Никой не напуска Църквата, когато умира

Настоящият текст е беседа, изнесена пред група млади хора

Нека първо определим смъртта като отделяне на душата от тялото, което бележи края на нашето земно съществуване. От една страна, това е несъмнен факт за всички нас. Ние всички ще умрем. Всички хора, които обичаме, всичките ни роднини ще умрат.

Православният подход не е да се отхвърля смъртта и да не се мисли или да не се говори за нея, когато се случи. Ние се опитваме да гледаме реалистично и да се подготвяме за нея.

От друга страна, смъртта е точно толкова тайнствена, колкото и неизбежна. Какво става с нас, докато умираме? Как можем да знаем, ако тези, които знаят, не могат да ни кажат? Християнската ни вяра не дава на тези въпроси отговори, които винаги да са утешителни, но хвърля светлина върху истината.

Една следа, дадена ни в откровението, е, че Бог не е създал смъртта. Смъртта навлязла заради бунта на Адам и Ева против Бога, Който е Животът. Бог я допуснал в природата: 1) така че греховете на земния ни живот да не бъдат разтегнати в безкрайността; 2) така че да живеем, осъзнавайки смъртността и края си, и така по-лесно да можем да се покаем.

Вторият основен факт е, че в Христа смъртта е била победена. Иисус Христос слязъл в ада и там разкрил могъществото Си на Бог, освобождавайки онези, които са го чакали, и отваряйки отново за всички тогава затворените порти на Рая. Смъртта се променила, тя изгубила жилото си. От възкресението на Иисус Христос насетне адът станал доброволен.

Смъртта предполага временна загуба на нашата цялостност, човекът е душа и тяло, а смъртта разделя тези две части. Нещо от чуждия, разрушителен характер на смъртта остава. Ние преживяваме, а и църковните погребения отразяват болката и дори трагичните характеристики на смъртта, смъртността и разделението. Душата ни напуска земното ни тяло, което е подложено на тление – то трябва да чака, за да бъде преобразено в небесно, духовно тяло, което да се съедини отново за вечността с душата, но едва след края на света¹. Но смъртта е променена отвътре, защото Животворецът е преминал през нея. На Възкресението пеем: „Няма вече смърт, защото Христос, нашият Бог, възкръсна!“, и празнуваме не само Неговото лично завръщане, но и обстоятелството, че за цялото човечество Той е преобразил смъртта в път към „по-добър вечен живот“, който не може да бъде покварен. Това е, което прави християнския светоглед толкова различен. Ние имаме извор на надежда, каквато нищо временно не може да ни даде и нищо в света не може да ни отнеме.

Какво става, когато умрем? Откъде знаем?

Първото нещо, което не трябва да забравяме, е, че разделянето на душата от тялото не може да се определи медицински. „Смъртта“ може и да не настъпи едновременно с клиничната смърт. Второто, още по-важно, е, че смъртта сама по себе си не може да промени духовното ни състояние и съдбата ни. Ако сме в състояние на грях, само покаянието и благодатта могат да ни подготвят за небето. Когато умрем, продължаваме да сме такива, каквито сме. Разбира се, някой може да се кае невидимо, когато умира; само Бог знае това. Това, за което трябва да се подготвим, е фактът, че Бог ни е казал: „В каквото те заваря, за това ще те съдя“². Наричаме смъртта „заспиване“ или „почивка“. Под това нямаме предвид състояние на безсъзнание между смъртта и последното призоваване на всеки един от нас към състоянието на вечност, когато Христос дойде отново. Имаме предвид почивката на душата от борбите по време на живота ни на земята и съня на тялото, докато очаква края. Не знаем точно какво ще се случи при смъртта, но имаме достатъчно учения на светците и богослужебните текстове на Църквата, които ни казват, че ще преминем през предварителен съд. Преданието нарича следващия етап четиридесетдневно „пътуване“, което душата прави до мястото, където принадлежи според истинското си състояние.

Тя „предвкусва“, влиза в „преддверието“ на ада или на рая. Най-значимите етапи в това пътуване стават, според богослужебните и светоотеческите текстове, на третия, деветия и четиридесетия ден след смъртта. В тези дни се препоръчва помен за починалия.

