Кой го е грижа?

Взаимоотношенията между клира и народа

Независимо дали в „симфонията“ на православната християнска енория човек е свещеник или мирянин, въпросът, който засяга из основи същността на живота ни заедно е: „Кой го е грижа?“ Ако сериозно желаем енорийският ни живот да бъде отражение на съвършената Общност – Троичната Общност на Отец, Син и Дух Свети, тогава този въпрос става толкова по-важен за Църквата.


Когато пророк Михей си е задал същия този въпрос: „Кой го е грижа?“, той бързо му е отговорил, като със следната формула казва на нас: да ни е грижа:
 
“Какво иска от тебе Господ: да вършиш правда, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог.“ (Мих. 6:8).


Такива са съставните части на онова, което св. Василий Велики нарича „атмосфера“, в която израства една истинска грижовна общност: да вършиш правда, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог. И когато Бог стана човек в плътта на Иисус Христос, когато „живя между нас“ (Иоан. 1:14), тази атмосфера на грижовност получи своето върховно утвърждаване – Бог е този, Който пръв проявава грижа (1 Иоан. 4:19). По тази причина днес ние говорим не само за общност, но и за истинска християнска общност.


Но означава ли всичко това, че днес тази атмосфера може да съществува без нашите лични усилия? Може ли истинската симфония между клира и народа да функционира така без нашето лично участие? Отговорът, разбира се, вече го знаем.


В зависимост обаче от индивидуалния ни опит, всеки човек вероятно ще е способен да посочи кога той или тя са забелязали тази християнска атмосфера да се нарушава. На свой ред, това нарушаване на атмосферата може да се получи между свещенослужители и лаици или само сред лаиците. И когато това се случи, отново ще бъде повдигнат въпроса: „Кой го е грижа?“ Атмосферата бързо се изражда.


Позволете ми да се спра на два примера – един съвременен и специфичен, и втори – древен и универсален.


Първият пример е специфичен за разрива между клира и народа, където атмосферата не е била християнска, а фарисейска. Млад свещеник бил изпратен на първото си разпределение като пастир на отдавна установена община. Той бил наясно „какво иска Господ: да вършиш правда, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог.“ Намерението му било да създаде тъкмо такава атмосфера, където Светият Дух да може да пусне корен. Но енорийският съвет на тази община заявил на епископа, че ще го „подложат на изпитание“. Епископът познавал младия мъж и бил напълно уверен, че той ще се справи с всяко изпитание, на което го подложат. По време на първия му месец там, след литургия бил организиран енорийски пикник и всички се отправили към местното езеро, какъвто им бил обичаят. Обикновено всички се събирали в ладия заедно с продуктите си и заедно прекосявали до острова. Така сторили и този път. Сега обаче, насред езерото един от членовете на енорийския съвет внезапно възкликнал:

 – О, не, забравихме сандвичите!

Някой трябвало да преплува до брега и да ги донесе.


Новият пастир разбрал, че това било едно от онези изпитания, и си припомнил как епископът го предупредил, че наистина ще го подложат на изпитание. В крайна сметка затворил очи и също като св. Петър насред разбушувалото се море помолил нашия Господ да му „позволи да дойде“. След това отворил очи, излязъл от ладията и преминал по водата като по суша до брега и взел сандвичите оттам. Енориашите били поразени, забравяйки думите на нашия Господ: „И тези, и дори по-големи неща ще вършите!“

Стоели изумени и смълчани, докато лидерът на фарисеите измежду тях, който продължавал да търси някакъв недостатък, се обадил:

– Видяхте ли! Казах ви аз, че епископът ще ни прати някой, дето не може да плува!“

В нашите енории е нужна атмосфера, в която всеки от нас да вижда доброто намерение на онзи, който запитан „Кой го е грижа?“, ще отговори: „Мен!“ Трябват ни само „очи да виждаме, уши да слушаме и сърце да разбираме“ (Ис. 6:10, Марк. 8:18), вместо циничната предрешена осъдителност, която е запазена марка на фарисейското отношение.


