Мрежите на самотата

Игуменията на Ново-Тихвинския манастир майка Домника преди няколко месеца проведе беседа със сестрите за причините за чувството на самотност. Тя беше публикувана в сайта на манастира и предизвика голям интерес. Актуалността на проблема ни подтикна да направим изложение на основата на тази „вътрешно-манастирска” беседа, което да бъде адресирано към по-широк кръг от читатели.

Самотата като болест е вероятно най-разпространеното заболяване в съвременния свят. В какво е спасението от тази изтощителна болест? Ще отговорите: в Църквата – и ще бъдете прави. Но често се случва човек, който отдавна е въцърковен, пак да чувства в душата си тъпа болка: „Аз съм сам в целия свят… Никой не ме разбира”.

Веднага трябва да отбележим, че съществува и разумна самота. Тя е желание да избегнем излишното общуване с цел да се заемем със спасението на нашите души. За това състояние светителят Филарет Московски казва: „Самотата на земята води към небесно общество”. Тази самота в една или друга степен е необходима на всеки. Но с какво се различава тази самота от неразумната самота, от болестта самота? „По плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16). Човекът, който е сам заради Бога, е преизпълнен с любов към хората, мирен е и е спокоен. А човекът, който е попаднал в мрежите на болестта самота, чувства неизразима мъка; душата му постоянно и жадно търси любов, разбиране и съчувствие, но не ги намира. Днес ще говорим за тази самота.

Защо тя ни спохожда? Какво прави човека самотен и го отделя от Бога и от ближните?

Навикът да осъждаме е една от сериозните причини за самотността. Може да се каже, че самотата и осъждането са сродни недъзи на душата. Осъждащият човек, където и да се намира, винаги е недоволен от средата си. Струва му се, че неговите претенции към близките са справедливи и неоспорими. Но това, разбира се, е грешка. Човек, който гледа на своя ближен през призмата на осъждането, го вижда съвсем различен от действителността – като в криво огледало. Това огледало дори и достойнствата може да превърне в недостатъци.

Как да се противопоставим на това? Светите отци ни дават простичко правило: да мислим, че Божият закон е създаден лично за нас. На ближния е позволено, на мен ми е забранено. Това е един от най-важните закони на духовния живот и ако го приемем от все сърце, отровата на осъждането няма да може да проникне в нашите души.

Например, в автобуса седи млад мъж и не обръща внимание, че до него стои права възрастна жена. Да спрем в себе си вълната на „естествено” възмущение от възпитанието на съвременните младежи. По-добре самите ние да отстъпим място. И веднага ще почувстваме в душата си мир и симпатия към всички хора, дори към споменатия млад мъж. Та нали той може просто да не се чувства добре или да е толкова потиснат, че да не забелязва нищо около себе си? Но дори и да е невъзпитан, само той ли е виновен?

Има още едно оръжие срещу осъждането: никога да не размишляваме за ближния, още по-малко – да говорим за него. На пръв поглед това изглежда не просто трудно, а невъзможно. А и защо да стоварваме върху себе си тази непосилна тежест, какво ще спечелим от това? Но ако си спомним за какво обикновено говорим у дома или в приятна компания, ще видим, че  почти винаги предмет на разговора е нашият ближен. А ако говорим за някого, още повече ако говорим дълго за него, то неизбежно изпадаме в осъждане – или на конкретния ближен, или на някой друг: „Да, Иван Иванович е прекрасен човек! Но затова пък синът му не прилича на него…”.

Знае се, че в някои гръцки манастири, които точно спазват древните монашески устави, има правило, според което, ако монах си позволи да говори с някой за „трето лице”, на другия ден няма право да вземе Свето Причастие. Разбира се, тази строгост е неприложима за хората, които живеят в света. Но трябва да разберем, че произходът на това монашеско правило е в дълбокото осъзнаване, че човек, който си позволява да обсъжда някого, вече греши. Нашите сърца, нашите умове са помрачени от страстите и ако размишляваме за някого, то в нас задължително се появяват греховни помисли, включително и помисли на осъждане.

Битката с осъждането трябва да започне в зародиш. Ако му се поддадем, сърцето ни ще се изпълни с враждебност към близките. А тази страст е една от главните причини за самотата. Мнозина мислят, че враждебността възниква естествено, по обективни причини. Например, някой от нашите познати е нечестен, или не е достатъчно умен, или пък има лош характер. Но всъщност той не е виновен за нашата враждебност. Ако чувстваме враждебност, значи сърцето ни боледува.