Душата ни е придобила определени характеристики, състоянието си, по време на земния живот. Не че Бог подбира или има „предпочитания“ към някои хора. Просто ние естествено биваме привличани към мястото, където принадлежим. Например св. Силуан ни съветва да се опитаме да заличим негодуванието и омразата, за да не би да починем с омраза в сърцата, защото „тогава ще отидем там, където са злите духове на омразата“. „В Рая няма място за сърца от желязо“. Свети Симеон Нови Богослов казва, че земният живот е времето да станем като Христа, така че, когато умрем, да бъдем съвместими с Него и да можем да бъдем с Него във вечността. Грехът е далеч от Бога. При смъртта следите на греха, за който не сме се покаяли, се откриват, точно както когато погледнете в чиста чаша, пълна с вода, можете веднага да забележите всички нечистотии във водата.

Описанията на този предварителен съд се различават, и, подчертавам, подробностите са относително маловажни³. Никой не може да опише със земния език нещо, което е изцяло духовно и принадлежи на друго измерение. Някои светци описват битка между добри и зли ангели за правото върху една душа. Има ярки разкази за „спорове“: „Моя е. Той извърши прелюбодеяние“ – „Да, но той плака и се покая за това и Бог му го прости“. Или: „Наша е, той богохулстваше“, а изповедникът отговаря: „Да, но той се изповяда“. Други описват вид митническа проверка или митарства; „багажът“ ни бива проверяван, за да се види накъде отиваме. Някои описват как добрите и лошите страни на душата биват претегляни, за да се разбере кое ще натежи повече. От някои разкази става ясно, че нашият ангел пазител ни придружава и се радва или страда за нас. (Има икони, на които са изобразени много подобни сцени, и молитвата пред тях може да е много силна; тяхната „атмосфера“ е много полезна) Някои жития на светци съдържат описания за това, как душите на светците отиват в рая; светци, като свети Нифон, са могли да виждат това след смъртта на хората. В някои разкази има застъпване между материалния и духовния свят.

Позволете ми да се отклоня за малко. Ние сме склонни да си мислим, че това е „просто символно“, или дори въображаемо, когато чуем за това как душата е видяна да „отлита“. Тъй като не съм имала такова преживяване, не мога да кажа на какво точно очите на светците са станали свидетели в тези видения. Но аз вярвам, че те не са лъгали. Дори когато Христос е отивал на небето, тялото Му е било видяно да се „възнася“; не можем да пренебрегнем тази пространствена реалност. Опасяваме се от „примитивни“ вярвания и забравяме, че земята е икона на духовната реалност. Има ясно синьо небе „в небесата“ (в много езици небеса и небе са една и съща дума); има огън в центъра на земята. Молим се „Нека се издигне молитвата ми“; дори психически да си „долу“ (т.е. унил и потиснат) е нещо отрицателно. Но очевидно е, че пространствената терминология не е абсолютно приложима за другия свят. Не можем да определим небесата пространствено като „там горе“. Нито пък приемаме описанията на светците за смъртта или предсмъртните преживявания като физически описания.

Честно е да споделя с вас, че някои православни писатели не приемат идеята за „митарствата“. Аз лично уважавам термина и описанията на виденията, които откриваме в житията и писанията на светците. Имам проблем с някои хора, които ги отхвърлят по погрешни причини. Те често не приемат и всяка идея за съд или възможност за ад; подобно на някои протестанти, те смятат, че Христовата смърт автоматично означава, че всички отиваме на небето, ако вярваме в Него. Не е възможно да бъде точно описан процесът на отсъждане с помощта на земния език. Но това е истинско преживяване, а не история за сплашване или притча. Описателните детайли нямат за цел да покажат точно какво се случва с всяка душа, но „душата хуква към всяка страст, към която сърцето е отзивчиво“ (св. Игнатий Брянчанинов). А „омърсената душа не се присъединява към светите духове“ (св. Исаак Сириец).

Светците ни учат, че любопитството да надникнем в духовния свят или в отвъдното е опасно. Ние не търсим видения и не се опитваме да влезем във връзка с починалите, за да разберем повече. В нашето Предание има много повече написано за живота в Христа според заповедите Му; а и във всеки случай това е единственият начин да се подготвим да посрещнем смъртта и съда без страх. Свети Йоан Златоуст казва многозначително: „Питате къде е адът, но защо ви трябва да знаете? Трябва да знаете, че адът съществува, а не къде е скрит. (…) Нека се опитаме да открием не къде е, а как да го избегнем“⁴.

Разчитаме на житията и писанията на светците, но не трябва да забравяме колко много препратки има в Писанието, включително думи на Самия Христос, за ада, небето и страшния съд. „Защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си“ (2 Кор. 5:10)⁵. В Стария Завет виждаме известно развитие в разбирането за живота след смъртта. Ако се говори по принцип, бихме могли да кажем, че там на състоянието на мъртвия се гледа по-отрицателно, защото Христос още не е дошъл, но дори Новият Завет е пълен с предупреждения.