Вторият пример е доста древен и има всеобщо значение – т.е. за всички нас, както клирици, така и лаици. Това е история, която всички сме чували, но която сега искам да поставя в настоящия ни контекст на онази атмосфера, която дава отговор на въпроса „Кой го е грижа?“ Намира се в Евангелието според св. Лука, глава десета и учените-библеисти твърдят, че в този сблъсък най-вероятно получаваме най-яркия пример за взаимоотношенията, в които е влизал нашия Господ.


Някой си законник се обърнал към Иисус и изкушавайки Го попитал:

– Какво да направя, за да наследя живот вечен?

Учените казват, че това е най-лукавият въпрос в Мойсеевия закон, но нашият Господ, бидейки истински представител на Близкия Изток, отговорил на въпроса с въпрос:

– Знаеш закона, какво пише там?


Законникът:

– Законът казва да възлюбиш Господа своя Бог от цялото си същество – от сърце, душа, разум и т.н. и ближния си като себе си.

А Иисус отвърнал:

– Правилно. – Това е всичко, което казва: – Правилно! Добре си разбрал.

Но законникът е отракан и се опитва да оправдае въпроса си и да впримчи Иисус:

– А кой е моят ближен?

Всички знаем какво прави Господ в отговор – разказва притчата за добрия самарянин. Левитът подминава. Свещеникът подминава. Спира се самарянинът. Но Иисус завършва разказа си с нов въпрос:

– И тъй, кой ти се вижда да е му е бил ближен?

– Оня, който му сторил милост.

– Добре! Иди и ти прави също така.

Именно самарянинът, най-малко очакваният, е онзи, който отговаря на „Кой го е грижа?“ с „Мен!“ Той е онзи, който показва на законника, и на всички нас, каква трябва да е атмосферата в нашите енории. Във всеки един момент от притчата има движение от абстрактното към практическото и това е от изключителна важност, тъй като вярата ни няма да е християнска, докато не бъде конкретизирана.


Когато законникът запитва „А кой е моят ближен?“, на него му се иска да оплете Иисус в онази чудна паяжина на ума. „Да видим сега: моят ближен е онзи, който е достатъчно близо, за да ме чуе като викна, а може би онзи, до който мога да стигна с шейсет крачки, или онзи, който идва на същата синагога.“ Ето това е „законнически“ въпрос, от онези въпроси за „ума“. Само че няма да стане на неговата. Иисус не може да бъде задържан там горе в ледниците на ума. Той разказва притчата за добрия самарянин. Както я определят навярно най-конкретната притча в целия Нов завет.


Обърнете внимание: с всяка крачка на притчата в конкретността, ние също биваме въвлечени в конкретност: самарянинът вдига пострадалия, превързва раните му с елей, качва го на магарето, откарва го в страноприемницата, плаща – плаща както за този ден, така и за следващия, и на връщане ще доплати колкото струват отгоре подслона и храната. Все конкретни неща. И малко по малко законникът бива извлечен от абстрактните ледници на ума в конкретната реалност на живота – там, където той не може да „си играе с нея“ като с философия. А ние научаваме (нали научаваме?) действителния смисъл на служението, независимо дали на клириците или на лаиците: служението е също толкова скъпо откъм време и откъм средства и също толкова „мръсно“ като тези действия! Това е посланието, което бива набито в ума на законника, както и в нашите умове.


И така, и двата примера – съвременният с младия свещеник и древният от Евангелието според Лука, са напомняния, че за да заработи изобщо симфонията между клириците и народа в нашите енории, ние трябва да сторим онова, което Господ изисква от нас: „да вършиш правда, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог.“


По този начин създаваме онази атмосфера, в която на въпроса „Кой го е грижа?“ може да се отговори по правилния начин: „Мен!“


О. Джоузеф, е свещеник в енорията „Св. Антоний“ в Бергенфийлд, Ню Джърси, САЩ. | The Word Magazine

Източник: сп. Мирна, бр. 25 [поръчай]