За смъртта

Една от най-коварните заблуди на човека е стремежът да скрие от себе си съществуването на смъртта, да убеди себе си в това, че не го заплашва скора среща с тази некоронована владетелка на света, която е направила цялата земя свое имение и е издигнала от черепи и кости своя непоклатим трон; че срещата с тази царица на гробищата и вечната нощ е все още далеч. Човекът не вярва, че ще умре – това за него е прекалено ужасно; но той не може и да си каже, че няма да умре – това би било безумно. Затова човекът си казва, че смъртта е далечна, далечна като звезда, чиято светлина идва при нас след хиляди години. Човекът смята: смъртта я няма днес, значи я няма изобщо, и живее тъй, сякаш смъртта не съществува. Той е изтласкал паметта за смъртта от своето съзнание и се е успокоил тъй, сякаш е изтласкал смъртта от космоса.

Ние не знаем нашето бъдеще, не знаем какво ще се случи утре, но има едно неизбежно и неотвратимо нещо – смъртта, за която говорим, която виждаме с очите си, за която четем в книгите и в която въпреки всичко не вярваме, а затова и упорито не се готвим за нея. Не можем да вършим грях, без едновременно да забравяме за смъртта, защото всеки грях изхожда от илюзията, че сме вечни на земята. Когато съгрешаваме, за нас смъртта сякаш се губи в мъглата, изчезва като сянка в здрача.

Волята при повечето хора се насочва тъй, че да забравят за смъртта. Демонът се старае да унищожи молитвата в сърцето на човека и паметта за смъртта в ума му. Срещайки се, ние обикновено се поздравяваме с думите: «как си?», а мъдреците на древността са си казвали друго нещо: «помниш ли смъртта?» Цар Птолемей имал обичай: след праздничното пиршество пред него слагали блюдо, покрито с копринена тъкан; един от слугите свалял покривалото, под което имало човешки череп, и казвал на висок глас: «Царю, помни, че ти също си смъртен». След това гостите в мълчание се разотивали. Езическият цар всеки ден размишлявал за смъртта, за да бъде милостив баща и справедлив съдия за своя народ.

Християнинът трябва да помни за смъртта, за да принесе покаяние и да осъди себе си преди божествения съд над своя живот. Господ е казал, че богатият трудно може да влезе в царството небесно. Онзи, който смята, че има още много време за живот, прилича на богаташа, който си мисли, че с богатството си може да живее още десетки години за свое удоволствие, без да се грижи за нищо.

Часът на смъртта е неизбежен, но неизвестен. Той ще дойде скоро, защото целият живот е един кратък миг пред вечността. Човекът, който би живял на земята десетки хиляди години, би могъл да каже заедно с патриарх Иаков: «Кратки и злочести са дните на моя живот» [Бит. 47:9], тоест времето на моя живот е късо и изпълнено със скърби. Ако можехме да съберем водите на всички морета в един водоем и ежегодно да взимаме само една капка от него, то ще настъпи време, когато водоемът ще се окаже празен.

Хората с всички сили искат да продължат времето на своя живот. Те приличат на изнемогващ плувец, който, попаднал във водовъртеж, се бори отчаяно със стихията, за да остане още няколко минути на повърхността. Малцина мислят за това как да се подготвят за вечния живот, който започва след чертата на смъртта.

Светите отци са ни дали заповед постоянно да мислим за смъртта и да смятаме, че всеки ден може да стане последен. Човекът трябва да живее тъй, сякаш днешният ден му е подарен, за да се приготви за пътя, водещ към вечността.

Помненето на смъртта дава на човека сили да понася мъжествено нещастията и скърбите на този живот. Помненето на смъртта отваря сърцето за молитва; то ни учи да обичаме и да прощаваме. Обикновено смъртта застига хората изневиделица и човекът, ужасен, вижда, че напразно е изгорил времето си като сноп съчки, пропилял го е като неумел играч. Но онзи, който помни за смъртта, ще я види не в образа на страшен отмъстител, а като приятел, който е дошъл в затвора на този живот, за да го освободи от трудовете и скърбите и да го въведе в страната на вечния покой. Затова светите отци са казвали: Денят на смъртта е по-голям от рождения ден.

Източник: karelin.ru