Обръщение на Вселенския патриарх за началото на Великия пост

До църковното изпълнение

Благодат и мир от нашия Спасител и
Господ Иисус Христос, а от нас
благословение и опрощение

По време на този Свят и Велик пост нашата Църква ни призова към покаяние. Без съмнение, когато съвременният човек чуе този призив към покаяние, той не се чувства удобно, защото е привикнал към определен начин на живот и не желае да поставя под съмнение своята собствена правота. Поставянето под въпрос на собствената правота е нещо, което създава чувство на несигурност, тъй като идеологическата структура, в която човек намира сигурно и надеждно убежище, очевидно се излага на риск.

Обаче едно по-дълбоко изследване на въпроса ни заставя да приемем, че убежденията на хората не отговарят на обективната реалност, постигната въз основа на разумна преценка. Те по-скоро си създават оправдание, което е приятно за нашето аз, а именно: извиняване на грешни дела (Пс. 140:4). Когато човек извинява своите действия и се самооправдава на основата на погрешни ценности, той си причинява сериозна вреда, защото неизбежно идва моментът, когато истината излиза наяве и ние се оказваме без извинение. Освен това може да нямаме повече време да коригираме убежденията си: тоест да се покаем за нашите грешни дела, чрез които сме се опитвали да оправдаем нашето поведение.

Но като християни, ние сме свикнали да чуваме за покаяние и да го упражняваме и не се чувстваме в конфликт с призива на нашата Църква към покаяние. Необходимо е обаче да направим съзнателно усилие да осъзнаем, че пълното покаяние има две цели.

Първата цел е тройна: отхвърляне на нашите грехове, решение да спрем и да се въздържаме от греховни дела и навици, и решение да компенсираме последствията от нашите грехове. Например митарят Закхей, който искрено се покайва при срещата си с Христос, показва своето покаяние на практика, като се отплаща четворно на самите хора, от които е взел богатство несправедливо.

Втората цел на покаянието е да променим нашето мислене. Ние трябва да заменим нашите разбирания с други по-високи и по-висши; или по думите на Псалмопевеца: “да насочим пътеките в сърцето към Него” (Пс. 83:65). Тази втора цел трябва да се преследва особено от онези, които не са изобличавани от своята съвест за някои конкретни грехове. Например нашето разбиране за любов със сигурност е далеч от съвършеното; също и нашето разбиране за смирение. Защото, когато сравним нашето духовно състояние със съвършенството на Бога, съвършенство, на което ние сме призвани да подражаваме, несъмнено ще видим нашите недостатъци и ще си дадем сметка за безкрайния път, който трябва да извървим, за да се озовем на пътеката на онези, които са се уподобили на Бога.

Когато изследваме нашия вътрешен мир, ние установяваме, че сме далеч от Христовия мир, “който надвишава всеки ум” (Фил. 4:7). Като размисляме за степента, в която поверяваме живота си на Божия Промисъл, ние с тъга осъзнаваме, че често сме обхванати от безпокойство и несигурност за бъдещето, като че ли сме с малко вяра или дори без вяра. Изобщо при изследване чистотата на съвестта ни осъзнаваме, че не разбираме правилно множеството чувства, които таим в себе си, които са пагубни за нашата чистота, като често ги бъркаме за здравословни.

Затова е нужно едно ново и по-пълно просветление на нашата съвест чрез ученията на Отците и на Евангелието, за да можем по-добре да мислим критично за себе си и своите недостатъци в съгласие с Божия съд. Тъй като никой не може да твърди, че съди себе си съвършено, по същата причина никой не може да твърди, че няма нужда от обновление на ума, по-голямо просветление на ума, преобразяване на ума, изправяне на ума и мисленето, тоест нужда от покаяние.

Призивът на нашата Православна църква към покаяние не е просто призив към самоукоряване. Самоукоряването може да бъде полезно, както и дълбокото разкаяние и покайните сълзи; но те не са достатъчни сами по себе си. Ние трябва да изпитаме радостта, която произтича от опрощението, дарувано ни от Бога, чувството на освобождение от бремето и робството на греха, и усещането на Божията любов към нас. Нашето покаяние не ни лишава от радостта на живота, та да ни изпълва с възмущение, щом чуем проповед, призоваваща към покаяние. Покаяние означава очистване и просветление на нашите умове, по-гореща любов към Христос и Неговото творение, свобода и радост чрез обновлението на живота, в което ние непрестанно влизаме чрез нашето постоянно покаяние.

Този, който постоянно се кае, не спира да напредва, да се радва чрез нови възходи, да намира удовлетворение в по-дълбокото разбиране на всички неща. Чрез преобразяването на мисленето и разбирането този, който се кае, разбира по-добре целия свят, става по-мъдър, по-разсъдлив, по-благоразумен, по-благороден и истински приятел Христов. Затова проповядването на покаяние трябва благосклонно да бъде прието от мъдрите хора, които могат да оценят всеки напредък, който идва от обновлението на човешката личност чрез покаяние.

Затова, братя и сестри и възлюбени чеда в Господа, нека приемем поканата на нашата Църква за покаяние, както по-горе изложихме. Нека ние, които сме далеч от съвършенство поради греха, очистим себе си чрез изповедта. Нека постоянно изследваме своите нагласи, за да бъдат нашите преценки и мисли праведни и чисти, справедливи и истинни.

Накрая ние отечески се молим всички вие да се радвате на всяка помощ и подкрепа на Господа по вашия път към покаянието и през целия ваш обновен живот в Христа.

Свети и Велики пости 2008
ВАРТОЛОМЕЙ Константинополски
Усърден застъпник за всички вас пред Бога