се кръстили в християнската вяра. Там срещнал и младия Дидим, който въпреки че бил сляп от 4-годишната си възраст, бил един от най-големите богослови на своето време, написал цял трактат за Светата Троица. На него св. Антоний казал: „O, Дидиме, всички живинки имат очи: за да крадат, да убиват, да видят плячката си. Ти обаче имаш онези вътрешни очи, които виждат толкова ясно Господа; славата на Светата Троица!”.

Когато великият Антоний почувствал, че краят му приближава, извикал двама от учениците си – Макарий и Аматас, и им заръчал след смъртта му да погребат бездиханното му тяло на място, което никой да не знае. Също така той заръчал на кого да раздадат дрехите му: „Дайте на епископ Атанасий овчата кожа и елека, с които си лягам; на епископ Серапион дайте другата кожа, а вие вземете вълнената дреха”. Ето какво имущество притежавал той!

Св. Антоний умира на 105 години на 17 януари 356 г. Бил погребан според заръките му, но 5 години по-късно светите му мощи били намерени нетленни и с голямо почитание били преместени в Александрия, по-късно, през 635 г. – в Константинопол, а по време на кръстоносните походи били донесени в Южна Франция, в Арл.

Наставленията, които свети Антоний ни е оставил, са кратки и по същество, произтичащи от прекия му досег с реалността на духовния живот. Те осветяват за всички нас пътя към небесното царство! Ето и два откъса от негови наставления, които ще събудят желанието ви сами да ги четете у дома, в усамотение:

Авва Антоний казва: „Направи добро на този, който ти направи зло и ще направиш Господа свой приятел. Не говори лошо за врага си пред никого, а бъди търпелив, благ и смирен”.

Ето знаците, по които можеш да разпознаеш една добра душа: по погледа, походката, гласа на човека, по смеха му, по занятието и срещите му с хората…

Този гигант на духа, който правел за смях дявола, този отец на отците и днес върши много чудеса, когато се обръщаме към него с молитва да се застъпи за нас пред Бога. Защото свети Антоний не е далеч, независимо от изминалите 1700 години, които ни делят, а е съвсем близо до нас; той чува какво говоря аз сега.

Много и големи са били неволите на св. Антоний. Но не трябва да се плашим от тяхната величина, а да правим това, което ние можем, като знаем, че в каквото и състояние да се намираме, ако с цялото си сърце се обърнем към Господа, Той ще ни приеме заедно с тези, които са претърпели страдания за Него още от началото на живота си. За да се обърнете обаче изцяло към Господа, трябва да го направите от цялото си сърце, а не само на думи, защото казано е: „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“. Това предупреждение е страшно, братя!

Но трябва да знаем, че Господ е винаги до нас, така, както е бил близо до св. Антоний в онзи ден на изпитание, за да му каже: „Аз бях тук, Антоний, и бдях над твоите неволи…“ I www.cuvantul-ortodox.ro

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Сандра Керелезова