Неделя на митаря и фарисея

Пред върховната тайна, която представлява душата на всеки човек, можем да застанем със страх и трепет. Това е тайна, която знае само той и неговият небесен Отец. Бог знае всички, но ние не знаем никого.

Остават четири седмици до началото на Великия пост. От днес започват да звучат песнопенията, включени в Постния триод. Православната църква мъдро е отредила в днешната неделя да се чете евангелската притча за митаря и фарисея (Лука 18:10-14). В миналата неделя чухме притчата за Закхей, който също е митар, т.е. данъчен чиновник или бирник. Днешният митар обаче е безименен, което съответства на търсеното от него крайно смирение. Този човек, познат на всички като изнудвач, грабител и крадец, влиза в храма. Скрит в тъмен ъгъл зад една колона, той се удря по гърдите и въздиша горчиво с думите: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!”

В същото време тежко и бавно пристъпва един фарисей – набожен и почитан човек, когото всички смятат за образец на вяра и морал. Той първо благодари на Бога, че не е престъпник и развратник като другите и най-малко “като тоя митар”. След това изброява горделиво не греховете, а добродетелите си – молитва, пост, милостиня. Другите юдеи постят веднъж в седмицата, а той два пъти. Другите дават десятък на храма от всичко, което продават и от което печелят, а той дава даже тогава, когато “придобива”, т.е. купува. Фарисеят не е изцяло виновен и митарят не е изцяло добродетелен, но както казва Христос, единият излиза от храма по-оправдан от другия. Фарисеят не е осъден за двойния пост и двойните дарения, а митарят не е похвален за престъпния си живот.

Обикновено тази притча се разглежда опростенчески, като черно-бяла фотография, в която присъстват две съвсем противоположни личност. Подобен манихейски контраст не отговаря на истината. Може да прозвучи парадоксално, но митарят и фарисеят имат много общи черти. Те са застанали пред Бога; търсят Неговото докосване; дошли са в храма по собствено желание. Те не търсят като самовлюбените мистици Бога в сърцето си и не Го откриват като пантеистите в природата. Двамата вярват в личен и достъпен Бог, Който се открива и чува молитвите им. Освен това, и единият, и другият отправят благодарствена молитва към Всевишния. Ще кажете, че молитвата на митаря е просба, а не благодарност. Въпреки че е изразена в такава форма, тя изразява благодарна убеденост в милостта на Бога, която допуска такива като митаря да се обръщат към Него. Фарисеят също благодари, че Бог е излял върху него Своите щедрости, освободил го е от веригите на егоизма и алчността и го е направил достоен за спасение. В това няма нищо лошо, дори напротив. Повечето от нас прибягват до Бога само когато изпадат в нужда и в молитвите си поставят само искания. Но защо благодарствената молитва на митаря е приета, а тази на фарисея е отхвърлена?

Двамата извършват акт на самопознание, като вярват и изповядват един абсолютен авторитет над себе си. Митарят признава, че не може да стои пред Бога с обременената си от угризения съвест. Той е напълно прав. А фарисеят е убеден, че може и трябва да стои пред Бога. Ако би бил сравнен и уподобен на митаря, той би го възприел като гавра с неговото достойнство. Нещо повече, той би сметнал такава уравниловка като посегателство срещу Божиите заповеди. Или законът важи и има значение дали някой го изпълнява строго, или той не важи и всеки може да го пренебрегва, както прави митарят. Но ако второто е вярно, то означава, че самодисциплината, жертвите, нравствените усилия са безсмислени и ненужни. В такъв случай няма разлика между праведниците и престъпниците, светците и грешниците, вярващите и безбожниците. Фарисеят е убеден, че не заради него самия, а заради Бога не може да има общение или равенство между него и митаря.

За да се разбере защо Христос осъжда единия и оправдава другия, трябва да си изясним как двамата стигат до самопознание, изразено в техните изповеди. За да познае себе си, човек трябва да има мярка, аршин. Когато се приложи тази мярка, различията между двамата стават очевидни. Фарисеят гледа надолу. Той измерва своя духовен ръст пред Бога, като се сравнява с грешния митар. Разликата между тях е крещяща. Проблемът е, че този вид сравняване винаги поражда гордост. Един масов пример са клюките, които изпълват страниците на жълтите вестници или телевизионните ток-шоута. Журналистите и интервюираните се наслаждават на собственото си достойнство, когато се сравняват с продажните политици, ненаситните бизнесмени, безсрамните певици и кинозвезди. Клюките издават самозащитен механизъм. Чрез тях ние търсим потвърждение на моралното си „превъзходство”, като се гнусим от другите и се поставяме над тях.