Често враждебността възниква заради дреболии. Някой неволно поглежда другия мрачно, а онзи му отговаря с хладен поглед – и ето, вече те се отбягват. И не знаят колко силно биха могли да се обикнат, ако не обръщаха внимание на случайни думи и погледи. Епископ Николай Велимирович споделя в едно от своите писма следния трогателен случай: „Един селянин разказваше: „Между мен и съседа ми се разрасна вражда, сякаш тръни. Не можехме да се гледаме в очите. Една зимна вечер малкият ми син ми четеше на глас Новия Завет и когато прочете думите на Спасителя: „добро правете на ония, които ви мразят” (Мат. 5:44), аз викнах „Стига!” Цяла нощ не можах да заспя, все мислех и мислех как да изпълня тази Божия заповед. Как да направя добро за моя съсед? Веднъж чух от дома на съседа силен плач. Разпитах и разбрах, че данъчните са отвели целия му добитък, за да го продадат срещу неговите дългове. Като мълния ме порази мисълта: ето, Господ ти дава възможност да направиш добро на съседа си! Тичешком отидох в съда, платих данъците на човека, който ме мразеше повече от всеки друг на света, и му върнах обратно добитъка. Когато разбра това, той дълго ходеше умислен по двора. Когато се стъмни, ме извика по име. Аз се приближих до оградата:

Той зарида в отговор и не можеше да изрече нито дума, само плачеше. И оттогава живеем в любов, по-голяма от тази между братя”.

Да постъпваме и ние така. Може би няма да ни се удаде да извършим такава благородна постъпка по отношение на наш „неприятел”. Но можем и за по-дребни неща да отговаряме на злото с добро: на мрачния поглед можем да отговаряме с приветлива усмивка, на острия присмех – с топла и добра дума. И ще видим колко бързо изчезва нашата взаимна враждебност.

Обидчивостта е друга страст, заради която човек може да се чувства самотен. Някой ще възрази: „Но защо това да е страст? Аз не се сърдя и не осъждам. Обиждат ме – и се обиждам. Това е естествено!” Но всъщност обидчивостта е една от най-коварните страсти. Тя показва, че човекът се е отдалечил от Бога. Та нали човек се преизпълва с вътрешни сили и мъжество, когато Бог пребивава в сърцето му? Той е в състояние да понесе всяка немощ на ближните и дори ако го оскърбяват, не губи мира и любовта си. Напротив, човек, който е лишен от благодат и се е отдалечил от Бога, не притежава вътрешна устойчивост. Той не може да понесе дори и лека забележка. Не възприема любовта на хората, всичко тълкува грешно. Всяко действие на ближния, дори и доброто, той разбира в лош смисъл. И ако обидчивият не чувства добрината на ближните, още по-малко той би могъл да разбере техните проблеми и трудности. Той чувства само себе си: „На мене ми казаха нещо неприятно, мене ме обидиха, мене ме оскърбиха”. Обидчивият няма да помисли, че другият го боли душата и затова казва неприятни неща.

Как да се борим с обидчивостта? Какво можем да направим в онзи момент, когато от обида спира дъхът и напират сълзи?

Първото правило е: доколкото е възможно, да не показваме обидата си. Това се цени много високо. Може би този, който ни е обидил, също страда, разкайва се за своята невъздържаност или невнимание и за него понякога е голямо облекчение да види, че не е засегнал никого.

Второто правило е да не се допускат никакви помисли. Обидата е врата, през която могат да нахлуят най-нелепи и лъжливи помисли: „Аз съм лош. Никой не ме обича. Всичко е лошо!” и т.н. Нека сърцето ни гори от обида, но ако не се съгласим с тези вражески помисли и ако се молим, много скоро огънят на обидата ще угасне.

Освен молитвата има още едно много силно оръжие срещу обидата – това е действената любов към ближния. Може би сте забелязали, че често се случва точно в този момент, в който страдаме от обида и целият свят ни се вижда черен, някой да дойде при нас с молба. Много е важно да не отблъснем този човек. Та нали ни го праща Самият Господ, за да забравим за себе си, за своите наранени чувства? Любовта, която ще проявим в този момент, ще изцели сърцето ни по-добре от всяко утешение.

