Неделя на Всеопрощението

Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като „неделя на всеопрощението“. На този ден се четат Христовите думи: „Ако не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения.“ (Мат. 6:15) През тази вечер всеки човек в църквата иска прошка от другите чрез „ритуала на прошката“, за да може да влезе в поста, който е време за очистване, размисъл, усъвършенстване и примирение със събратята.

 Защо? Защо жаждата за прошка се появява у нас толкова силно в момента, в който се събуди нашата съвест? Отговорът е: защото съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е раздяла, вина пред другите.

Достоевски е казал, че „всеки е виновен за всичко пред всички“. На пръв поглед тези думи изглеждат не само много преувеличени, но направо абсурдни. „С какво съм виновен пред другите?“ – питат постоянно нашият накърнен разум и нашето външно аз. Що се отнася до „морала“, разумът ни е склонен да се съгласи, че наистина по някакъв начин сме виновни пред някого, но после успокоително добавя, че това е част от живота. Нека позволим на разума да се съмнява, нека оставим моралът да разсъждава, но нека да се вслушаме и в съвестта: там някъде дълбоко, дълбоко в нас един тих глас казва толкова категорично и настоятелно: „Виновен си.“ Каква е тази вина? Не, тя не е за конкретни обиди и скарвания, които са почти неизбежни, нито пък за обикновени разправии и малки дрязги. Не. Тази вина, толкова изненадваща и очевидна, произлиза от друго място – от моя собствен живот, изцяло пропит от егоизъм. Следователно вината е съсредоточена само върху мене, другите нямат нищо общо с нея, освен дотолкова, доколкото са станали само едно средство. Любовта им е отровена отвътре, осакатена от егоизма и сякаш дори и в любовта искаме да притежаваме любимия само за себе си.

Само и единствено съвестта е тази, която ни разкрива в голяма яснота света като битка на всеки срещу всеки. Една битка, която обхваща целия живот отначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: „Всеки е виновен за всичко пред всички.“ Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който казва: „Спаси себе си и хиляди около теб ще се спасят.“

„Спаси себе си“ означава да се спасим най-напред от първоначалното робство на разделението, от този вътрешен развод с живота и хората, от това съзнателно и несъзнателно състояние на борба, в което живеем.

Да простиш и да ти бъде простено! Това е начинът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не означава само да не забелязваш недостатъците или дори по-лошо – с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е безразличие, презрение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа истинския ужас от липсата на любов в света, който е почувствал безкрайната мъка от самотата, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да бъде простен.

Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на всеопрощението: „Не обръщай лицето си от Твоя син, защото съм наранен.“ Ето я тази светла тъга, която единствена ни дава възможност да разберем корена, същността и силата на злото: охладнели сърца, повехнала любов, триумф на себеутвърждаването, чийто резултат е изолация и самота. Молим се за прошка, жадуваме да ни бъде простено… Както малкото дете, което е обидило майка си, копнее за изгубения рай на нейната любов, така и всеки от нас знае, че унищожаването на злото започва с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата за помирение. Независимо колко далече ни изглежда всичко това от студения и жесток живот, в който силата на „колективното“ по-скоро влошава, отколкото смекчава човешката самота, независимо и колко чуждо ни се струва това в наше време, истината е, че само в силата на съвестта, в жаждата за прошка и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето духовно възраждане.

Из „Църковната година“