Как преподобна Мария Египетска „намерила себе си“ без психологически тестове

Блудният син от евангелската притча „дошъл в себе си“, докато хранил свинете в далечната страна. Гладен, самотен, прахосал имота си, той завиждал на свинете, че могат да напълнят коремите си с рожкови.

Но какво означава „да дойдеш в себе си“?

В крайна сметка това е една от най-важните истории за покаянието в Свещеното Писание и ключовата история за прошката и обръщането. И ако блудният син е „дошъл в себе си“ сред свинете, то той се е „загубил“, когато е решил да напусне дома си и да живее разпътно.

Невъзможно е да познаете Бог, без да познавате себе си. Но вярно е и друго – невъзможно е да опознаеш себе си, без да познаваш Бог. Свети Григорий Нисийски нарича душата „огледало“. Разбира се, този израз може да бъде тълкуван превратно, но въпросът е, че именно в нашите души ние срещаме Бога. Което означава, че търсенето на Бога е неразривно свързано с търсенето на себе си. И ако тези търсения са непреднамерени и честни, те обикновено се случват по едно и също време.

Днес е трудно да намериш себе си, съвременният свят живее в плен на собствените си идеи за личността. А механизмите за самоидентификация – резултат от един от многото проекти на новото време – в наши дни се превърнаха в стока. Освен това ние „подбираме“ за себе си не само подходящата идентификация, но и „аксесоари“, с които да я украсим.

През 90-те години в нашия район беше модерно да се ходи в местния бар и да се танцува кънтри. Веднъж с жена ми бяхме поканени на такова парти. Не знам дали барът все още съществува, но тогава беше много повече от място, където да отидеш просто да пиеш нещо и да потанцуваш. Хората идваха облечени в стила на Дивия Запад, и не само в каубойски ботуши и дънки. И се чувстваха добре. Така и не разбрах защо представителите на средната класа в Източен Тенеси непременно трябва да се обличат като каубои, за да танцуват. В крайна сметка това е само една от многото субкултури.

Като гражданин на почтена възраст аз, естествено, не разбирам съвременните субкултури и най-вероятно бих ги разбирал още по-малко, ако бях запознат с тях. Но ясно виждам как много хора около мен търсят идентичност (градските каубои са може би най-малко интересните от тях).

Душата обаче не е проект. Не е възможно да подберем за себе си правилния образ и няма как да му придадем стойност, избирайки определен начин на живот. Ефимерните ни представи за нас самите, включително „салонните игри“ на средната класа в психологическите тестове за определяне на типа личност, са безкрайно далече от истината за нашето същество. И това, което си представяме, анализираме, и с което се кичим, често не е нищо повече от резултат от невротичното разстройство на нашата пропита от срам култура, в която всеки отчаяно се стреми да намери поне някакви признаци на „нормалност“.

Житията на светиите ни дават пример за много по-дълбоко търсене. Разпътният, изпълнен с похот и любодеяние живот, на който Мария Египетска се предала в младостта си, и нейните безмилостно откровени признания вече са влезли в аналите на човешкия грях на всички времена и народи. Това е история за изгубената душа. Историята за нейното спасение, която Църквата припомня всяка година по време на Великия пост, по един или друг начин е подобна на притчата за блудния син. Когато Божествената сила не допуснала Мария в църквата да види Животворящото Дърво на Господния Кръст, тя, също като блудния син, „дошла в себе си” и видяла страшната истина за това колко много се е изгубила. Но за разлика от блудния син, нея не я очаквало радостно посрещане в бащиния дом, нито угоено теле, нито пръстен и най-хубавата премяна. Вместо всичко това – три хляба, купени с три медни монети и 47 години скитане в пустинята. Именно там получила най-хубавата невидима премяна и се увенчала с победния венец на славата и блаженството. Ето как тя описва своите изпитания:

„Преживях седемнайсет години в тази пустиня, борейки се със страстите и помислите си сякаш със свирепи зверове… Когато започвах да се храня, веднага се сещах за месото и рибата, с които бях свикнала в Египет. Искаше ми се и вино, защото го пиех много, когато бях в света. Тук често нямах никаква вода и храна, страдах жестоко от жажда и глад. Още по-страшно – обземаше ме желанието да пея блудни песни и това смущаваше сърцето ми. Като плачех и се биех в гърдите, си припомнях обетите, които дадох пред иконата на Света Богородица, моята Застъпница, когато тръгнах към пустинята, и ридаейки, я молех да прогони помислите, които терзаеха душата ми. Когато с молитва и плач се покаях, отвсякъде ме обля сияйна Светлина, бурята на страстите ми изгасна и ме обгърна велика тишина”.

Можем само да гадаем за светлината, която грее отвсякъде, и за „великата тишина“, която я е обгърнала. Те са част от опита на познанието за „истинския Аз“, който може да бъде получен само в единение с Христос. С този опит дори „вчерашната блудница, подвизаваща се в пустинята“ може да се обърне към Небесната царица с любов и благоговение – без страха и ненавистта към себе си, които ни карат да се крием.

Модерността има склонност да бъде посредствена (макар и да възхвалява знаменитости, например спортисти). Неслучайно се забавляваме с филми за супергерои, заснети от хора, чийто живот е напълно сравним с разпътните години на младата Мария Египетска. А нивото на посредственост на съвременния свят е съизмеримо само с пустотата, която го поглъща. Целомъдрието е за присмех, докато убийството се прославя като проява на свобода.

Пътят на преподобна Мария е бил труден. Но към какво се е стремила? Какво, в нейните представи, я е чакало отвъд прага, който незнайната сила не ѝ е позволила да прекрачи? В края на краищата, не заради егоистично желание да види известната светиня – Животворящото Дърво на Кръста Господен – е била толкова нетърпелива да отиде там. Единствено знанието, че е само на няколко крачки от насъщната истина за собствения си живот, която се разкрива в Божието присъствие, я е принудило без колебание да даде обещание, което ѝ е помогнало да пристъпи през заветния праг.

„… Веднага щом зърна Кръстното Дърво на Твоя Син, аз ще се отрека от света и ще тръгна натам, накъдето Ти, като моя Застъпница, ще ме поведеш.“

Но дори и да не ѝ е било дадено да влезе, тя пак е щяла да види онова, което е трябвало да види. Вече съм писал за това колко е важно правилно да се формулира намерение. За преподобна Мария това е била потребността да види Кръстното Дърво. Тя го е поискала точно както трябва – всичко или нищо.

Ние често мислим, че искаме да познаем Бога, като си представяме, че това означава познание за определена реалност, която може да бъде обстойно разглеждана, изследвана, обсъждана и анализирана. Въпросът всъщност е дали искаме да познаем Бога така, както св. Мария Египетска Го е познала. Именно в пълнотата на самопознанието, от което тя веднъж се е отказала. И ако тази пияна александрийска блудница е могла да намери Бога в сърцето си, да Го намерим в скритите кътчета на нашите сърца сме способни и ние.

Превод: Ралица Кръстева

Източник: foma.ru