Друга причина за самотата е тщеславието. Тщеславният човек приема от ближните си само похвала, уважение, внимание, любов. Той чувства, че животът му е изпълнен, наситен, интересен, когато е в центъра на вниманието, когато всички се занимават с него, говорят с него, слушат го и непрекъснато му повтарят: „Колко си ни необходим, колко добре правиш всичко!” Тогава той е благодушен, обича всички и е в мир с всички.

Но после обстоятелствата се променят и близките временно спират да му обръщат внимание. Например, защото са им възникнали много важни задачи, към които този човек няма отношение; или пък някой друг в този момент има по-голяма нужда от внимание и грижа. Какво се случва тогава с тщеславния? Настроението му веднага се променя. Изведнъж изчезват и мирът, и радостта; той се чувства самотен, изоставен; той се отегчава. Всички познати му се струват студени и равнодушни. Разбира се, това нездраво състояние показва преди всичко, че този човек е забравил Бога. Сърцето му е изпълнено с егото му, вместо с Бога.

Как да излезем от това състояние? Как да преодолеем тщеславието, а заедно с него и самотата? Първо, нека ценим онези моменти, когато ближните престават да ни обръщат внимание. Точно тогава не ни утешава тщеславната радост, ние страдаме и това е най-доброто време да си спомним за Бога, да се обърнем към Него с молитва. В тези моменти молитвата е много искрена и гореща. На мястото на предишната тщеславна дребна радост душата ни може да се изпълни с истинска радост в Христа.

Да не се страхуваме, когато ближните ни забравят за нас и ни оставят сами – по този начин намираме Бога. А освен това ние самите да започнем в тези моменти да обръщаме внимание на ближните си. Ако някой изведнъж престане да общува с нас, нека помислим: „Може би той има много сериозни проблеми. Ще му предложа помощта си. Но ако се окаже, че тя не му е необходима, ще му помогна с приветливо отношение, с топла загриженост, с молитва”. И тогава, както и да се отнасят към нас, ние не се чувстваме самотни, имаме мир и сме спокойни.

За такъв начин на действие красноречиво пише съвременният гръцки старец архимандрит Емилиян (Вафидис): „Не бива да очакваме от ближния любов. Позволено е само едно: да дадем живота си, за да му покажем своята любов; нищо повече”.

Ето как трябва да обичаме ближния: топло, ревностно, като забравяме всичко на света; трябва да сме готови на всичко за него. Но не бива да изискваме в отговор любов. Ако изпълняваме този закон, никога няма да чувстваме самота.

Тщеславието се проявява и чрез страстта на завистта. Тя също може да доведе до самота.

Завистта се заражда, защото не искаме да бъдем по-малки от нашия ближен. Искаме да сме по-големи или в краен случай равни. Но колко много губим, когато имаме такава нагласа!

Един писател казва: „Предпочитам да мисля, че всички около мен са по-добри от мен. Защото, ако мисля така, аз винаги съм сред прекрасни, достойни хора. Всъщност, това е щастието”. Човекът, който завижда е изцяло съсредоточен върху своето его. Достойнствата и успехите на ближните са само мерило за самия него. Другият притежава талант, а аз защо не го притежавам? Другият е обичан, а какво, не съм ли достоен и аз за любов? Другият е преизпълнен с добродетели – защо Бог не ми е дал добродетели?

Човекът, който завижда, вижда само себе си, лишен от блага; той не забелязва ближния. Затова е самотен. Когато престане да измерва себе си и започне просто да гледа на другите с радост: „Колко прекрасни са хората около мен! Как ми провървя!” – това ще сложи край на самотата.

Изобщо не трябва да вярваме на завистта. Често ни се струва, че завиждаме по обективни причини – другият има повече, той е по-обичан; затова не можем да не завиждаме. А в действителност ние притежаваме много блага – та нали Бог дава на всеки човек много блага – и ние също сме заобиколени с обич, но просто не забелязваме това.

Друга сериозна причина за самотата е неправилното отношение към несполуките, унинието заради неуспеха. Това е много разпространено. Може би донякъде за това е виновен култът към „успешния човек”, който в наше време се насажда чрез книги, филми, реклама. Този човек се справя с всичко, той не познава неуспеха. И до такава степен свикваме да се ориентираме към този модел, че забравяме главните християнски добродетели: смирение, търпение и упование в Бога.

