За силата на покаянието

Всяка от неделите на Великия пост има определено посвещение. Първата неделя е посветена на Православието, тоест на вярата; Втората – на свети Григорий Палама или на молитвата, защото този светец ни е научил на най-висшата молитва – умно-сърдечната. Третата неделя е посветена на Светия Кръст, или на саможертвата; Четвъртата неделя си спомняме за св. Йоан Лествичник, или за аскезата, защото стъпалата на описаната от светеца стълба към небето изобразяват всички добродетели, които сме призвани да придобием. А Петата неделя е посветена на покаянието.

Но по какъв начин тази неделя Църквата ни припомня какво е истинско покаяние? Като изправя пред нас образите на две жени – две грешници, които са пример за покаяние за всички нас. Едната от тях е блудницата*, спомената в Евангелието според Лука (7:36-50), която донесла миро в алабастрен съд и с него помазала нозете на Спасителя и „почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги…“. Както четем от Евангелието, това се случило в къщата на фарисея Симон. Като видял това, фарисеят си помислил: „Тоя ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.“. Но Господ узнал скритата му мисъл – чрез кратка притча дал отговор на Симоновото недоумение, и опростил греховете на блудницата.

Другата жена, за която си спомняме днес, е света Мария Египетска. Още когато била само на 12 години, напуснала дома си и от 17-годишна прекарвала дните си в разпътен живот, съблазнявайки мъжете и предлагайки им тялото си, до момента, в който стигнала до Светите места в Йерусалим – това бил мигът на нейната изначална промяна. Тръгнала след множеството поклонници към Божи гроб, за да целуне Светия Кръст, на който е бил разпънат Христос. На влизане в църквата обаче, някаква невидима сила я избутала назад. Помислила си, че това е съпротивлението на напиращата тълпа; Мария направила втори опит да влезе в църквата, но получила същия „отказ“. Всички влизали, само тя по някакъв тайнствен начин била отблъсквана и не успявала да влезе в църквата. Внезапно я връхлетяло просветлението – всъщност това било знак за нейното недостойнство да се поклони и да целуне с грешните си устни пречестния Христов Кръст. Започнала да плаче, да моли и да се зарича, че ако Господ я приеме обратно при Себе Си и й позволи да се поклони на Кръста, тя завинаги ще скъса с греха и ще последва Божия път. И така, докато се молела и давала това свято обещание, тя направила за трети път опит да влезе в църквата и успяла, защото „онази мистериозна сила” вече не я спирала.

След като се поклонила пред Христовия Кръст и излязла от храма, тя вече знаела своето призвание – да тръгне по пътя на пустинничеството. И така, прекарала в Йорданската пустиня цели 47 години в отшелничество, оплаквайки греховете си. Такова било преобразяването й, че св. Зосима се удивил как една жена, която имала такова тежко минало, в покаянието си стигнала дотам, че докато се молела, да се издига с тялото си над земята. Толкова много тялото й било одухотворено и пречистено от светостта на нейния пустиннически живот.

Житейската история на две жени и на нас, съвременните християни, ясно ни показва, че няма грях, който да надвие Божията милост; няма беззаконие, което да може да „откъсне” Господ от нас. Това е урок за онези, които говорят по следния начин: „Толкова грехове съм натрупал, че Господ вече не може да ми прости!”. Подобни мисли са начин сами да си подпишем присъдата си за ада.

Тези два примера показват на всички ни, че колкото и ужасни грехове да сме извършили на земята, ако със сълзи се оставим в нозете на Иисус – така, както е направила грешницата от Евангелието в къщата на Симон фарисея, Христос „няма да ни изгони навън”. Защото казано е: „… който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън“ (Йоан 6:37). А по всичко се вижда, че всяка от тези жени по свой начин и с цялата си воля е била решена да се срещне с Господа. Блудницата от Евангелието е рискувала непоканена да влезе в къщата на един знатен човек, без значение какво ще говорят хората за нея. Тя взела съда с мирото и отишла да отдаде своята символична жертва, Господ не само че я е приел, но дори я похвалил пред фарисея Симон за нейното гостоприемство, докато домакинът сам очаквал похвала за това, че приел Христос в къщата си. Младата Мария пък не се отказала да влезе в храма, за да се поклони на Кръста, дори след като осъзнала недостойнството си, тя не обърнала гръб на храмовите порти…

Въздигането на двете леки жени до степен да бъдат рисувани на църковните икони, ни показва, че и най-нещастният човек може да се нареди сред светците, ако се покае и има желание да изправи греховете си. Какво са направили тези двете, за да стигнат от разпътния си живот до страниците на Свещеното Писание и до изписването им на икони в храма? Преди всичко, те не са се поколебали да потърсят Иисус; да дойдат при Господа.

Ето колко е важно да дойдем при Него, да търсим с всичките си сили тази Среща, вместо да се оставим в ръцете на отчаянието или на вкаменяването на сърцето! Каквото и да сме вършили, трябва да сложим точка, да отидем на изповед, да изплачем греха си и да поставим ново начало.

Тази Пета неделя на Великия пост отправя към нас призив за покаяние, за вяра в Божието милосърдие, дори и когато вълните на безнадеждността ни залеят, защото „врагът” ни изкушава да мислим като онези, за които казах по-горе – които смятат, че всичко е изгубено .

Знаем и че не са само те; има още светии, които са извършвали ужасни престъпления, които са били разбойници и убийци, като свети Варвар Лукански, покаялия се разбойник, св. Мойсей Мурин и др.

Нека се помолим на Бога, когато падаме в капана на греха, Той да ни дари и нас със силата на покаянието, с което е дарил двете жени, които честваме тази неделя. За да се изправим и да станем едно с Господа, за да живеем с Него както тук, на земята, така и в Неговото небесно царство во веки веков. Амин!” | www.cuvantul-ortodox.ro

* Евангелският епизод за жената, която „възливаше върху главата Му“ миро, си припомняме на Велика сряда (Мат. 26:7)

Текстът е публикуван със съкращения

Превод: Сандра Керелезова