За фарисея мярка е митарят. Затова всичко, което той казва за добродетелите си, може да е вярно в подробностите, но при неговата нагласа става невярно и фалшиво като цяло. Той благодари на Бога за това, което е, и за което той няма заслуга. Но в момента, в който се сравнява с митаря, фарисеят изпада в самодоволство и самопревъзнасяне, които са гнусни в Божиите очи. Фарисейската гордост не е присъща само на юдеите. Тя е може би най-често срещаната и най-заразна духовна болест и в християнството.

С какво е различна молитвата на митаря? Когато човек се обръща към Бога с обременена съвест, той изобщо не мисли за другите. В тайната стая на душата си той е насаме с Господ. Това прави неговата молитва безпощадно искрена и разголващо честна. Каква е неговата мярка? Дали тя е другият човек, изпъчил се надуто в центъра на храма? Не, неговата мярка е Бог. Митарят е прозрял колко далеч стои от Бога и Неговото съвършенство. Но в този момент Бог се доближава близо до него. Митарят не се обръща към Бога с „Отче”, но за Бога този разкаял се грешник е жадуван син.

Някой може да опонира, като посочи, че и апостол Павел се хвали пред враговете си (1 Кор. 15:10; 2 Кор. 11:16 сл.). Но има огромна разлика между Павел и фарисея. Апостолът се гордее със своята слабост. Самият факт, че той нарича самохвалството си „безумие”, ясно показва, че хвалбата му е относителна, че той не се наема да съди никого и че не ангажира Бога в полемиката си. Затова апостол Павел ни дава важен ключ за разбирането на притчата за митаря и фарисея.

От нея не следва да се остане с погрешното впечатление, че не трябва да има различия между хората. На чисто човешко ниво йерархия, подчинение, контраст между добро и зло не може да не съществуват. Но всички тези човешки и обществени отлики изчезват и не важат пред лицето на Божията справедливост, пред общата евхаристийна трапеза. Какво всъщност ние знаем един за друг? Знаем ли как ще изглеждаме на Страшния съд? Докъде фарисеят знае дълбините на душата на митаря? Цял живот ние се люшкаме между фалшивите оценки, които правим за другите, и изненадите, които Страшният съд ще ни поднесе.

Пред върховната тайна, която представлява душата на всеки човек, можем да застанем със страх и трепет. Това е тайна, която знае само той и неговият небесен Отец. Бог знае всички, но ние не знаем никого. Чудото с митаря е, че Бог го вижда ясно като на рентген, но не се ужасява от безбройните му престъпления и не го отхвърля, а отваря обятия за него със състрадание и любов. Защо? Защото митарят чувства, че ще отхвърли тежкото като планина бреме, като се обърне към Бога, а не към хората.

Коя е причината, поради която хората клюкарстват, пиянстват, дрогират се, отдават се на разврат, стават интернетни маниаци? Това са начини да избягат от познанието за себе си, което би им доказало колко далеч са от истината и добродетелта. Всеки знае кое е доброто – то е написано от естествения закон в нашите сърца, то е вградено в нашите души (Рим. 2:15). Всеки знае кое е истина и морал и кое не е. Но когато нашето поведение не съответства на техните изисквания, ние се страхуваме да се вгледаме в себе си и да се поправим. Когато паднем в грях, ние често отричаме истината за себе си и даже върховната Истина, която е Бог. Ние търсим виновник за слабостите си и поради своя вроден егоизъм го намираме в другите.

Дали и след това митарят е продължил да краде, да лъже, да развратничи? Не знаем. Борбата срещу греха е тежка и продължителна, но важното е веднъж да се сложи начало. Днешната притча за митаря и фарисея ни дава един възвишен и прекрасен пример за следване, който никога няма да изгуби своята валидност.