Но да очакваш от себе си да си безупречен във всичко – това е порочен път. Той води към униние, отчужденост и като следствие – към вътрешна самота.

Ето един прост пример. В службата началникът ни дава отговорна задача и много се надява, че ще я изпълним добре. И ние самите се надяваме на това, но по някаква причина не става така. Имаме два варианта за реакция в тази ситуация. Можем веднага да се притесним: „Е, как стана така? Подведох всички и сам се изложих. Сега началникът ще престане да ми се доверява, а колегите ще ми се смеят”. И наистина започва да ни се струва, че всички ни гледат с обидно съжаление, с подигравателна усмивка, а когато покрай нас минава началникът, ни поглежда с неодобрение и раздразнение.

Но можем да постъпим и по друг начин. Преди всичко, да се обърнем към Бога с молитва за помощ. В такива случаи, когато душата е в смут и мислите тревожно се мятат от една страна на друга, най-добре помага кратката Иисусова молитва. След това да седнем и да помислим. Ако има начин да поправим нещата, да се опитаме да го приложим.

Но ако нищо не може да се поправи, да приемем това, искрено да помолим началника за прошка и да понесем наказанието. Да се отнесем към това обстоятелство по християнски и да извлечем от него поука.

И Ви уверявам, че това поведение само ще Ви прибави авторитет. Човек, който е в състояние смирено да признае своята грешка, притежава огромна вътрешна сила и околните със сигурност усещат това.

Може би някой ще възрази: грешката е едно, но как да не унивам, ако съм изпаднал (или непрекъснато изпадам) в някакъв грях? Но и тук светите отци предлагат същия трезв подход, както и във всяка друга житейска ситуация: „падаш – изправяш се”. Признай пред Бога и пред себе си своята немощ и продължавай да се бориш. Разбира се, с помощта на молитвата, защото само Господ може да ни помогне да се изправим.

Високото самочувствие и своеволието също могат да са причина за нашата духовна самота. Завладян от тези страсти, човек при всяка ситуация предпочита себе си – своето желание, своята воля, своето мнение.

Съществува една страшна заблуда, в която, обаче, всички вярваме: смята се, че щастието на човека се състои в това – да се изпълнят всичките му желания. Ние си пожелаваме един на друг това в поздравителните картички: „Да се изпълнят всичките ти желания!”. Но в действителност онзи, който успява да изпълни всяко свое желание, е най-нещастният човек на света. Той обикновено е в лошо настроение, защото всичко му е криво. Този човек неволно се оказва в изолация. Сърцето му е затворено за Бога и за хората; има чувствителност само за себе си. Колкото повече държи на своето, колкото повече изисква, толкова по-малко хората искат да общуват с него.

Ако високото самочувствие и своеволието бъдат оставени да действат свободно в човека, ако не се борим с тях, те пораждат една от най-главните причини за самотността – нежеланието да се жертваш за ближния. Всички знаят, че има хора, които изглежда съвсем не са създадени да бъдат самотни. Те са умни, дружелюбни, добре възпитани и мнозина изпитват симпатия към тях. Но въпреки това остават сами. Защо? Просто защото не искат да жертват нищо заради друг човек, дори когато става дума за дреболии.

Например, ако някой е свикнал да пие горещ чай и да чете книга всяка неделя вечер в определен час, и точно в този момент на вратата почука възрастната съседка и го помоли да отиде до аптеката, за него ще е изключително тежко да жертва своя стереотип. Обикновено той отговаря: „Извинете, Мария Ивановна, сега не мога, много съм зает”. Или да предположим, че човек е свикнал пантофите му да стоят винаги отдясно на вратата. И ако някой прояви невнимание и ги остави от другата страна, задължително ще бъде смъмрен строго: „Вижте, в моето жилище обувките винаги стоят тук”.

Този човек може би понякога усеща в каква тъмница сам се е заключил, но когато си спомни за евангелската заповед да отдаваме и душата си за ближния, му се завива свят: „Не, такива висини не мога да достигна” – и бързо се скрива в обичайния си скроен по негова мярка живот.

Но какво да правим, ако все пак искаме да се отървем от самотата и да придобием любов към хората? А какво прави човек, който трябва да се качи по стълба на зашеметяваща височина? Той не гледа нито нагоре, нито надолу – той гледа стъпалото, което сега е пред него. Когато го изкачи, поглежда към следващото. И след определено време открива, че е стигнал върха.