Как да помогнем на себе си и на другите в това пътуване

Животът в Църквата не ни позволява да забравим за смъртта. Да се помни смъртта се смята за благословение; това е силно оръжие против изкушението. Ние редовно се молим в ектениите за „християнски, безболестен, непосрамен, мирен завършек на живота и добър отговор на страшното Христово съдилище“. Когато наближи смъртта, има красиви – да, вероятно и страшни – молитви. Потърсете Богородичния канон, който се чете при отделянето на душата от тялото. Какво благословение е човек да почине с такива молитви!

Споменахме молитвите за упокой на душата на починалия. Никой не напуска Църквата, когато умира. На всяка литургия при Проскомидията се споменават починалите верни; части от просфората се използват в тяхно име и така „Христос се свързва с тях по мистичен начин, познат Нему“⁶.

Милостинята и друга благотворителност се предлагат в името на мъртвите за полза на душите им. Приготвя се и се яде варено жито; то е сладко и ни припомня Христовите думи: „Ако житното зърно, паднало в земята (…) умре, принася много плод“. Това не е, както един посетител на манастира саркастично ми се оплака, „примитивно суеверие“. В отговор, преди да обясня смисъла, който се крие в житото и сладкото, попитах: „Не е ли нереалистично в религията да се иска „изтънченост“, а да се пренебрегва фактът, че ядем, смиламе и се размножаваме по „примитивен начин“, както и предците ни?“. Ние се радваме да споделяме заедно божественото утешение в нашата съвсем истинска ситуация. Има истински случаи с хора – включително със светци преди канонизацията им, – когато те са се явявали и са молили за помен и жито, разкривайки ползата от това. Ние не можем, както и Бог не може, да насилваме съдбата на някого, но св. Йоан Дамаскин казва, че молитвите, принасяни за мъртвите, „компенсират небрежността на починалите“ и че „силата на молитвата достига дори до ада“. Свети Силуан е добър пример за човек, който плачел в молитва за хората в ада. Изглежда, че преди страшния съд състоянието на починалите може някак да се промени. Някои тълкуватели казват, че евангелският текст „Но ако някой каже [хула – бел. ред.] против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят“⁷ загатва, че други грехове могат да бъдат простени и след края на земния живот.

Въпреки че само причастявалите се членове на Църквата се споменават при подготовката за светите Дарове, литургията се предлага за цялото човечество – за всеки в света можем да се молим. Ние не се „отказваме“ от никого; молим се за тях или ги поверяваме на молитвата на други. На вечернята в деня на Петдесетница (в третата коленопреклонна молитва) Църквата се моли особено за онези в ада.

* * *

С идването на Иисус Христос, можем да гледаме на физическата смърт без да се страхуваме; единственото, което трябва да ни плаши, е духовната смърт, тоест грехът. Ако се борим с греха, ще живеем вечно в небесно блаженство. Можем да започнем още тук на земята да преживяваме това небесно блаженство и да се молим за другите, живи и починали, също да го познаят.

Бележки

1. Душата ни не е природно „безсмъртна“: заедно с тялото тя получава безсмъртие по благодат.
2.Вж. Иез. 33:13-20. Текстът е цитат от „Лествица на божественото изкачване“, стъпало 7:50. Това не е пряк цитат от Иезекиил, макар св. Йоан да го споменава като източник. В тази цитирана форма откриваме текста сред незаписаните Христови думи в „Диалог“ (47) на св. Юстин. Други светоотечески цитирания препращат понякога към Иезекиил, а понякога към „Аграфа“. Идеята се появява отново в нашето Предание, например Слово 38 на авва Сисой и Слово 182 на авва Пимен в „The Sayings of the Desert Fathers“.
3. Много ог тях се изучават „най-добре“, поглеждайки към иконографията на Страшния съд.
4. Sermon on Romans, 31.// Panteleimon, Archimandrite, Eternal Mysteries Beyond the Grave. Jordanville, Holy Trinity Monastery, 1968, p. 217.
5. Други цитати: Мат. 12:36; Марк. 9:44-48; Мат. 23:33; Мат. 5:22; Лука 10:15.
6. St. Nicholas Cabasilas, Explanation of the Divine Liturgy. Ch. 42
7. Мат. 12:32.

Превод: Людмила Митева

Откъс от книгата на монахиня Магдалена „Разговори с децата. Споделянето на вярата“, ИК „Омофор“ 2012