Така е и в нашия случай: днес жертваме свободното си време заради възрастната съседка, утре ще се принудим да не забелязваме, че някой пак е преместил пантофите където не им е мястото. И след определено време ще открием, че ни е все по-лесно да се отречем от желанията си; дори нещо повече – това изпълва душите ни с такава радост, каквато досега не сме познавали.

Митрополит Антоний Сурожки споделя следната интересна мисъл. Той си спомня, как фарисеят изкушава Спасителя с въпроса: „Кой е моят ближен?” (Лук. 10:29). Често задаваме въпроса: „Кой е моят ближен? Кого да обичам?” Струва ни се, че когато намерим отговор на този въпрос, това ще сложи край на нашата самота. Ние се оглеждаме наоколо: „Къде са онези, които са създадени специално за мен, които ми подхождат, които ще обикна?” Ние се чувстваме център на вселената, а другите трябва да се въртят около нас. Господ отговаря на фарисея с притчата за добрия самарянин и така го води към неочакван извод: „Кой е твоят ближен? Ти трябва да си ближен на всеки човек. Върви и прави милост!” Така Господ отговаря и на нас. Ти си ближният. Другият човек е центърът, а ближният си ти. Той е планетата, а ти си спътникът. Ти си създаден за него, а не той за теб. Затова върви и прави милост на всеки, когото срещнеш. Като изпълняваш това, няма да бъдеш самотен.

Често ближният има нужда от нещо съвсем малко: проява на истинско внимание и загриженост, жест на уважение и любов. Митрополит Антоний дава следния пример в своите проповеди. По време на Втората Световна война в Руската гимназия в Париж имало един възпитател, строг и затворен човек. Никой не знаел нищо за него и конкретно никой не знаел в каква бедност живеел. Веднъж учениците станали свидетели на следната случка. Близо до училището при пътя стоял просяк. Много хора минавали покрай него, някои, без да го погледнат, пускали монети в шапката пред него. Минал и възпитателят. Неочаквано се спрял пред просяка, свалил си шапката, казал му нещо. А беднякът скочил и го прегърнал. Децата били учудени от видяното и разбира се, започнали да разпитват възпитателя какво се е случило. И ето какво им отговорил той: „Вървях пеша от другия край на Париж, защото нямах пари за метро, вървях си по пътя и отдалече видях просяка. Виждах как минаваха покрай него хората, някои пускаха монети в шапката дори без да го погледнат. И си помислих, че ако и аз мина покрай него и не му покажа внимание, може би това ще убие и последната му вяра в хората. Но нямах пари! Затова се спрях пред него, свалих си шапката и му казах: „Извинявайте, нищо не мога да Ви дам, аз нямам нищо…”. И човекът скочи и ме прегърна”. Този просяк след това разказвал, че никой никога не го е дарявал така богато, така щедро като онзи човек, който не му дал нищо, но признал в него равна на себе си личност.

Накрая ще ви разкажа за един, който не знаеше какво е самота. Една от беседите на стареца Емилиян е посветена на него. Той бил селски свещеник. Целият му живот преминал в малко селце в Гърция. Казвал се отец Димитрий. Бил слабо грамотен, простичък човек. Но сърцето му било широко отворено за ближния и преизпълнено с любов.

По думите на стареца, отец Димитрий бързал да помогне на всеки и смятал себе си отговорен за всичко. Щом се случело нещо в селото, той хващал тояжката и си казвал: „Бързай, отче Димитрие, пак дяволът се е настанил в нашето село”.

Той се ядосвал на себе си, когато забравял нечие име по време на молитва и тогава казвал шепнешком: „За здравето на началника на автобусната станция … и на онзи лекар …”

Заради неговото отзивчиво любвеобилно сърце Господ чувал молитвите му, както чува молитвите на великите светци. Веднъж отец Димитрий се помолил на свети Георги отново да започне да блика пресъхналият извор на селото. И когато водата зашуртяла, просто казал: „Благодаря ти, свети Георгие, благодетелю наш!” Дръзновението му било толкова голямо, че често обещавал на своите духовни чеда: „И след смъртта си ще идвам при вас и ще ви помагам. Как да забравя своите духовни чеда!”